Едуард Литън
Бурен живот (31)

V

Госпожа Лезли, дамата, която беше представена на читателя в предшестващата глава, се оказа жена с много силен ум, съчетан с милостиво сърце (което не е нещо необикновено). Тя изслуша историята на Алис почтително и със съжаление. Естествената невинност и честност на младата майка говореха тъй красноречиво чрез думите и погледа й, че госпожа Лезли, като изслуша историята й, видя, че има много по-малко за прощаване, отколкото мислеше. Въпреки това, тя счете за необходимо да осветли Алис върху криминалната страна на това, което беше направила. Но тук Алис беше съвършено невежа — изслуша търпеливо лекцията на госпожа Лезли, но очевидно тя не й направи голямо впечатление. Алис имаше твърде неясно понятие за обществено мнение и всичко, което можеше да каже в отговор на госпожа Лезли, беше:

— Това може да е съвършено вярно, госпожо, но аз съм се чувствала много по-добре откак се запознах с него!

Въпреки че Алис приемаше смирено всичките забележки, които й се правеха, тя не допускаше да се каже нито дума против Малтрейвърс. Когато, с едно твърде естествено възмущение, госпожа Лезли го обяви за разрушител на невинността — защото госпожа Лезли не можеше да научи всичко за смекчаващите обстоятелства на неговата грешка — Алис подскочи с пламнали очи и с туптящо сърце, и беше склонна да избяга от единствения подслон, който имаше на този свят.

Тя по-скоро би поискала да умре, би предпочела да види дори детето си мъртво, отколкото да допусне да се говорят лоши думи за идола на нейната душа, който в нейните очи стоеше някъде между земята и небето. С голямо затруднение госпожа Лезли можа да я задържи, още по-трудно беше да я усмири и успокои. Силните негодувания на момичето, които другите биха счели за нахални и непризнателни, накараха женствената и сърдечна госпожа Лезли да започне да я обича още повече. Колкото повече тя опознаваше Алис, колкото повече разбираше историята и характера й, толкова повече се учудваше и трогваше от романа, на който това красиво дете беше героинята, и толкова повече изпадаше в недоумение за бъдещето.

Най-после обаче, когато тя видя музикалните способности на Алис, които действително не бяха обикновени, една светлина блесна пред нея. Тук беше изворът на нейната бъдеща независимост. Трябва да не се забравя, че Малтрейвърс беше музикант със съвършени познания, както и вкус, и естественият талант на Алис й беше помогнал да напредне за няколко месеца до степен на съвършенство, което би коствало на други години, за да го постигнат. Но ние учим тъй бързо, когато учители са ни тези, които обичаме! Може да се забележи, че колкото са по-малко нашите знания, колкото е по-малък, може би, геният ни относно други работи, толкова по-лесно напредваме в музиката, която е една твърде завистлива господарка на ума. Госпожа Лезли реши да усъвършенства Алис в това изкуство, за да може да я улесни да стане учителка на други родени таланти. В града С., който отстоеше на около тридесет километра от къщата на госпожа Лезли, имаше доста голям кръг от богати и интелигентни хора, тъй като в него се помещаваше катедралата. Местното духовенство беше образувало около себе си провинциална аристокрация. Тук, както в повечето отдалечени градове на Англия, музиката беше много популярно занимание както сред висшата, така и сред средната класа. Тук се даваха любителски концерти, имаше музикални клубове, подписки за свещена музика и веднъж на пет години беше големият празник на С. В този град госпожа Лезли настани Алис под покрива на виден музикант, който поради това, че се беше оттеглил от професията си, не завиждаше на съперници. При добри условия той беше съгласен да усъвършенства знанията на Алис. Това беше едно сполучливо и удобно жилище, тъй като учителят по музика и съпругата му бяха добродушна и спокойна двойка.

