Едуард Литън
Бурен живот (29)

III

Бяха изминали точно две години от нощта, когато Алис бе откъсната от вилата. По това време, когато Малтрейвърс се скиташе между развалините в древния Египет, на самата полянка, където Алис и любимият й тъй често се бяха разхождали, хванати ръка за ръка, се беше събрала весела група от деца и младежи. Вилата беше купена от някакъв богат и оттеглил се от света индустриалец. Той беше издигнал още един етаж и го беше покрил със сини плочи. Хубавите веранди, покрити с пълзящи растения, бяха съборени, защото госпожа Хобс мислеше, че придават мрачен вид на стаите. Малкият селски вход беше заменен от четири йонически колони; голяма нова трапезария беше построена в едното крило, а над нея — нова приемна. Малката някога вила изглеждаше величествена. Вътрешният водоскок беше премахнат, защото правеше къщата влажна. Пътната врата не беше вече скромната, зелена, дървена врата, която стоеше винаги полуотворена. Сега беше висока, желязна и добре заключваща се врата между две големи колони. На нея имаше поставена желязна табела, върху която беше гравирано: „Дом на Хобс. Звънете.“

Малкият Хобс и по-големите Хобс бяха на поляната. Някои от тях току-що се бяха върнали от училище, понеже днес беше събота следобед, когато не се работеше. Имаше веселие, шум и викове, което почтената стара двойка наблюдаваше спокойно. Хобс, бащата, пушеше лулата си; Хобс, майката, разговаряше с най-възрастната си дъщеря (красива млада жена, омъжена от три месеца по любов за един беден човек) върху темата как може да се обработи овнешкото месо така, че да се запази задълго добре.

— Винаги, драга, гледай да е с големи мускули, то е по-трайното. Чакай, какъв шум вдигат момчетата! Не, мило, топката не е тук.

— Мамо, под роклята ти е.

— Хайде, дете, колко си лошо.

— Хей, господине! Сега е мой ред. Биди, чакай, момичета, чакайте, момичета, почвайте.

— Боб, хитруваш.

— Тате, Нед казва, че хитрувам.

— Твърде вероятно, драги мой, тъй като ще ставаш адвокат.

— Докъде бях стигнала, мила? — започна отново госпожа Хобс, настанявайки се и оправяйки напудрената си рокля. — О, за овнешкото месо! Да, големите мускули са най-добрите. Знаеш, мила, баща ти и аз бяхме по-невежи от теб, когато започнахме. Но сега имаме всичко, което е хубаво при нас. Съботните баници са много хубаво нещо. Една добра домакиня като теб никога не трябва да забравя съботните баници.

— Да — каза булката натъжено, — но господин Тиди не обича баници.

— Не обича баници? Това е много чудно. Господин Хобс обича баниците. Може би ти не правиш корите достатъчно дебели. Но можеш да му приготвяш пудинг. Сигурна съм, че господин Тиди обича пудинг. Съпругата трябва винаги да изучава вкуса на съпруга си — какво представлява домът на един мъж без любов? Но казвам, че е много неразумно да не се обичат съботните баници.

— Здравей, мамо. Виждаш ли онази циганка? Ще отида да ми предскаже бъдещето.

— И аз, и аз!

— Боже! — извика господин Хобс, ставайки възмутено. Какво търси тази насам?

Предмет на тези забележки, синовни и бащински, беше една млада жена, наметната с изтъркано наметало, която си беше прилепила главата до вратата, и която гледаше сериозно — о, как сериозно — навътре. Децата затичаха към нея, но инстинктивно забавиха ход, когато се приближиха близо, тъй като тя очевидно не беше такава, за каквато си я представяха. Особено страдание потъмняваше бледите, деликатни бузи; цигански поглед не отправяха нейните големи, насълзени очи; циганско нахалство не се забелязваше върху честното й детинско чело. Докато тя притискаше така усърдно лицето си до студените железа, децата се заразиха от нейната неизмерима и почти страшна тъга. Приближиха се почтително.

— Искате ли нещо? — попита най-голямото и най-смелото от момчетата.

— Аз… аз… нали това е вила Дейл?

— Това е било вила Дейл, сега е Дом Хобс, не можете ли да четете?

— А… а… господин Бътлър, той също ли си е отишъл?

Горкото дете, говореше като че ли вилата я нямаше вече, като че ли не беше ремонтирана. Йоническият вход не представляваше никакво очарование за нея.

— Бътлър… никаква подобна личност не живее тук. Татко, знаеш ли къде живее господин Бътлър?

Бащата се беше раздвижил, и когато пристигна, каза:

— Бътлър, не… нищо не зная за подобно име… Никакъв Бътлър не живее тук. Махай се оттук, безсрамнице.

— Никакъв господин Бътлър! — каза момичето, отваряйки устата си за въздух и подпирайки се на вратата, за да не падне. — Сигурен ли сте, господине?

— Да, сигурен съм. Какво искате от този Бътлър?

— О, тате, тя изглежда припада — каза едно от момичетата с милостив глас. — Дайте й нещо да яде, сигурна съм, че е гладна.

