Едуард Литън
Бурен живот (56)

II

Господин Темпълтън не получи перската титла, и въпреки че не получи пряк отказ, нито направи постъпки пред висшестоящите инстанции, беше започнал да става мрачен. Той имаше голямо парламентарно влияние, богатство и прочее. Министрите бяха силни, но не искаха да губят досегашни поддръжници — примерът на напускане е заразителен. В града, който Темпълтън по-рано представляваше, и който той сега почти командваше, през една ваканция изведнъж се яви кандидат на опозиционна партия и започна борба между двамата. За учудване на партията на Темпълтън той не посочи никакъв кандидат, остави интересите си незащитени и това предизвика паника. Лорд Саксингъм отиде незабавно при Лъмли и му каза:

— Драги мой, какво е това? — какви намерения може да има чичо ти? Ние ще изгубим това място — то е едно от силните ни места.

— Защо така всички се отнесохте много зле с чичо ми? Аз действително съжалявам за това, но не мога да направя нищо.

— Ех, това проклето перство! Ще го задоволи ли това и нищо друго?

— Нищо друго…

— Значи трябва да го има.

— Но май вече е много късно.

— Ха! Така ли мислиш?

— Ще оставиш ли тази работа на мен?

— Разбира се. Ти си чудно умен човек и ние всички те ценим.

— Седни и пиши каквото ти продиктувам, драги милорде.

„Драги господин Темпълтън,

Ние силно желаем да имаме вашето парламентарно влияние в С…, изразено чрез вашия род като най-добри защитници на администрацията, на която вие правите чест с вашата поддръжка. Същевременно особено желаем да изразим нашето доверие в принципите ви и нашата признателност за подкрепата ви.“

— Горчива подкрепа! — измърмори лорд Саксингъм.

Ферърс продължи:

„И така, като такъв, с когото връзките ми позволяват свободата, нека поискам от вас нашият роднина господин Ферърс да бъде поставен веднага като кандидат…“

Лорд Саксингъм захвърли перото на масата и започна да се смее продължително:

— Отлично, Лъмли, отлично! Много чудно, че това не ми дойде на ум по-рано.

Лъмли отвърна важно:

— Моля, продължавай, драги ми лорде.

„Сигурни сме, че вие не бихте могли да имате друг представител, който по-вярно да защитава вашите принципи и нашия интерес. И още две думи: перства ще бъдат създадени вероятно напролет, и съм сигурен, че с удоволствие ще бъде посрещнато вашето име от Негово Величество. Титлата, разбира се, ще премине в наследство на вашите синове, а ако нямате такива — към внука ви.

С големи почитания: Искрено ваш — Саксингъм.“

— Ето, пиши на плика „Частно и поверително“ и го изпрати незабавно до вилата на чичо ми.

— Това ще бъде направено, драги ми Лъмли. И то ме задоволява тъй много, както и теб. Действително си човек, на когото може да разчитаме. Мислиш ли, че ще бъде уредено?

— Нямам никакво съмнение в това.

— Добре тогава, довиждане. Лъмли, ела при мен, когато всичко е уредено, Флорънс е винаги доволна, когато те види. Казва, че никой не й доставя повече удоволствие. И аз съм сигурен, че това е една рязка хвалба, защото тя е едно странно момиче.

Лорд Саксингъм се оттегли.

„Флорънс била едва ли не щастлива да ме вижда! — каза си Лъмли, поставяйки ръцете си отзад, и започна да крачи напред-назад из стаята. — Вторият план започва да ми се усмихва зад напредващата сянка на първия. Ако мога да отстраня другите, обикалящи около моята братовчедка, докато бъда в положение да се предложа аз, тогава ще имам най-голяма победа в трите царства. Кураж, храбри ми Ферърс, кураж!“

Беше късно вечерта, когато Ферърс пристигна във вилата на чичо си. Той свари госпожа Темпълтън да седи до пианото в салона. Влезе тихо. Тя не го чу и продължи да свири. Гласът й беше тъй приятен и богат на топлота, че той се спря да послуша с възхитено учудване. Често, както сега, той идваше на гости, и беше станал вътрешен човек в къщата. Но никога не беше чувал госпожа Темпълтън да свири друго, освен черковни мелодии, а тази беше популярна мелодия. Забеляза, че чувствата най-после надвиха гласа й.

