Едуард Литън
Бурен живот (15)

XV

Тъкмо Малтрейвърс се почувства тъй зле, че не можеше да бъде повече, и един младеж посети Темпълтън Гроув. Той се казваше Лъмли Ферърс, имаше доход от около осемстотин лири годишно — не упражняваше никаква професия. Лъмли Ферърс не притежаваше това, което обикновено се нарича гений; тоест, той нямаше ентусиазъм и ако правилното значение на думата талант е способността да се направи нещо по-добре от другите, Ферърс не можеше да се гордее много в това направление. Той нямаше талант за писане, нито за музика, нито за рисуване, нито за обикновения друг кръг от усъвършенствания. Но у него имаше нещо, което често е по-хубаво от гения или от таланта — той имаше силен и извънредно остър ум. Имаше нещо повече — твърде живи маниери, висок дух. Беше остроумен, чудновато красноречив и бърз в разговорите, имаше положителна увереност и дълбока вяра в собствените сили. Обичаше да крои планове за бързо и лесно забогатяване, хитрости, интриги — те му доставяха удоволствие и го възбуждаха — той бе също много силен в сарказми и аргументи, и обикновено придобиваше удивително влияние над онези, с които се сприятеляваше. Неговият висок дух и щастливото понасяне на всичко прикриваха и отвличаха вниманието му от пороците, които държаха първенство в характера му, които бяха една обикновена коравост в обичта и една безчувственост към моралните принципи. При все че беше учил по-малко от Малтрейвърс, той беше изобщо един твърде образован човек. Познаваше повърхностно много клонове от науката, задоволяваше се с общите им принципи и захвърляше настрана по-нататъшното им изучаване, като не забравяше никога това, което знаеше за тях (тъй като паметта му беше като някакъв порок). Към тях той прибави едно общо запознаване с модерната литература. Това, от което се възхищаваха малцина, Лъмли никога не си даваше труд да го чете. Живеейки сред дреболии, той правеше така, че те да стават интересни и романтични според неговото гледище. И тук действително беше талантът — талантът да се включваш в обществения живот — талантът да си доставяш удоволствие до висша степен при най-малък труд. Лъмли Ферърс беше тъкмо от тези хора, които всички наричат съвършено умни, и при все това човек би се замислил да определи в какво именно са умни. Това беше, действително, тази безименна сила, която принадлежи на способността и която прави някого да превъзхожда, общо взето, другите, при все че в много подробности не е забележителен, Ферърс може би принадлежеше към този тип мистични господа, превъзхождащи по този начин другите хора; защото при все че един обикновен журналист би могъл да го надмине в изкуството за съчиняване, малко гениални хора, колкото и да са се отличили, биха почувствали, че стоят над Ферърс в бързото схващане и пластичната живост на естествения интелект. Остава само да се каже за този особен младеж, чийто характер беше едва наполовина развит, че той беше видял твърде много от света, и би живял лесно и доволно с всякакви темпераменти и класи: прости или учени, адвокати или поети, патриции или плебеи.

Ърнест беше, както обикновено в стаята си, когато чу в коридора шум, който предизвестяваше пристигането на някого. След това чу много силен смях, а после — остър, ясен и жив глас, който премина през слуха му като бръснач. Ърнест веднага бе обладан от голяма мрачност. Той излезе на терасата, за да избегне повторението на това неприятно смущение: и наново потъна в разнебитените си мечти, в тази част на терасата, която заемаше най-уединеното крило на къщата. Разхождаше се със скръстени ръце, с наведени очи, със сбръчкани вежди и с всичките ангели, потъмнели върху благородното изражение на лицето, което по-преди изглеждаше сякаш готово да засрами дявола и да се противопостави на света. Ърнест последва лошите мисли, които го бяха завладели през Долината на сенките. Тутакси той почувства пред себе си нещо — някаква пречка, която по-рано не беше срещал. Сепна се и видя пред себе си младеж, облечен прилично, с вид на джентълмен, с внушително изражение на лицето.

