Едуард Литън
Бурен живот (64)

V

Лорд Варгрейв седеше сам в кабинета си и се занимаваше със счетоводните си книги. Преглеждаше внимателно различните суми, които, вложени в разни спекулации, увеличаваха доходите му. Резултатът изглеждаше задоволителен и богатият човек захвърли перото си с победоносен вид: „Аз ще вложа 120 000 лири в земя — само 120 000 лири. Няма да се изкуша да потопя повече. Ще имам хубава къща — къща подходяща за благородник, и една хубава стара къща от времето на кралица Елизабет — къща с историческа значимост. Трябва да имам гори и езера, един парк преди всичко за сърни. Сърните са нещо много подходящо за джентълмени, много. Местата Дьо Клифълд ще се продават, зная, но искат твърде много за тях, обаче готовите пари изкушават. Аз мога да се пазаря, мен ме бива в това. Щях ли да бъда лорд, барон Варгрейв, ако винаги давах на хората това, което те поискат? Ще удвоя подписките си и за библейското дружество, за човеколюбието, и за построяването на нови черкви. Светът няма да каже, че Ричард Темпълтън не заслужава величието си. Ще го направя… Влез. Кой е? Влез.“

Вратата леко се отвори и се показа нежното лице на жена му.

— Обезпокоих те… извинявай… аз…

— Влез, скъпа, влез… искам да си поговорим… Седни, моля те.

Лейди Варгрейв послушно влезе и седна.

— Виждаш — каза перът, кръстосвайки краката си и поклащайки величественото си тяло на стола. — Виждаш, че честта, която ми е дадена, ще промени много начина на живот на госпожа Темпъл… искам да кажа лейди Варгрейв. Тази вила е много добра, в моята селска къща не липсва нищо за един селски джентълмен, но сега ние трябва да поддържаме положението си. Имотът, който имам, ще отиде заедно с титлата — ще отиде за Лъмли. Аз ще купя нов, на мое разположение, такъв, какъвто ще мога да чувствам, че е напълно мой. Това ще бъде едно чудесно място, лейди Варгрейв.

— Това място е отлично за мен — каза лейди Варгрейв смирено.

— Това място! Глупости! Ти трябва да се стремиш към по-хубавото, лейди Варгрейв. Ти си млада, можеш много по-лесно да добиеш нови навици, отколкото мен. Ти по природа си лейди, имаш добър вкус, не говориш много, не показваш невежеството си, а това е много добре. Ще трябва да бъдеш представена в двореца, лейди Варгрейв. Ще трябва да даваме големи приеми, лейди Варгрейв. Баловете са грешни, такава е и операта, поне аз мисля така, въпреки че една ложа в операта би била правилна прибавка към положението ти, лейди Варгрейв.

— Скъпи господин Темпълтън…

— Лорд Варгрейв, ако обичате.

— Моля, извинявай. Дано живееш дълго, за да се радваш на почестите си, но аз, драги лорде, аз не мога да ги споделя, освен в нашия тих живот, където мога да забравя това, което… което съм била. Ти ме ужасяваш, когато ми говориш за дворци… за…

— Мълчи, лейди Варгрейв! Мълчи! Ние лесно свикваме с тези неща. Приличам ли аз на човек, който е стоял зад тезгях? Постът е ръкавица, която прикрива ръката, която я носи. А детето, милото дете, скъпата Евелин, тя ще бъде възхищението на Лондон.

— Така, така! — каза лейди Варгрейв и сълзи потекоха от очите й.

Лорд Варгрейв омекна. Стана от стола си, взе ръката на съпругата си и я целуна нежно.

— Никоя майка не е жертвала повече за своето дете, отколкото ти за Евелин.

— Искам да вярвам, че съм изпълнила дълга си — каза лейди Варгрейв, като избърса сълзите си.

— Тате, тате! — чу се нетърпелив глас откъм прозореца. — Ела да играеш, тате! Ела да играеш на топка!

Там, до прозореца, стоеше красиво дете, блестящо от здраве и веселие.

— Милото ми, иди на полянката, не се преуморявай. Още не си оздравяла от това ужасно изкълчване. Аз ще дойда при теб веднага. Бъди благословена!

— Не се забавяй много, тате. Никой не играе тъй добре като теб — като се смееше от радост, малката фея избяга.

Лорд Варгрейв се обърна към съпругата си.

— Какво мислиш за моя внук, за Лъмли? — каза той внезапно.

— Изглежда много приятен, откровен и добър.

