Едуард Литън
Бурен живот (72)

V

Нито един ден не мина Малтрейвърс да не бъде край Флорънс. Идваше рано, отиваше си късно. Отново прие предишната си роля на добре възпитан любовник, без да размени нито дума с лорд Саксингъм. Тази работа беше оставена на Флорънс. Тя без съмнение я изпълняваше добре, защото лордът изглеждаше доволен, въпреки че беше сериозен и почти за първи път в живота си натъжен. Малтрейвърс никога не се връщаше към причината за техния нещастен раздор. От тази нощ нататък той не издаваше своите агонизиращи и мъчителни чувства, никога не показваше открито, че се обвинява. Не оплакваше със суетни отчаяния тяхната наближаваща раздяла. Колкото и много да му струваше, той стоически и с могъща сила се самоконтролираше. Имаше само една цел, едно желание, една надежда — да отърве последните часове на Флорънс Лейсълс от всякаква болка, да осветли и улесни преминаването й по тържествения мост от живота към смъртта. Мислите му, присъствието на духа му, грижите му, нежността му, не го напуснаха нито за момент. Те надвишаваха способностите на човека и навлизаха във всички хубави и неописуеми дребни неща, които жената приема върху себе си „в мъки и в тъги“. Сякаш се беше предал само на едно задължение и в него се чувстваше по-задължен от самата обич. Като че ли беше решил да направи така, че Флорънс да не чувства, че няма майка.

Как го обичаше Флорънс! Колко много по-хубава, признателна и силна беше тази любов, отколкото любовта в буйния и романтичен огън на първоначалната им връзка. Нейният характер, както обикновено се случва при продължителна болест, ставаше толкова по-нежен и смекчен, колкото повече се приближаваха сенките около нея. Обичаше да го кара да й чете и й говори. И нейните предишни хубави поетични мисли сега клоняха към религиозност, която действително е поезия със силни крила… Има един свят зад гроба, има живот отвъд смъртта — там те пак щяха да бъдат съединени. И Малтрейвърс, който тържествено и силно вярваше в Голямата Надежда, не пренебрегваше най-чистите и най-възвишените от всички извори на утешението.

Често в тази тиха стая, в тази блестяща къща, която се оказваше сцена на най-различни суетни и светски проекти, на флиртове и банкети, на политически срещи, министерски обеди, тези две личности, положението на които един към друг се беше тъй ненадейно и тъй странно променило, разговаряха по въпроси смели и божествени, които съчетават в една хармония небето и земята.

— Колко съм щастлива — каза един ден Флорънс. — Как издигат и ободряват твоите думи! Въпреки това никога не съм помислила да те запитам за твоята вяра по тези въпроси. В тъгата или болестта ние научаваме, че вярата е дадена като един утешител на човека — вярата, която е надежда в едно свято име — надежда, която не познава нито измама, ни смърт. А как разумно говориш за философията на вярата е действително телескопът, който направлява погледът към звездите. И над теб, Ърнест, любими мой, разбран познат от мен най-после, на теб оставям, след като си отида този приятел. Самият разбираш това, на което ме учиш, когато погледнеш не само към небето, а към цялото пространство, към всички безгранични творения, знай, че аз съм там! Защото домът на душата е там, докъдето се простират неограниченото присъствие на Бога. И какви безбройни различни съществувания, какви пътища, какви активни славни дела в други светове може да са запазени за нас, може би за да ги познаем и споделяме заедно и се изкачваме след век по-високо по стълбата на съществуванието. Защото сигурно на небето няма спиране. Там няма да лежим в непроменливо спокойствие. Движението и прогресът ще останат. Ще има усилия и задължения за нас там, горе както е имало тук, долу.

Тази теория, която Малтрейвърс споделяше, изразяваше характера на Флорънс, пътя на нейния живот, активността на мислите й, стремежите и амбициите й. Тя обръщаше погледа си не толкова към спокойствието и почивката в гроба, колкото към светлината и славата на едно прогресивно съществуване.

Както бяха седнали, и Ърнест говореше тихо и спокойно вътрешно тръпнещ от чувствата, които се мъчеше да въздържи, и с разговора си ту успокояваше, ту вълнуваше силно мислите на Флорънс, на вратата се съобщи за идването на лорд Варгрейв. И Лъмли Ферърс, отскоро наследник на титлата, влезе в стаята. За пръв път Флорънс го виждаше след смъртта на чичо му. За пръв път Малтрейвърс го срещаше от онази вечер, която беше тъй фатална за Флорънс. И двамата се сепнаха. Малтрейвърс стана и отиде до прозореца. Лорд Варгрейв взе ръката на братовчедка си и я притисна до устните си мълчаливо. Очите му изразяваха мисли, които сякаш за пръв път изглеждаха чисти.

