Едуард Литън
Бурен живот (30)

IV

Алис почувства, че е сама в големия свят с детето си. Не вече за да бъде закриляна, а за да закриля. И след първите няколко дни, прекарани в агония, беше обладана от нов дух, не на надежда, а на търпение. Самотните й скитания, в които само Бог й беше водач, допринесоха много за издигането и за закаляването на характера й. Чувстваше, че може да се обляга на Неговата мистериозна твърдост; чувстваше също отговорността на майката. Захвърлена за толкова месеци сама, изоставена да разчита на собствените си сили, дори за насъщния си хляб, нейният интелект несъзнателно се изостри и тя придоби навик на търпелива храброст. Реши да отиде другаде, защото нито можеше да понася спомените, свързани с околността, където се намираше, нито можеше да мисли, без да потрепва от ужас върху възможността за бащиното й завръщане. И така, един ден тя поднови скитанията си и след като пътува седмица, пристигна в едно малко село. Благотворителността е нещо тъй обикновено в Англия; тя тъй изниква навсякъде от само себе си, че Алис почти не чувстваше нужда от най-необходимите неща за съществуване. Нейните скромни маниери, приятен и звучен глас, често предразполагаха и най-жестоките, тъй че обикновено се снабдяваше с необходимите средства, за да си купи хляб, за да си осигури подслон през нощта. Ако понякога не можеше да успее в това, тя можеше да понесе глада и не се страхуваше да се промъкне до някоя стряха, или, когато се намираше до морския бряг — до някоя пещера, където да се подслони. Нейното дете, също с Божията подкрепа, понасяше всичко. Колкото се отнася до физическите лишения, най-лошото беше минало.

Така се случи, че когато Алис се мъкнеше изморена, влизайки в едно село, където трябваше да свърши дневното си пътуване, срещна една жена, преминала средна възраст. По лицето й състраданието беше тъй видимо. Алис не посмя да й се помоли — тя по-скоро се обръщаше към жестоките, отколкото към тия, които гледаха добродушно към нея.

Жената се спря и попита:

— Бедното ми момиче, къде отиваш?

— Където Бог пожелае, госпожо — отговори Алис.

— Хм! — това твое ли е? Та ти самата си почти дете!

— Мое е, госпожо — каза Алис, като гледаше рожбата си радостно. — Това е всичко, което имам.

Жената се подвоуми за момент и запита:

— Омъжена ли си?

— Омъжена? О, не, госпожо! — отговори Алис невинно и без да се изчерви, защото не знаеше, че е направила нещо грешно, като е любила Малтрейвърс.

Жената се оттегли малко назад, но не беше ужасена. На лицето й се забелязваше голямо състрадание, защото притежаваше истинска добродетел. И знаеше, че грешките на нейния пол биват достатъчно наказвани, за да може да ги съжаляваме без да грешим за това.

— Жалко! — каза тя с по-голяма важност. — Пътуваш, за да намериш баща си, нали?

— Не, госпожо. Никога няма да го видя вече — отговори Алис и започна да плаче.

— Как така! Нима те е изоставил? Тъй млада, тъй красива? — учуди се дамата.

— Да ме е изоставил ли? Не, госпожо, но това е една дълга история. Лека нощ. Благодаря ви сърдечно за вашите състрадания.

Жената започна да я оглежда от главата до петите.

— Чакай — каза тя, — кажи ми искрено къде отиваш и каква цел преследваш.

— Уви, госпожо, не отивам никъде, тъй като нямам дом. Но искам да живея и да работя, за да изкарвам прехраната си, тъй че детето ми да не чувства нужда от нищо. Искам сама да се издържам… Той често казваше, че мога да направя това.

— Но твоят език и маниери не ми приличат на селски. Какво можеш да работиш? Какво знаеш?

— Музика и работа… и…

— Музика! Странно. С какво се занимаваха родителите ти?

Алис потрепери и закри лицето си с ръка.

Любопитството на жената се наклони в полза на Алис.

„Нещо е сгрешила — каза на себе си жената, — но на тази й възраст как можем да бъдем строги към нея? Не трябва да бъде захвърлена в света, за да превърне греха в навик.“

— Последвай ме — каза тя след пауза, — и считай, че си намерила приятелка.

Жената зави от шосето по някаква уличка, която водеше до къща с двор. Влезе в тази къща и след кратък разговор със съжителката си кимна на Алис да я последва.

— Джанет — каза новата закрилница на една жена с приятна външност, — виждаш ли това момиче. Ще бъдеш към него и към детето му внимателна във всяко едно отношение. Ще приготвя прилични дрехи за тях утре и ще помисля какво ще бъде най-добре за бъдещето им.

Като каза това, жената се усмихна приятелски на Алис, която дотолкова се беше трогнала, че не можеше да говори.