Три месеца на упорито, непрекъснато постоянство, свързано с необикновено големите способности на Алис, бяха достатъчни, за да направят от нея една от най-обещаващите ученички, които бяха минавали през дома на добрия музикант. След още три месеца, представена през това време от госпожа Лезли на много местни семейства, Алис беше настанена в самостоятелна квартира. Чрез редовните уроци, които даваше и честото й участие в музикални тържества, тя постепенно придобиваше приятна независимост.

Сега трябва да се върнем малко назад. Имаше една голяма трудност за преодоляване, от една страна за съвестта, от друга за чувствата. Госпожа Лезли изведнъж разбра, че докато нещастието на Алис не се прикрие, всичките добродетели и всичките таланти в света няма да бъдат в състояние да заличат погрешната стъпка. Госпожа Лезли беше жена на строгата правда. В нея истината беше навик и тя беше поставена в деликатно положение от жестокостта, която би последвала, ако станеха известни на обществото прегрешенията на Алис. Тя почувства, че не е за нея да вземе отговорността за това върху себе си. След много размишления, реши да довери работата на човек, който притежаваше на добрия характер в морално и религиозно отношение сред нейните познати. Този господин, отскоро вдовец, живееше в предградията и госпожа Лезли реши, че Алис може да живее при него. Беше богат човек, някога банкер, представител на града в парламента. Поради антипатия към последните събития и тягостната умора в един нереформиран парламент, той се беше оттеглил, но все още имаше влияние, за да се завърне отново ако поиска. Това влияние той използваше винаги, за да запази най-добре собствените си интереси и да прокара нещо отнасящо се до неговата амбиция, тъй като беше своеобразно горд и амбициозен човек. Той чувстваше, че по-лесно ще постигне това чрез заместници, отколкото с лично гласуване или речи в парламента — една атмосфера, където не беше много блестящ. По един чуден начин банкерът поддържаше както правителството, така и либералните мнения в областта. Партиите, политически и сектантски, тогава не бяха тъй непримирими, както сега. В цялата околност нямаше друг, който да е тъй на почит, както той. Беше високопоставена личност, при все че не притежаваше блестящи способности, а беше само един трудолюбив и енергичен човек. Единствено силата на моралния му характер беше, която му даваше такова положение в обществото. Той чувстваше това и се гордееше с него. Беше съвършено внимателен да не изгуби частица от някое отличие, което трябваше да бъде запазено. Беше се издигнал от долно и сравнително бедно произхождение, единствено благодарение на умереното си и спокойно, външно поведение. Свързваше всяко понятие за светско благосъстояние с честта. Тъй че макар и далеч от образа на лош човек, той беше принуден да бъде нещо като лицемер. Всяка година ставаше „по-свят“. Балансираше съвестта на целия град. Беше удивително колко много хора едва се решаваха да направят някое завещание, или да подарят нещо с благотворителна цел, без да се посъветват с него. Тъй като той беше всъщност хитър човек от този свят и претендираше, че познава другия, неговият съвет биваше от такова естество, че можеше да примири съвестта с интереса. Беше един вид като посредник в дипломацията между земята и небето. Но нашият банкер беше действително милостив и благодетелен човек, както и искрено вярващ. Как тогава можеше да бъде лицемер? Просто защото претендираше да бъде много по-милостив, по-благодетелен и по-набожен, отколкото беше. Неговата репутация по това време стигаше до такава степен на неопетненост, щото най-малкото нещо, което би опетнило характера на другиго, би издигнало неговия. Тъй като претендираше да е по-порядъчен от свещенослужителите, неговото поведение беше строго наблюдавано от всичките свещеници на катедралата — добри хора, безспорно, но не претендиращи да бъдат светци, които завиждат задето биват така затъмнявани от един светски човек и авторитет на сектантите. „Почитта (както е казано някъде) е един вид суеверие, от което се очакват чудеса“. От природата този господин беше получил необикновен дял от животински наклонности: криеше силни страсти, по темперамент беше сексуален. Обичаше хубавото ядене и хубавото пиене, обичаше жените. Двете казани по-горе благословени неща на чувствения живот не са несъвместими с черковните канони, въпреки че Свети Антоний е доказал, че повечето жени само приличат на ангели, всъщност са доста добри приятели на дявола.

