Едуард Литън
Бурен живот (2)

II

Тъкмо по това време чужденецът счете за благоразумно да започне отстъплението си. Шумът от тихия разговор между бащата и момичето, който дочуваше отгоре, беше затихнал. Тишината изведнъж го окуражи и го направи предпазлив. Той се промъкна до външната врата, повдигна тихо преградата, но вратата бе заключена, а ключът липсваше. Не беше забелязал, че докато вечеряше, и преди подозренията му да бяха възбудени, хазяинът му, поставяйки преградата и заключвайки вратата, беше задигнал ключа. Неговите опасения се потвърдиха. Следващата му мисъл беше насочена към прозореца, кепенците лесно можеха да се премахнат, но отворът на решетката беше твърде малък, за да може той да се промъкне през него. Единственият изход бе де счупи целия прозорец — работа, която не можеше да се извърши безшумно и без риск.

Застана в отчаяно положение. Беше по природа със силни нерви, свикнал с онези опасни приключения, за които германските студенти с възхищение обичат да разказват, но неговото сърце почти го изостави в този момент. Тишината стана мъчителна за него и студената влага се появи по челото му. Докато той стоеше в нерешителност и в очакване, мъчейки се да събере мислите си, слухът му, свръхестествено изострен от страх, долови слабия глух звук от пълзящи стъпки — той чу скърцането на стълбите. Шумът измени досегашното положение, опасността се приближаваше, но ето че и присъствието на духа му се възвърна изведнъж. Той се върна бързо до огъня, сграбчи желязото, започна да разбутва огъня и да кашля високо, с което искаше да покаже, че е буден.

Почувства, че е наблюдаван. Почувства, че над него виси опасност. Почувства, че ако се престори на заспал, би било сигнал за смъртна борба. След известно време всичко утихна. Почти половин час измина, откакто бе чул стъпките по стълбата. Това положение започна да се отразява върху нервите му, те се възбудиха — положението стана непоносимо. Това, което изпитваше сега, не бе страх — това бе твърде изостреното чувство на смъртно неприятелство, чувство, което човек изпитва, когато знае, че окото на тигъра го следи и очаква рано или късно той да се нахвърли върху му. Самото очакване се обръща в агония. И, виждайки, че опасността е неизбежна, самият човек желае да ускори смъртната борба.

Съвършено неспособен да понася повече възбудените си нерви, пътникът стана най-после, фиксира погледа си върху фаталната врата и реши да извика с висок глас на оня, който се опитваше да влезе, но ето че чу леко почукване на прозореца; то се повтори и потрети, а на третия път снишен глас произнесе името Дарвил. Сега бе ясно, че са пристигнали съзаклятници: той нямаше вече да се бори само с един човек. Въздъхна дълбоко и се ослуша с туптящи уши. Дочу стъпки отвън; те се оттеглиха — и настана тишина.

Той замръзна на едно място за няколко минути, след това пристъпи предпазливо и твърдо към вътрешната врата, до която си въобрази, че се намира неговият хазяин; с твърда ръка се опита да премахне преградата, но вратата бе затисната и от другата страна.

„Така! — каза си горчиво, като скърцаше със зъби. — Ще трябва да умра като мишка в капан. Добре, ще умра, но хапейки.“

Той се върна на предишния си пост, изправи се и застана, като сграбчи простото си оръжие, готов за най-лошото и малко окуражен от гордото съзнание за своите естествени преимущества в подвижност, ръст, сила и ловкост. Минутите течаха; затишието беше нарушено от някого при вътрешната врата; той чу преградата да се изтегля леко. Повдигна оръжието с двете си ръце, но се сепна, когато видя, че влиза Алис. Тя се появи боса, бледа като мрамор, с пръст на устните.

Приближи се и го хвана за ръката.

— Те са под стрехата отзад — прошепна, — търсят чука, имат намерение да те убият! Бягай от тук… бързо!

— Как?… Вратата е заключена!

— Чакай! Аз взех ключа от стаята му.

Тя отиде до вратата, вмъкна ключа — вратата се отвори. Пътникът постави наново раницата на гърба си и с една крачка стигна до прага. Момичето го спря:

— Не казвай никому нищо за това; той е мой баща… Ще го обесят.

— Не, не! Но ти?… Вярвам, че си в безопасност, разчитай на признателността ми. Утре ще бъда в най-добрия хотел… потърси ме, ако можеш! Коя посока да взема сега?

— Наляво.

Чужденецът беше вече отминал известно разстояние — в тъмнината и сред дъжда тичаше с бързината на младостта си. Момичето се побави за момент, въздъхна, след това се изсмя високо; затвори, затисна отново вратата и започна да се измъква обратно, но от вътрешния вход влезе яростният баща с още един човек, с широко, късо и жилесто телосложение, със заголени ръце, носещ голям чук.

— Какво? — изръмжа бащата. — Алис! Ти си го пуснала да си отиде?

— Казах ти, че не трябва да го убиваш.

Дивакът блъсна дъщеря си на земята, прескочи я, отвори вратата и, придружен от другаря си, се впусна в неопределено преследване на предопределената жертва.