Челото на лорд Варгрейв стана замислено.

— Аз мисля същото — каза той, след кратка пауза, — и се надявам да одобриш това, което имам намерение да направя. Виждаш, скъпа, Лъмли е израснал с чувството, че е мой наследник. На наследственото положение трябва да се обръща внимание. Но на това мило момиче аз ще оставя най-голямата част от моето богатство. Ако бихме успели обаче да съединим богатството с титлата, това би осигурило титла и за нея, това би удовлетворило всичките ми желания, всичките ми задължения.

— Но — каза лейди Варгрейв с очевидно учудване, — ако те разбирам правилно, неравенство в годините…?

— А какво от това, лейди Варгрейв? Няма ли неравенство в годините между нас? Лъмли е още младеж, тридесет и пет годишен е. Той ще бъде малко над четиридесет, когато те се оженят. Аз бях между петдесет и шестдесет, когато се ожених за теб, лейди Варгрейв, и се лаская от мисълта, че съм могъл да бъда отличен съпруг.

— Действително, да, но все пак…

— Аз не харесвам женитбите между момичета и момчета. Мъжът трябва да бъде по-възрастен от жената. Но ти си тъй романтична, лейди Варгрейв. Освен това Лъмли е тъй весел и се облича хубаво. Той наскоро щеше за малко да се ожени, но се надявам, че това е излязло от главата му. Те трябва да се обичат един друг. Надявам се, че няма да ми противоречиш, лейди Варгрейв, и ако нещо се случи с мен, животът е несигурен…

— О, не говори така, приятелю мой, благодетелю мой!

— Действително — продължи лордът кротко, — благодаря на бога, аз съм много добре. Чувствам се по-млад от всякога, но животът е несигурен и ако ти ме надживееш, няма да пречиш на големия ми план.

— Аз, не, не. Ти имаш право във всичко относно нейната съдба. Но тъй млада и с такова нежно сърце, ако се влюби в някой на нейните години…

— Да се влюби! Пфу! Любовта не идва в главите на момичетата, освен ако не бъде сложена там. Ние ще я подготвим да се влюби в Лъмли. Аз имам и друга причина — нашата тайна, която може да бъде доверена на него — тя не трябва да излиза вън от семейството. Дори в гроба си не бих могъл да почивам, ако едно петно се хвърли върху моята почтеност, върху моето име.

Лорд Варгрейв говори тържествено и разгорещено. След това измърмори на себе си: „Да, това е най-доброто.“ Взе шапката си и напусна стаята. Отиде при дъщеря си на полянката. Този сериозен и важен човек тичаше и играеше с нея! Смееше се по-силно от нея. Когато тя се измори, той я накара да седне до него в една беседка и нежно, галейки разрошената й коса, каза:

— Ти ме изморяваш, дете, аз съм вече много стар, за да продължавам да играя с теб. Лъмли трябва да заеме мястото ми. Ти обичаш ли Лъмли?

— О много, той е винаги толкова весел и е тъй добър. Даде ми такава хубава кукла, с много красиви очи!

— Ти ще бъдеш неговата малка съпруга. Би желала да бъдеш неговата малка съпруга, нали?

— Съпруга? Как… бедната ми майка е съпруга, и тя не е тъй щастлива както съм аз.

— Майка ти не е много добре със здравето, мила — каза лордът малко неспокойно. — Но това е едно хубаво нещо да бъдеш съпруга и да имаш собствена кола, хубава къща, скъпоценности, изобилие от пари и да си бъдеш сам господар. И Лъмли да те обича много.

— О да, аз бих желала всичко това.

— И ще имаш един покровител, детето ми, когато няма да ме има вече!

По-скоро тонът, отколкото думите, вмъкнаха известна студенина в детското сърце. Евелин повдигна очите си, загледа го внимателно и прегръщайки го с ръце, избухна в сълзи.

Лорд Варгрейв изтри собствените си сълзи и я обсипа с целувки.

— Да, ти ще бъдеш съпруга на Лъмли, неговата почитана съпруга, наследница както на моето положение, тъй и на моето богатство.

— Аз ще направя всичко, каквото татко пожелае.

— Ще бъдеш лейди Варгрейв тогава и Лъмли ще бъде твоя съпруг — каза вторият баща внушително. — Размисли върху това, което казах. Сега нека отидем при мама. Но ето, самият Лъмли е тук. Но още не е време да се допитаме до него. Надявам се, че той няма да има успех с тази Флорънс Лейсълс.