Този господин се беше оженил за жена много по-възрастна от него, но нейното богатство му беше необходимо, за да направи първата стъпка в кариерата си. Неговото примерно поведение към тази дама, стара и грозна, беше допринесло много за усилването на неговата святост. Тя се помина от лоша болест, и тъй като вдовецът не беше много опечален, тази му святост не се разклати.

— Волята божия беше изпълнена! — каза той. — Тя бе една добра жена, но ние не трябва да страдаме твърде много за съществата, които загиват!

Това беше всичко, което се чу от него по въпроса. Той взе възрастна добродушна жена, далечна негова роднина, да наглежда къщата му. Макар че беше прехвърлил петдесетте, не считаше за невъзможно да се ожени отново.

Такъв беше господинът, към когото госпожа Лезли се обърна и когото, бидейки със същите религиозни схващания, тя отдавна познаваше и почиташе. Той трябваше да разреши затруднението между Алис и Съвестта.

Тъй като този човек щеше да упражни твърде голямо влияние върху бъдещата съдба на Алис Дарвил, неговите съвети върху разисквания предмет трябва да бъдат добре описани.

— И сега — каза госпожа Лезли, — в заключение на разказа си, — вие трябва да забележите, драги господине, че това бедно, младо същество е било много по-малко виновно, отколкото изглежда. От необикновения успех, който е показала Алис в музиката, за един период, който според нейния разказ е невероятно кратък, аз подозирам, че нейният безнравствен прелъстител трябва да е бил артист, един професионален артист. Твърде вероятно е те да се срещнат отново, и тъй като в тяхното положение едва ли ще има голяма разлика, възможно е той да се ожени за нея. Аз съм сигурна, че той не може да направи нищо по-добро и по-умно от това, защото тя го обича твърде много, въпреки грешките му. При тези обстоятелства, би ли било едно… едно… едно престъпно прикриване на истината, като се представи тя за омъжена жена, разделена от мъжа си, и да й се даде името на нейния прелъстител? Без такава предпазна мярка, вие ще видите, господине, че всяка надежда да заеме тя едно почтено положение в живота, всяка надежда да й се осигури една почтена независимост, е изключена. Това е моята дилема. Какъвто и да е вашият съвет, благоприятен или не, аз ще се съглася с него.

Сериозното и светло лице на банкера показа леко недоумение след като разказът свърши. Той започна да чисти с ръкава на черното си палто някакви прашинки, които бяха попаднали върху дрехите му, и след кратка пауза отговори:

— Действително, драга госпожо, въпросът е много деликатен, съмнявам се дали мъжете биха могли да бъдат добри съдии по отношение на него. Тактът и инстинктът на вашия пол относно тези работи са по-добри, много по-добри от нашето остроумие. Вашите сърца могат много повече неща да усетят, защото за тези, които зависят от милостта на Бога, той съобщава желанията си чрез вътрешни предсказвания.

— Ако е така, драги господине, въпросът е решен, защото сърцето ми шепне, че това малко отклонение от истината, би било по-малко престъпление, отколкото да се захвърли едно тъй младо, и почти бих казала, тъй невинно същество на произвола на съдбата. И тъй, ще смятам вашето мнение благоприятно за моето решение.

— Действително, аз едва бих могъл да кажа повече от това — каза банкерът с лека усмивка. — Но едно отклонение от истината, все пак, не би могло да бъде направено без да пострада строгият морал.

— В никакъв случай! Уви, аз се страхувам, че е така! — каза госпожа Лезли отчаяно.

— В никакъв случай ли? О, може би има случаи на изключение! Но не би ли било по-добре да видя младата жена и да се уверя, че вашето добродетелно сърце не ви е излъгало?