Тя изведнъж прекъсна свиренето и се обърна. Лицето й беше много тъжно, и Ферърс остана поразен. Той обикновено не беше любопитен за нещата, които не го засягаха отблизо, но сега почувства любопитство към тази меланхолична и красива жена. В нейния поглед се четеше такова себеотрицание, което говореше за някакъв траен спомен на горчиво минало; едно преждевременно съкрушено сърце говореше в очите й, в усмивката и изнурените й и нерадостни стъпки. Но тя изпълняваше ежедневните си леки задължения със спокойна и съвестна редовност, което показваше, че тъгата по-скоро потискаше отколкото смущаваше мислите й. Ако товарът й беше тежък, навикът изглежда я беше примирил да го носи безропотно. И чувствата, които Ферърс сега забеляза отразени в нежните й и хармонични черти, бяха от такова естество, каквото той само веднъж беше видял преди — първата вечер, когато поезията, която е ключът на паметта, очевидно беше открила гънка, спохождана от тъжни и смутени духове.

— А, драга госпожо — каза Ферърс, като тръгна към нея, когато видя, че е забелязан. — Вярвам, че не ви обезпокоих. Посещението ми е в неподходящо време, но къде е чичо ми… къде е той?

— Той беше из града през целия ден и каза, че ще вечеря навън. Очаквам го всеки момент.

— Вие като че ли се мъчихте да отстраните усещането за неговото отсъствие. Мога ли да ви помоля да продължите свиренето. Рядко съм чувал такъв приятен глас и толкова съвършено свирене. Вие трябва да сте се учили при най-добрите италиански професори.

— Не — каза госпожа Темпълтън с леко зачервяване на изящните си страни, — учих се, когато бях млада при един учител, който много обичаше музиката и чувстваше дълбоко. Но той не беше чужденец.

— Ще ми изпеете ли пак тази песен? Вие придавате на думите красота каквато никога досега не съм откривал в тях. А те са, както и мелодията, от един мой приятел, когото господин Темпълтън не обича — Малтрейвърс.

— Негови ли са? — каза госпожа Темпълтън, разчувствана.

— Чудно е, че не знаех досега. Това е много странно!

— Кое е странно?

— Че в музиката и поезията на вашия приятел има един изказ, който ми е близък и прилича на думи, които съм чувала преди години! Млад ли е този господин Малтрейвърс?

— Да, още е млад.

— И, и…

Тук госпожа Темпълтън беше прекъсната от влизането на съпруга й. Той държеше в ръката си писмото от лорд Саксингъм — още неотворено. Изглеждаше нажален, но това беше обичайно негово състояние. Ръкува се студено с Лъмли, поздрави с глава жена си, направи забележка за огъня, седна на един удобен стол и каза:

— И така, Лъмли, мисля, че сбърках като послушах съвета ти относно този нов избор. Виждам от днешните вестници, че наскоро ще има нови перски длъжности. Ако бях проявил активност в полза на администрацията, може би щях да ги накарам поне от срам да бъдат признателни.

— Мисля, че бях прав, драги мой — отговори Лъмли. — Обществениците стават признателни по-често от тревога, отколкото от срам. Сигурните гласове, подобно на старите приятели, са най-ценени, когато мислим, че ще ги загубим. Но какво е това писмо в ръката ти?

— О, някоя молба, предполагам.

— Извинявай, то има официален вид.

Темпълтън си постави очилата, повдигна писмото, разгледа адреса и печата, отвори го бързо и след като го прочете, възкликна:

— Дай си ръката, внуче; работата е наред. Аз ще имам перството. Ти си бил прав. Ха, ха! Драга женичке, ти ще бъдеш една лейди, помисли за това, не се ли радваш? Защо не се усмихваш? Къде е детето? Къде е, питам?

— Легна си, мили — отговори госпожа Темпълтън полууплашено.

— Легна ли си? Трябва да отида да я целуна. Легнала ли си е? Запали тази свещ, Лъмли! — господин Темпълтън позвъни на звънеца. Слугата влезе и той се обърна към него: — Джон, кажи на Джеймс, че първата му работа утре сутринта е да отиде при Бакстър и му каже да не боядисва колата ми, докато не съобщя. Трябва да отида да целуна детето, действително трябва.

— Детето — измърмори Лъмли, подавайки свещта на чичо си, а той се отдалечи, Ферърс се обърна към огъня. — Какво, по дяволите, има то общо с тази работа? Очарователно малко момиче. Всъщност, обичам вашето дете, госпожо. Как го обичам! Чичо ми е привързан към него. Нищо чудно в това!

— Действително я обича много — каза госпожа Темпълтън с въздишка, която изглежда излизаше от дълбините на сърцето й.

— Симпатизираше ли й той преди да се ожените двамата?

— Да, мисля, че да.

— Нейният собствен баща не би я обичал повече.

