Едуард Литън
Бурен живот (10)

X

Много дни изминаха, а Алис оставаше сама. Получи на два пъти известия от Малтрейвърс. Писмата бяха къси и набързо писани. Веднъж баща му бил по-добре и имало надежда, друг път не се очаквало да преживее седмицата. Това бяха първите писма, които Алис беше някога получавала от него. Тези първи писма бяха събитие за живота й, но не радостно. Ърнест не изискваше от нея да му пише; фактически той беше почувствал отвращение да открие истинското си име и да получава писма на тайна любов в къщата, в която баща му лежеше на смъртно легло. Той би могъл да си даде адреса под друго име до някоя близка пощенска станция, където не го познаваха. Но тогава, за да получи такива писма, би трябвало да се отдели от баща си за часове. Това беше невъзможно. Тези трудности Малтрейвърс не обясни на Алис.

На нея й се видя странно, че той не пожелаваше да му пише, но какво би могла да каже и защо да го тревожи в такъв един час? Все пак колко любезно от негова страна бе да пише! Но писмата му я разочароваха и й причиняваха потоци сълзи: те бяха тъй къси — пълни с тъга — имаше малко любов в тях и „драга“ или даже „най-драга Алис“, което казано устно, беше тъй нежно, а сега изглеждаше студено върху безжизнената хартия. Ако би знаела поне мястото, където беше той, би получила известно успокоение, но тя знаеше само, че той е далеч и в тъга, при все че бе на разстояние около тридесет километра. Тя имаше усещането, че ги дели неизмеримо пространство. Обаче се успокояваше, както можеше: и се мъчеше да скъси дългия мизерен ден като свиреше всичките мелодии, които той обичаше, и като четеше всичките пасажи, които той й препоръчваше. Тя щеше да е тъй напреднала, когато той се завърнеше и как хубава щеше да изглежда градината, понеже всеки ден дърветата в нея придобиваха по една нова усмивка от напредващата пролет. О, те щяха да бъдат тъй щастливи още веднъж! Алис сега научаваше живота, който предстоеше за бъдещето и нейното младо сърце не беше знаело досега, че в това бъдеще има само един пророк: надеждата!

Малтрейвърс, напускайки вилата, забравяше, че Алис беше без пари и сега, след като видя, че престоят му надалеч ще продължи неопределено време, той изпрати една сума. Няколко сметки бяха неплатени — имаше да се дължи известна част от наема и Алис, както й беше писано, даде на старата жена банкнота, с която тя трябваше да изплати малките дългове. Вечерта, когато донесе на Алис остатъка, добрата дама изглеждаше твърде бледна и развълнувана.

— Какво има, госпожо Джонс? Да нямаш новини от него… от… от моя… от твоя господар?

— Драга госпожице, не — отговори госпожа Джонс, — как бих могла да имам? Не искам да те плаша, но е имало две разбойнически нападения в съседство с нас.

— О, слава Богу, че това е всичко! — извика Алис.

— Недей бърза да благодариш на Бога, госпожице; това е ужасна вест за две самотни жени като нас, всичките ни прозорци са до земята! Виж, когато развалях банкнотата при господин Харис, в големия колониален магазин, където всичките бедни хора правеха покупки за утре — беше събота, втората събота от заминаването на Ърнест — всички говореха за разбойничествата през миналата нощ. Те са нападнали Бети… ти познаваш ли Бети? Тя е една много почтена жена, която е прекарала много, и която пие чай с мене всяка седмица. И докато Харис ми разменяше банкнотата (моля, провери, госпожице, вярно ли е) — един грозен човек, който беше до мене, така беше втренчил погледа си в парите, щото аз бях готова да се закълна, че ще ги сграбчи, прибрах ги набързо и си излязох. Но ще повярваш ли, щом излязох на уличката, случайно погледнах назад и видях как грозният човек тичаше като луд зад мене! О, изпищях и младият Добини, който прибираше воловете си от полето, се завтече към мене, и кравите също — Бог да ги благослови! Тъй че грозният човек се спря, а аз се втурнах през вратата и се прибрах у дома. Госпожице, ами ако бъдем ограбени и избити?

Алис не изслуша внимателно цялата тази реч, но това, което чу твърде малко се отрази на силните й селски нерви, нито пък я стресна шумът, който госпожа Джонс произведе с двойното заключване на всичките врати и със затварянето на всичките прозорци — операция, която трая цял час.