— Аз също желая да я видите — каза госпожа Лезли, — тя сега е вкъщи. Ще позвъня за нея.

— Ще можем ли да останем сами?

— Разбира се, аз ще ви оставя сами.

Изпратиха да повикат Алис. След малко тя дойде.

— Този благочестив господин — каза госпожа Лезли, — ще поговори малко с теб, детето ми. Не се страхувай, той е много добър човек.

След като каза тези думи за кураж, добрата дама изчезна. Алис видя пред себе си висок, мургав човек, с оголяла глава отпред и по-голяма отзад, с очила, поставени върху хитри, проницателни очи, с едно изражение на лицето, което показваше, че е бил относително красив в ранната си младост.

— Млада приятелко — каза банкерът, като седна, след едно продължително разглеждане на красивото й лице, — госпожа Лезли и аз разговаряхме относно сегашното ти положение. Ти си било нещастно, детето ми?

— А… да — умалителното „било“ направи бегло впечатление на Алис.

— Добре, добре, ти си много младо, а ние не трябва да бъдем много строги към младите. Нали никога няма да постъпваш вече така?

— Да постъпвам как, господине?

— Хм! Искам да кажа, че ти ще се отнасяш по-строго към себе си, по-предпазливо. Мъжете понякога са големи измамници и ти трябва да се пазиш от тях. Ти си красиво, много красиво, дете мое…

Като каза това, банкерът хвана Алис за ръката и я стисна силно. Алис го погледна сериозно и инстинктивно се отдръпна.

Банкерът наведе очилата си и започна да я гледа без тях. Очите му бяха хубави и изразителни.

— Как ти е името? — попита той.

— Алис, Алис Дарвил, господине.

— Добре, Алис, ние размишлявахме върху въпроса, кое би било най-добре за теб. Ти искаш да си изкарваш сама прехраната и може би да се омъжиш след това за някой честен човек.

— Да се омъжа, господине — никога! — каза Алис с голяма увереност и очите й се напълниха със сълзи.

— А защо не?

— Защото никога вече няма да видя на земята моя любим мъж, а хората не се женят на небето, господине.

Банкерът се трогна, защото не беше по-лош от другите хора, макар че се мъчеше да ги накара да повярват, че е много по-добър.

— Добре, има достатъчно време да говорим за това, но ти ще трябва да се издържаш…

— Да, господине. Моето дете не трябва да бъде тежест на никого, също и аз. По едно време исках да умра, но тогава кой ще обича детето ми? Сега искам да живея.

— Но какъв начин на живот би предпочела? Би ли влязла в някое семейство, да изпълняваш нещо? Не като слугиня — ти си много деликатна за такава работа.

— О, не… не!

— Но защо не? — попита банкерът по един утешителен начин, но учудено.

— Защото — каза Алис, почти тържествено, — настъпват часове, когато чувствам, че трябва да бъда сама. Понякога ми се струва, че не съм на подходящо място тук — и се хвана за челото. — Наричаха ме глупачка преди да го познавам. Не, не бих могла да живея с други, защото мога да плача само когато никой друг, освен детето ми, е с мен.

Това беше казано с такава несъзнателна, следователно покъртителна простота, че банкерът силно се развълнува. Той стана, размърда огъня, седна отново и след малко каза натъртено:

— Алис, аз ще ти бъда приятел. Вярвам, че ще заслужиш това.

Алис наведе грациозно глава, и виждайки, че той бе потънал в мълчание, си помисли, че е време да се оттегли.

„Тя е действително красива, каза си банкерът, когато остана сам и старата дама е права — тя е тъй невинна, като че ли не е прегрешила. Чудно ми е…“ — Тук той спря да си говори и тръгна към огледалото, където още продължаваше да гледа чертите на лицето си, когато госпожа Лезли влезе, малко учудена, като видя тази суетност в тъй благочестивия човек.