— Виждаш, Лъмли, аз съм се примирила — каза Флорънс с приятна усмивка. — Примирила съм се и се чувствам щастлива.

Лъмли погледна към Малтрейвърс и срещна студени, изпитателни и проницателни очи, от които потрепери леко объркан, но само след миг се съвзе.

— Радвам се, братовчедке — каза лордът усърдно, — да видя Малтрейвърс пак тук. Нека сега се надяваме за най-доброто.

Малтрейвърс отиде замислено към Лъмли и каза с многозначителен тон:

— Ще ми подадеш ли и сега ръка?

— С много по-голямо удоволствие, отколкото когато и да е — отвърна Лъмли и не трепна пред погледа на Ърнест.

— Доволен съм — отговори Малтрейвърс след кратко мълчание и с глас, който изразяваше нещо повече от думите му.

В някои натури има толкова много струпана великодушност, че често тя притъпява тяхната проницателност и ги прави прекалено добри. Малтрейвърс не можеше да повярва, че откровеността би могла да бъде изцяло маска. Тя можеше да е лицемерие, което той не познаваше. Той самият не би бил способен на престъпление, дори обстоятелствата да го принудят. Не план на престъпление се криеше в този момент мрачно и смъртно в сърцето му, въпреки че той имаше страсти, които в такъв решителен характер можеха да доведат до страшни, ужасни резултати, ако вятърът би ги завихрил в буря. Дори на трийсет годишна възраст не беше определено ясно дали Ърнест Малтрейвърс можеше да стане примерен или лош човек. Но той по-скоро би удушил неприятел, отколкото да стисне ръката на човека, когото е предал.

— Приятно ми е като ви виждам, приятели — каза Флорънс, гледайки ги с обич. — За теб поне, Лъмли, такова приятелство ще бъде благословено. Винаги съм те обичала много нежно, Лъмли, обичала съм те като брат, макар че характерите ни в много неща не си приличат.

Лъмли се отдръпна и извика:

— За бога, не ми говори така нежно, не мога да понасям това, да те гледам и да мисля…

— Че умирам? Добрите думи са най-добри за нас, когато нашите думи приближават към своя край. Но стига за това. Аз скърбях за загубата ти.

— Бедният ми чичо! — каза Лъмли, променяйки с удоволствие темата на разговора. — Ударът беше ненадеен. До днес бях погълнат от меланхолични задължения и не можах да дойда дори и при теб. Утешавах се обаче, като научавах в отговора на ежедневните ми запитвания, че Ърнест е идвал тук. Що се отнася до мен — прибави той със слаба усмивка, — на мен са възложени почтени задължения. Определен съм за настойник на една богата наследница и съм сгоден за едно дете.

— Какво искаш да кажеш?

— Бедният ми чичо е бил тъй много привързан към детето на съпругата си, че остави най-голямата част от състоянието си на него. Един много малък имот, даващ не повече от две хиляди лири годишен доход, премина заедно с титлата. Новата титла действително е много задължаваща. За да се постигне обаче една двойна цел, да запази за протежето си възлюбеното си перство, а също и внука си богат, той изказа едно последно желание — аз да се оженя за младата дама, на която съм назначен за настойник, когато тя стане на осемнайсет години — уви! Тогава ще бъда над четиридесетгодишен! Ако тя не се съгласи на женитба с такава разлика във възрастта, ще изгуби само тридесет, само тридесет от двестате хиляди лири, които минават върху нея, които ще минат върху мен като удовлетворение за „не“-то на младата дама. Сега знаеш всичко. На съпругата му, действително една примерна млада жена, се оставят хиляда и петстотин лири годишно и вилата. Това не е много, но тя е доволна.

Лекотата в тона на новия лорд предизвика негодувание у Малтрейвърс и той се отдръпна настрана. Но лорд Варгрейв, не желаейки разговор на тъжни теми, които винаги мразеше, се обърна към Малтрейвърс така:

— Е, драги ми Ърнест, научавам от вестниците, че ще заемеш длъжността на покойния Н. Поздравявам те.

— Аз отказах — отговори Малтрейвърс сухо.

— Боже мой!… Действително ли? Защо?

Ърнест прехапа устните си и се намръщи, но погледът му несъзнателно се отклони към Флорънс. Лъмли помисли, че е открил верния отговор на въпроса му, и замълча.

След това разговорът стана объркан и накъсан. Лъмли побърза да си отиде колкото може по-скоро, а Флорънс тази нощ се почувства много зле. На следващия ден тя не можеше да стане от леглото. Болестта, с която се бореше, беше станала много силна. Стъпките на смъртта се бяха ускорили. И лорд Саксингъм, най-после отрезвен да види печалната истина, зае място край своята дъщеря, забравил, че е министър от кабинета.