Господин Хобс изглеждаше сърдит. Никой богаташ не обича просяците. Но след малко господин Хобс се обърна към подозрителното натъжено лице, после към красивото си дете. Добрият му ангел прошепна нещо и след кратка пауза той каза:

— Може ли да не съчувстваме на едно бедно човешко същество! Ела, момичето ми, да хапнеш нещо.

Момичето изглежда не беше чуло и той повтори поканата, като се приближи да отключи вратата.

— Не, господине — каза Алис тогава, — не, благодаря ви. Аз не мога да вляза сега вътре. Не бих могла да ям тук. Но кажете ми, господине, моля ви, не бихте ли могли поне да ме упътите горе–долу къде бих могла да намеря господин Бътлър?

— Бътлър? — каза госпожа Хобс, която беше привлечена от любопитство към мястото на разговора. — Спомням си, това е името на господина, който беше наел тази вила, и който беше обран.

— Обран! — извика Хобс, като се обърна назад и заключи отново вратата. — И новият скъп самовар тъкмо е пристигнал — измърмори той на себе си. — Хайде, отивай си, дете, отивай си. Ние не знаем нищо за този твой Бътлър.

Младата жена го погледна с див поглед, обърна се към промененото място и след това, с потреперване, като че ли вятърът остро беше пронизал крехкото й тяло, тя уви още наметалото около себе си и без да каже нито дума повече, се отдалечи. Групата гледаше след нея, докато с треперещи стъпки тя слизаше надолу по пътя, и всички почувстваха онази болка на срам, която е присъща на човешкото сърце при гледката на една скръб, която то не се е потрудило да утеши. Но това чувство изчезна изведнъж от господин и госпожа Хобс, когато видяха, че момичето се спря на един завой срещу вратата, така че можаха да забележат как под износеното наметало то криеше бебе. Алис се обърна и погледна с нежен поглед назад. Дори на такова разстояние отчаянието в очите й можеше да се види. И тогава, докато допираше устните си до челото на детето, те я чуха да хълца. След миг тя се обърна пак напред и изчезна по пътя си.

— Какво странно момиче — каза госпожа Хобс.

— Новини за енорията — каза господин Хобс. — И при това тъй млада — какъв срам.

— Момичетата в околността са много лоши сега, Джени — каза майката на булката.

— Сега разбирам защо търси господин Бътлър — каза Хобс с многозначително намигване. — Дошла е да проклина!

Желанието да дойде при Бътлър беше поддържало силите на Алис. То й беше дало куража по времето на острите болки на раждането, както и по времето на една тежка и съсипваща болест, която в разстояние на месеци след нейното бягство я беше хвърлила на едно селско легло. Заради това идване ден след ден беше нашепвала: „Аз ще се оправя, ще бъда по-добре, ще преодолея всички трудности в пътуването до вилата, ще го намеря там, ще поставя малкото си в ръцете му. Всичко ще бъде пак светло“. Заради това, щом като можеше да върви без придружител, веднага тръгна пеш от далечната земя. Но не знаеше по кой път да върви — не помнеше местността, в която се намираше вилата, знаеше само името на града. И въпреки че той беше голямо населено място, никой, когото попиташе, не знаеше за него, или беше погрешно направлявана. С почти животински инстинкт се беше влачила в студ и пек, гладна и жадна, към предишната къща на господаря си, по пустия си самотен път. И тройно се беше преуморила, и тройно се беше задължавала за една скромна милост за легло, където да сложи болнавото си и изтощено тяло. Веднъж бебето — нейното любимо същество, нейният живот — беше болно, близо до смъртта, и тя не беше могла да се помръдне, докато то, което беше момиченце, не се беше усетило здраво и не беше започнало да се усмихва и чурулика. И така, много и много месеци се бяха изминали от деня, когато беше предприела своето пътешествие, до този ден в който стигна до своята цел. Но никога, освен когато детето биваше болно, не се беше отчайвала, не беше падала духом и не беше изгубвала надежда. Щеше да го види пак, и той щеше да целуне детето й. А сега — не, не можем да опишем силата на този зашеметяващ удар! Не знаеше нищо за добрите предпазни мерки, които Малтрейвърс беше взел. А той беше размислил достатъчно за нейното съвършено невежество за света. Как би могла тя да предположи, че съдията, който се намираше само на един километър от нея, би могъл да й каже всичко, което тя искаше да знае? Ако беше срещнала само градинаря или старата жена — прислужницата — всичко щеше да е добре. За последната, действително, тя имаше намерение да попита. Но жената се беше поминала, а градинарят беше заел някаква странна служба в някаква отдалечена страна. И така изгасна последният лъч на надеждата. Ако само едно лице, което помнеше търсенията на Малтрейвърс, я срещнеше и познаеше! Но тя беше виждана от толкова малко хора и сега беше тъй тъжно променена. Нейният път не беше още преминат, и щеше да противостои на още много силни ветрове по тъжните морета преди да стигне най-после в пристанището си.