Банкерът се сепна:

— Госпожо, моите уважения за вашата проницателност и добродетелност. Мисля, че има голяма опасност, ако оставим всички да научат за грешката на тази млада жена. Макар че не смея да ви насърчавам, не мога и да укоря вашия опит да я прикриете.

— Но, господине, вашите думи дълбоко са се врязали в главата ми. Вие казахте, че всяко отклонение от истината е неизпълнение на дълга.

— Разбира се, но има някои изключения. Светът е един лош съдия, ние сме родени в грях и сме деца на гнева. Не казваме на децата самата истина, когато те ни задават въпроси, правилните отговори, на които биха ги насочили в погрешен път, а не биха ги просветили. В някои отношения целият свят се състои от деца. Самата наука на управление е наука на прикриване на истината, така е и със системата на търговията. Ние не можем да обвиним търговеца, задето не казва, че ако всички дългове му се изискат наведнъж, той ще фалира.

С тези не съвършено правилни аргументи той се опита да разколебае госпожа Лезли, която попита:

— И той може ли да се ожени за нея след всичко това, този господин Бътлър?

— Бог знае този негодник какво ще направи! Добре, госпожо, аз ще се погрижа за тази млада жена. Тя няма да има нужда от ръководител.

— Бог да ви благослови. Колко несправедливи са някои хора, дето ви наричат жесток!

— Аз мога да понасям този укор хладнокръвно, госпожо. Довиждане.

— Довиждане. Нали ще помните, че нашият разговор беше строго поверителен?

— Нито една дума няма да излезе от тук. Ще ви изпратя някои съчинения утре, те са толкова освежителни. Бог да ви благослови!

След като тази мъчнотия се оправи, госпожа Лезли с учудване разбра, че й предстои друга трудност — самата Алис. Първо, Алис, за да промени името си и да скрие тайната, считаше, че означава да признае, че трябва да се срамува, а не да се гордее с любовта си към Ърнест. Тя помисли, че това е толкова непризнателно към него! Второ, да вземе неговото име и да мине за негова жена — какво присвояване — той безспорно би имал право да се почувства оскърбен! При тези скрупули от страна на Алис, госпожа Лезли изгуби почти цялото си търпение и банкерът, за негово учудване, беше повикан отново. Казахме, че той беше опитен и изкусен съветник, което включва и качеството убедителен. Той скоро забеляза слабата страна на Алис, където нейното упорство винаги можеше да се премахне. Това беше благоденствието на нейното дете. Той изтъкна това тъй силно пред нея: представи бъдещето на детето зависимо тъй много, не само от нейното добро поведение, но и от външното й почтено положение, че най-после я убеди.

— Този господин Бътлър, ако е още в Англия, може да мине през града ни и да посети някого от нас. Може да чуе да се говори за теб и по името, което е като неговото, от любопитство може да те потърси. Вземи името му, и вие и двамата ще имате почтен белег, по който да се намерите. Освен това, когато ти си уважавана, когато заемаш почтено положение и изкарваш прехраната се сама, той може да склони да се ожени за теб. Но, ако продължаваш да носиш собственото си име, ако признаеш историята си, и ти и твоето дете ще бъдете подритнати. Ти ще останеш една просякиня или най-много жена, зависеща от благоволението на другите. Ще изгубиш и най-малка надежда да намериш този, към когото си тъй предано привързана.

По този начин Алис беше убедена. Отсега нататък тя стана въздържана в разговорите си. Госпожа Лезли благоразумно беше избрала един град, доста отдалечен от собственото й жилище, за да се предотвратят каквито и да е открития от домашните й. Като госпожа Бътлър, Алис спечели всеобщи симпатии и уважение вследствие на способностите си, скромните си и приятни маниери и неопетненото си поведение. По един или друг начин, още неизучила философията на прикриването, тя направи голяма стъпка в опознаването на света. И въпреки че беше обикаляна и ухажвана от младите безделници на града, тя се държеше тъй неотклонно в предначертания път, че никога не биваше преследвана, защото малцина в света са тези, които правят аванси там, където не получават насърчение.

