Едуард Литън
Бурен живот (52)

IV

Беше късно през нощта. Пред маса, покрита с паметници на науката и мисълта, седеше млад човек с бледо и изморено лице. Часовникът в стаята показваше, ясно всяка минута, която намаляваше пътешествието към гроба. Седящият до масата имаше загрижено и очаквателно изражение на лицето. От време на време поглеждаше към часовника и си мърмореше нещо. Какво ли очакваше с нетърпение младият човек — писмо от някоя обожавана госпожица, или утешително ласкателство от някого, предаден на Изкуството и книжовността? Не, мечтателят беше далеч от тук. Ърнест Малтрейвърс очакваше визита на доктора си, защото внезапна мисъл го бе обезпокоила в този късен час. Най-после се чу добре познатото почукване и след няколко минути докторът влезе. Той познаваше добре особените неразположения на занимаващите се с умствен труд, и колкото беше любезен, толкова и опитен.

— Драги ми господин Малтрейвърс, какво има? Как се чувствате? Надявам се, не сте сериозно болен. Усещам бавен и неправилен пулс, но няма температура. Вие сте нервен.

— Докторе — каза Малтрейвърс, — не ви повиках в това късно време поради някакъв страх или сприхав каприз на някой инвалид. Когато ви видях тази сутрин, вие загатнахте някои неща, които ме тревожат от тогава насам. Това, което може да очаква съвестта и душата, без да се губи много време, зависи много от пълното ни познаване на действителното ни положение. Ако ви разбирам правилно, остава ми да живея още малко време, така ли?

— Господи! — каза докторът, като обърна главата си настрана. — Вие сте преувеличили това, което исках да ви кажа. Аз не съм казал, че се намирате, както обикновено се изразяваме, в опасност.

— Тогава, възможно ли е да живея дълго?

Докторът се изкашля и след малко отговори:

— Това не може да се каже с положителност, драги ми приятелю.

— Бъдете откровен с мен. Плановете на живота трябва да бъдат базирани върху пресмятания, които ние може да направим, като знаем неговата вероятна продължителност. Не мислете, че съм толкова слаб или страхлив, за да се стряскам от някоя пропаст, която може да съм приближил несъзнателно. Аз желая, не, аз ви заповядвам да бъдете категоричен.

Имаше нещо усърдно и трогателно в гласа и маниерите на болния, което дълбоко развълнува и направи силно впечатление на добрия доктор.

— Ще ви отговоря искрено — каза той, — вие преуморявате вашите нерви и мозък. Ако не си отпочинете, ще се изложите на сериозно заболяване и преждевременна смърт. За няколко месеца, може би за няколко години, напълно трябва да прекъснете умствения труд. Мъчителна ли е тази присъда? Вир сте богат и млад — забавлявайте се докато можете.

Малтрейвърс, изглежда, беше доволен. Той промени темата на разговора и говори с лекота за различни неща. Едва когато неговият доктор си отиде, той се отдаде на мислите, които горяха в него.

„О! — той почти извика, когато стана и започна да се разхожда из стаята с бързи крачки. — Сега, след като виждам пред себе си широкия и осветен път, трябва ли да бъда осъден да спра и да се отклоня? Една голяма империя се издига пред погледа ми, по-голяма от тази на Цезарите и завоевателите изобщо. Една империя, трайна и универсална в душите на хората, която не може да бъде унищожена от времето. А смъртта напредва към мен, приближава се и скелетната й ръка ме отблъсква назад към нищожеството на обикновените хора.“

Той се спря до прозореца, отвори го, наведе се навън и започна да диша жадно. Небето беше ясно и спокойно, докато зората се появяваше студено на фона на бледнеещите звезди. Хорските свърталища за леност и удоволствия бяха пусти и празни. Нищо, освен Природата, не беше будно.

— О, звезди! — прошепна Малтрейвърс от дълбочината на развълнуваното си сърце. Ако бях равнодушен към вашата тържествена красота, ако Небето и Земята не бяха нищо друго за мен, освен въздух и пръст, ако бях от някое тъпо и зяпащо стадо, аз бих могъл да продължавам да живея и да се спусна в гроба след много безплодни години. Това е, защото копнея за великите неща на едно безсмъртно същество, в което живота се гърчи и отдръпва от мен. Настрана! Аз няма да се вслушам в тези човешки и материални неща, и няма да считам живота за нещо по-велико от нещата, за които трябва да живея. Изборът ми е направен, славата е по-убедителна от гроба.

Той се оттегли нетърпеливо от прозореца, очите му блестяха, гърдите му се повдигаха. Той започна да се разхожда из стаята с вид на монарх. Всичките изчисления на благоразумие, всичките кротки и методични разсъждения, с които се стремеше от време на време да превърне разярения човек в една кротка машина, се изпариха пред изблика на силните и заповеднически страсти, които преминаваха през душата му. Кажете на някого, във върха на неговите успехи, че той носи смъртта в себе си, и ще видите дали има кризи на мисълта, които могат да съдържат повече страх и да бъдат по-ужасни!