— Господин Малтрейвърс, струва ми се — каза непознатият и Ърнест позна гласа, който го беше така смутил, — това е щастие, ние можем да се запознаем, тъй като намирам, че Кливлънд иска да бъдем приятели. Господин Лъмли Ферърс, господин Малтрейвърс. Тъй като аз съм по-възрастният, пръв подавам ръката си и се усмихвам. Хората винаги се усмихват, когато правят нови запознанства! Добре, това е свършено. В коя посока се разхождате?

Малтрейвърс можеше, когато пожелаеше, да бъде тъй горд като че ли никога не е излизал от Англия. Той се отдръпна с неприятно учудване; измъкна ръката си от тая на Ферърс и, казвайки твърде студено: — Извинете, господине, зает съм, — закрачи към стаята си. Хвърли се на стола си и забрави всичко, но ето че отново с учудване и гняв чу острия, ясен глас близо до рамото си.

Ферърс го беше последвал до стаята му.

— Казвате, че сте зает, драги. Искам да напиша няколко писма: ние няма да се смущаваме, не се безпокойте — каза Ферърс и седна до писалищната маса, потопи перо в мастилницата, нареди пред себе си листове и попивателна и скоро изписа доста страници с най-бързо драскане.

Малтрейвърс започна да наблюдава с любопитство новодошлия.

Сбито, но солидно като гранит чело се издигаше над малки, светнали, интелигентни очи; чертите бяха хубави, но по-скоро остри и напомнящи погледа на лисица; лицето имаше този силен здрав цвят, който обикновено говори за яко телосложение и висок животински дух; брадичката беше масивна и на един физиономист би подсказала твърд и силен характер, но устните му, пълни и големи, бяха устни на страстен човек, и тяхната безспирна игривост и полуусмивка говореха за веселост и хумор, при все че, когато бяха в застой, имаше в тях нещо злокобно.

Малтрейвърс го гледаше със сериозно мълчание, но когато Ферърс свърши четвъртото си писмо, (когато друг на неговото място би написал едва една страница), захвърли перото и погледна съсредоточено към Малтрейвърс с весел и проницателен поглед, в изражението на лицето на новодошлия имаше нещо капризно и след цялата тази сцена Малтрейвърс прехапа устните си, за да въздържи една усмивка, каквато не беше ползвал от седмици насам.

— Виждам, че четете, Малтрейвърс — каза Ферърс небрежно, прелиствайки томовете, които бяха сложени на масата. — Много добре, ние ще започнем живот с книгите, те увеличават източниците на знанията; така е и с капитала, но капиталът не е от полза, ако не живеем от лихвите, книгите са безполезна хартия, ако не турим в действие мъдростта, която извличаме от мисълта. Действие, Малтрейвърс, действие е този живот за нас. На нашата възраст ние имаме страсти, въображение, чувства, не можем да ги четем, нито да ги пишем — трябва да живеем с тях великодушно, но икономично.

Малтрейвърс беше поразен; новодошлият не се оказваше празен човек, за какъвто си го въобразяваше. Той се повдигна бавно, за да отговори:

— Животът, господин Ферърс…

— Чакай, mon cher, спри; не ме наричай господин; ние ще трябва да бъдем приятели; аз мразя да се отлага това, което трябва да бъде, даже чрез някоя излишна дума; вие сте Малтрейвърс, аз съм Ферърс. Но вие бяхте почнали да говорите за живота. Предполагам, че е по-добре да поживеем малко, вместо да говорим за живота. Има един час до обед — нека излезем, да се поскитаме из полето, искам да си отворя апетит, освен това аз обичам природата, когато няма швейцарски планини — да се катериш, за да достигнеш до някой изглед. Allons!

— Извинете — започна пак Малтрейвърс, полузаинтересуван и полуотегчен.

— Хайде! Хайде!

Ферърс подаде шапката на Малтрейвърс, взе го под ръка, и те бяха на широката тераса край езерото преди Ърнест да се бе уверил, че това е така.

Въодушевен, ексцентричен и лек беше говорът на Ферърс (тъй като това беше по-скоро говор, отколкото разговор); книги, хора и неща — той ги прехвърляше и си играеше с тях; едно егоистично разказване на десетки приключения, в които той е бил героят, но споделено така, че вие да се смеете и на него, и с него. И жената, хубавата жена, участваше във всичките разкази!