Банкерът наблюдаваше поведението й с мълчалива бдителност. Той биваше интимен в семействата, където тя ходеше да преподава или свири, услужваше й с хубави книги, съветваше я, изнасяше й беседи. Алис започна да го обича и уважава, тъй както едно селско момиче в някоя католическа област би обичало и уважавало един добродетелен и добродушен свещеник. А той…, каква беше неговата цел? По това време беше трудно да се разбере. Той стана замислен и разсеян.

Един ден стара мома и стар свещеник се срещнаха на главната улица на С.

— Как сте, госпожице? — попита свещеникът. — Как е ревматизмът?

— По-добре е, благодаря, господине. Някакви новини?

Свещеникът се усмихна, искаше нещо да каже, но се въздържа.

— Бяхте ли — старата мома започна отново — у госпожа Макнаб миналата вечер? Възхитителна музика!

— Възхитителна! Колко е красива тази госпожа Бътлър! И колко е скромна! Осъзнава положението си, никак не прилича на професионалистите.

— Да, наистина! — Какво голямо внимание й обръща един банкер…

— Хи! Хи! Хи! Да, той се държи много бащински с нея, много.

— Може би ще се ожени пак. Той винаги говори за светостта на брака. Може да е светия, но Бог знае, че съпругата му, бедната жена, не направи така че бракът му да е приятен.

— Може би е имало други причини, не тези които предполагаме — каза свещеникът тайнствено. — Аз бих бил снизходителен, но…

— Но какво?

— О, когато е бил млад, нашият велик човек, струва ми се не е бил тъй коректен, както сега.

— И аз чух да се шепне такова нещо, но нищо положително против него не се е узнало.

— Хм, това е много странно. Няма да кажа нито дума повече! В катедралата ли отивате? — не ме карайте да ви задържам. Сега, моля ви, бихте ли тръгнали?

— Добре, добре.

— И когато стигнах до края на селото, видях един господин, внимателно облечен и с шапка, нахлупена чак до лицето, да стои до вратата на една къща и да държи в ръцете си детенце, което целуваше не така както обикновено целуваме чужди деца. След това го даде на селянка, която стоеше близо до него, качи се на коня си, който беше вързан за вратата и премина покрай мен в галоп. И кой мислите беше той?

— Кой знае, не мога да отгатна.

— Ами нашият свят банкер. Поклоних му се и, уверявам ви, той стана червен като вашия колан.

— Невероятно!

— Отидох в къщата, когато той не се виждаше вече, тъй като бях жаден, поисках чаша вода и видях детето. Мисля, не искам да бъда несправедлив, но ми се видя, че то учудващо много прилича на… вие знаете на кого!

— Боже! Да не искате да кажете…

— Попитах жената, нейно ли е, а тя каза: „Не“, но беше много кратка.

— Драги, аз трябва да изуча това! Как се казва селото?

— Ковдейл.

— О, зная, зная.

— Нито дума за това. Смея да кажа, че няма нищо лошо в това. Но аз не съм твърде склонен да приема нашите нови учения.

— Нито пък аз. Какво по-добро от старата английска черква?

— Госпожице, вашите чувства ви правят чест. Сигурна ли сте, че няма да кажете нищо относно малката ни тайна?

— Нито дума.

Два дни след този разговор, три стари моми предприеха екскурзия до селото Ковдейл, но, уви, въпросната къща беше заключена. Жената и детето бяха заминали някъде. Хората в селото не знаеха нищо за тях. Не бяха забелязали нищо особено в жената и в детето. Бяха предполагали, че са майка и дъщеря. Господинът, в лицето на когото свещеникът беше познал банкера, се оказа видян само веднъж в това село.

— Колко е лош стария свещеник — каза най-възрастната от старите моми, — да набеди един такъв добър и с характер човек!