Госпожа Темпълтън не отговори, запали своя свещ, пожела на Лъмли лека нощ и излезе от стаята.

„Изглежда подозрително — помисли си Ферърс. — Но не, това не може да бъде. Няма нищо, което да клони към подозрителност у старчето. А, невероятно — той идва.“

Темпълтън влезе. Очите му бяха влажни.

— Как е младото ангелче, скъпи? — попита Ферърс.

— Тя ме целуна, въпреки че я събудих. Децата обикновено се разсърдват, когато ги събудим.

— Така ли? Миличката. Добре, драги. Значи бях прав. Сега мога ли да видя писмото?

— Ето го.

Ферърс придърпа стол до огъня и прочете собственото си произведение със задоволството на анонимен автор.

— Колко добродушно! Колко смислено. Колко деликатно изразено. Едно двойно благоволение. Но може би то още не изразява твоите желания?

— В какъв смисъл?

— Как… ами… относно мен.

— Теб ли? Има ли нещо относно теб в него? Не съм забелязал, чакай да видя.

„Чичовците никога не са егоисти!“ — помисли си Ферърс.

Чичото сви вежди, когато прочете наново писмото.

— Това не може да бъде, Лъмли — каза той лаконично, след като свърши четенето.

— Едно място в парламента е извънредно голяма чест за един беден внук — каза Лъмли горчиво, въпреки че не чувстваше никаква горчивина, но именно това беше подходящия тон. — Аз направих зависещото от мен, за да помогна на твоята амбиция, а ти дори не искаш да подадеш ръка, за да ме побутнеш крачка напред в моята кариера. Но извини ме, драги, аз нямам право да очаквам това.

— Лъмли! — каза Темпълтън добродушно. — Ти грешиш! Имам много по-високо мнение за теб, отколкото си мислиш. Знам, че има една положителност, една трезвеност в теб, заслужаващи най-голяма похвала, и ти ще влезеш в парламента, ако искаш това. Но не от С… Аз ще дам това място на някой друг приятел на администрацията, а в замяна на това могат да ти дадат друго място. Това е всичко за теб…

Лъмли беше приятно изненадан. Той стисна горещо ръката на своя чичо и му благодари сърдечно. Темпълтън му обясни в допълнение, че местата, където фамилията е известна, са неудобни, а съпроводени с големи разходи. Лъмли се съгласи напълно с всичко.

— Що се отнася до перството, това е много добре — каза Темпълтън. След това бързо потъна в мечти, от които се сепна весело: — Да, това е много добре. Имам планове… цели. Това може да ги съедини всичките в едно. Нищо не може да бъде по-добре. Ти ще бъдеш следващия лорд. Каква титла, всъщност, да вземем?

— О, вземи нещо звучно. Ти имаш много малко състояние в земи, мисля?

— Дават ми само две хиляди годишен доход.

— Как се нарича местността?

— Гръбли.

— Лорд Гръбли!… Барон Гръбли!… Не, ужасно! Кой притежаваше местата преди теб?

— Купих ги от господин Шипшанск, от един много стар род.

— Но сигурно някой стар нормандец някога е притежавал тези места?

— Нормандец, да! Хенри Втори ги беше дал на бръснаря си — Бертрам Курвъл.

— Това е то! Лорд Курвъл! Странно съвпадение! Произхождаш от старо потекло. Колежът Хералд скоро ще установи това. Лорд Курвъл! Нищо не може да звучи по-звучно. Трябва да има някое село или селце близо до имението, което още да се нарича Курвъл.

— Боя се, че няма. Има едно, което се нарича Кодъл Енд.

— Кодъл Енд! Кодъл Енд! Тъкмо това е то, скъпи. Явно произхода на Курвъл е оттам. Лорд Курвъл! Великолепно.

— Ха, ха! — изсмя се Темпълтън, което, откакто отдавна беше станал трийсетгодишен, се беше случвало рядко с него.

Роднините останаха да седят дълго заедно и да разговарят интимно. Ферърс остана да спи в къщата и сънят му беше сладък, защото мислеше малко за плановете, вече полуизпълнени. Ловът беше това, което го държеше буден, и той спеше като някоя хрътка след улавянето на плячката. С Темпълтън не беше така. Той не затвори очи цяла нощ. „Да, да — мислеше си той, — трябва да прикрепя състоянието и титлата си към някаква цел с някаква разумна посока, Ферърс заслужава това, което имам намерение да направя за него. Положителен, добродушен, прям, той ще напредне. Да, да, виждам всичко. И направих добре, че го отклоних да не представлява С… Можеше да се породи мълва около господин Т. и разни други неприятни неща. Да, достатъчно съм умен!“