Най-после всичко затихна. Госпожа Джонс беше легнала и забравила в обятията на съня преживените ужаси, а Алис, след като се беше качила горе, се съблече, помоли се, поплака и с още мокри от сълзите очи се отдаде на мечти за Ърнест. Полунощ беше минало — часовникът удари отдолу един, без да бъде чут. Луната беше залязла — бавен и тих дъждец падаше върху цветята, тъмни облаци се събраха на небето.

През това време откъм прозорците на гостната стая долу долетя глух непрекъснат шум от стържене, предшестван от слабо звънтене на парчета стъкло върху чакъл. Най-после шумът престана и предпазлива светлина се появи по пода; още един момент и двама мъже бяха в стаята.

— Тихо, Джон! — прошепна единият. — Нека разгледаме първо!

Фенерът, който не осветяваше добре, не показа на разбойниците нищо, което да задоволи тяхната алчност. Книги, ноти, столове, маси, килими и маши, при все че биха били доста ценни сред инвентара на един магазин. Двамата измърмориха едновременно по едно проклятие.

— Джон — каза същият мъж, — трябва да приберем лъжиците и вилиците, а след това да потърсим парите. У старата жена имаше доста пари.

Съучастникът кимна одобрително с глава — фенерът беше наново засенчен и с безшумни стъпки двамата излязоха от стаята. Няколко минути изминаха, докато Алис се събуди от силно изпищяване — тя се сепна, но всичко отново затихна, може би беше сънувала; нежното й сърце биеше силно отначало, но постепенно се успокои. Благодарение на добродушния характер, който бе по-чувствителен, отколкото страхът й, тя предположи, че госпожа Джонс е болна и реши да отиде при нея. Когато започна да се облича, чу ясно стъпки и странни гласове в съседната стая. Сега бе съвсем изплашена — първият й инстинкт й диктуваше да избяга от къщата, а следващият — да затисне вратата и да извика силно за помощ.

Но кой би чул нейните викове? Тя се спря и, колебаеща се, бледа, трепереща, седна на края на леглото. Силна светлина се промъкна през пукнатините на вратата — още един момент и груба ръка я сграбчи.

— Хайде, момиче, не се бой, няма да ти причиним зло, но къде е златото… къде са парите?… Старата мома каза, че са у тебе. Дай ги!

— О, милост, милост! Джон Уолтър, ти ли си?

— Проклятие! — измърмори човекът, като отстъпи назад. — Значи ме познаваш?

Докато говореше, той сграбчи отново Алис, събори я силно с едната си ръка на пода, а с другата внимателно изтегли от един страничен джоб дълъг нож. В този момент на смъртна опасност вторият разбойник, който бе по това време зает с усмиряване на слугинята, затича напред. Беше чул гласа на Алис и заканите на другаря си, впусна се към леглото, хвърли бърз поглед към нея и блъсна към другата страна на стаята възнамеряващия да извърши убийството.

— Какво, човече, полудял ли си? — изръмжа той между зъбите си. — Не я ли познаваш? Това е Алис… моята дъщеря!

Алис скочи, освободена от ножа на убиеца и изпълнена с ужас, загледа мрачното и зло лице на своя освободител.

— О, боже, това е… това е баща ми! — простена и падна безчувствена на пода.

— Дъщеря или не — каза Джон Уолтър, — аз няма да се поставя под нейна власт, припомни си как ни изложи тя преди, когато избяга.

Дарвил застана замислен и объркан, а неговият съучастник се приближи така ядосан и с поглед, пълен с такава жестокост, че даже за Дарвил бе невъзможно да размишлява, без да потрепери.

— Ти си прав — измърмори бащата след пауза, като сграбчи здраво другаря си за рамото, — момичето не трябва да остане тук… колата е покрита. Напускаме местността, аз имам право над дъщеря си… тя ще дойде с нас. Ето, човече, прибери парите… те са на масата… ти си взел лъжиците. Сега, хайде… — докато Дарвил говореше, блъсна дъщеря си; подаде й шала, който се намираше наблизо, и беше вече на прага.

— Не го одобрявам! Ама никак! — каза Уолтър злобно. — Не е сигурно!

— Поне по-сигурно от убийството! — отговори Дарвил, като се обърна с уплашено озъбване. — Бързай!

Когато Алис дойде на себе си, зората се пукваше бавно над пустите хълмове. Тя лежеше на слама — колата трополеше по стръмен и самотен път — а край нея се виждаше мрачното лице на Дарвил.