Малтрейвърс малко обръщаше внимание на славата, докато тя не беше дошла при него, и при всяка стъпка се повдигаха нови планини. Всяка нова догадка осветляваше някоя нова истина, която изискваше усилване или защита. Съперничеството и състезанието разгорещяваха кръвта му и държаха ума му в пълно напрежение. Той биваше винаги в действие, винаги прогресиращ, окуражаван дори повече от сарказмите на неприятелите, отколкото от хвалбите на приятелите. Когато се започне една кариера, нима има друго спиране, освен в гроба? Къде е определената граница на тази амбиция, която, като източната птичка изглежда винаги хвърчаща и никога неслизаща на земята? За нашите имена могат да се произнесат едва след смъртта ни. Духовете на постиженията ни се превръщат в наши преследвачи и наши отмъстители, ако престанем да вървим, или прекъснем започнатото в ранното си минало. Почивката е забрава. Със спирането се разваля цялата мрежа, която сме изплели, докато гробът се затвори над нас и хората, тъкмо тогава, когато е твърде късно, извършват баланса между нас и съперниците ни. Преценяват ни не според най-малките, а според най-големите успехи, които сме достигнали. О, какво съкрушително чувство на немощ ни обзема, когато почувстваме, че тялото ни не може вече да поддържа ума ни. Когато ръцете ни не могат да изпълняват вече това, което душата, винаги тъй активна, предначертава и желае! Когато буйният ни живот придобива все по-бързо и безнадеждно мъртва форма, идеите — живи, изливащи се богати и златни, се сблъскват с разклатените ни нерви, немощното тяло и изморените очи! Духът, жаден за свобода, за простор, а проклетото и задушаващо съзнание, че ще бъдем притиснати и затворени в тъмницата — нашата гробница, ни обсебва все по-упорито! Не говорете за свобода, няма свобода за този, който е загрижен за здравето си. Разклатеното здраве на когото е мъчение за неговия гений!

Малтрейвърс прекъсна мислите си най-после и се облегна на канапето изтощен. Неволно и сякаш с усещането, че ще притежава полуосъзнато средство за прогонване на тормозещите го безполезни чувства, той взе няколко писма, които от няколко часа стояха неотворени на масата. Всяко едно от тях изглежда се подиграваше с положението му. Те изглежда говореха със симпатия за възвишени и умни неща — някой му пожелаваше блестящо бъдеще в обществения живот, друг (Кливлънд) се гордееше като пророк, чиито предсказания се изпълняват. При последното писмо Малтрейвърс въздъхна дълбоко и се позамисли. То беше писано с непознат почерк и не беше подписано. Имаше нещо в първите небрежно прочетени изречения, което прикова вниманието му. Почеркът беше дребен и красив, но по-ясен и смел, отколкото обикновения женски почерк:

„Ърнест Малтрейвърс, преценили ли сте себе си? Известни ли са ви вашите способности? Чувствате ли, че за вас може да има по-ослепителна репутация от тази, която изглежда ви задоволява? Вие, който сигурно прониквате в най-тънките гънки на човешката душа, и който сте изследвали природата в най-големите й подробности, вие, на когото мислите са като армии, вдигнати на крак за защита на истината, смели и неустрашими, но без никакво петно по блестящото им въоръжение, вие, на вашата възраст и с вашите привилегии, ще се задоволите ли само с книги и брошури? Действието е също кариера за хора, които мислят като вас. Вие сте твърде практичен, за да бъдете само поет, и твърде поетичен, за да се задоволите само с един научен живот. Вашият копнеж за нещо по-хубаво и по-велико от Великото и Доброто не може да бъде задоволен само с идеални образи. Вие не можете да се задоволите, както повечето от поетите и историците, да станете велик само чрез обрисуването на велики хора, въобразяването на велики събития или описанието на велики епохи. Не би ли било по-достойно за вас да бъдете това, на което давате образ? Погледнете в душата си и почувствайте правилната си съдба. А коя съм аз, която се обръщам така към вас? — една жена, чиято душа е изпълнена с вас! Една жена, в която посредством вас се е събудило чувството на едно ново съществувание, една жена, която би направила от вас самия идеал на вашите мисли и блянове и която не желае нищо друго, освен да ви последва по пътя на славата с очите на сърцето си. Вие можете да бъдете по-различен от това, което аз си въобразявам. Тогава ще изгубя един идол и ще остана без да имам какво да обожавам. Аз съм един вид въображаем Росикруциан: това е духът, който обожавам, а не същество като мен. Може би ще предположите, че преследвам някаква цел с това, като докосвам вашата суета — нищо подобно. О, властта, която не произлиза от светите и дълбоки извори на чувствата — как тя ни натъжава и ни е неприятна! Изпитвала съм вулгарното почитание, и то ме е карало да се чувствам само двойно по-самотна. Аз съм по-богата от вас — млада съм — аз съм това, което наричат красива. И нито богатствата, нито младостта, нито красотата, не са ми давали никога това голямо и спокойно щастие, което чувствам, когато мисля за вас. Това е обожаване, което, повтарям, може да направи дори вас суетен. Преценете, моля ви, не моите мисли, а образа, който те ви представят. И всеки лъч от слава, който би ви заобиколил, ще освети моя път и ще ме въодушеви с едно подобно надпреварване. Довиждане. Може би ще ви пиша пак, но вие няма да ме откриете никога.“