Едуард Литън
Бурен живот (26)

IV

Времето минаваше и есента се беше приближила доста до зимата, но Малтрейвърс още се бавеше в Комо. Почти не видя друго семейство, освен това на Монтен, и по-голямата част от времето си прекарваше сам. Занятието му продължаваше да бъде опитване на силите. И тези опити ставаха посмели и по-мащабни. Той внимаваше обаче да не показва развлеченията си в Комо на новите приятели: не желаеше публика, не жадуваше за общество. Само искаше да практикува ума си. Той разбра, докато напредваше, че човек не може нито да изучава много дълбоко, нито да съчинява с голямо изкуство, докато няма някоя определена цел пред себе си. В първия случай някой клон от науката, който да владее, а във втория — някое схващане, върху което да работи. Малтрейвърс се върна към момчешката си страст за метафизическо съзерцание. Но с какви различни резултати се бореше той сега с хитрите учени — сега, когато практически беше познал човечеството! Как несъзнателно нови светлини блесваха пред него, докато се движеше по лабиринта от причини и следствия, чрез които ние се стремим да достигнем до онова любопитно двуформено чудовище — човека. Неговият ум действително се насити с дълбоки изследвания и размишления, и когато най-после ги преустанови, той се почувства така, сякаш не беше живял в уединеност и беше преминал през един процес на действие в заетия свят: тъй много по-правилни, много по-ясни бяха станали знанията му за себе си и другите. Но макар тези изследвания да добиха цвят, те не ограничиха умствените му занимания. Поезията и по-леката литература в него не само че не отслабнаха, но се превърнаха в едно критическо и сериозно учение. Възхищаваше се като проникваше в причините, които са направили въздушните паяжини, изтъкани от човешката фантазия, тъй трайни и силни във влиянието си над грубия работен ден на света. И каква приятна сцена — какво небе, какъв въздух, върху които да се започнат проектите на тази амбиция, която се стреми да установи една империя в сърцата и паметта на човечеството! Вярваме, че има голямо влияние върху бъдещите трудове на един писател мястото, където той най-напред бленува, че му е предопределено от съдбата да пише!

Тъкмо в това време Ърнест получи друго писмо от Кливлънд. Добрият приятел се беше разочаровал и натъжил, че Малтрейвърс не беше послушал съвета му да се завърне в Англия. Той изказваше недоволството си, задето не беше отговорил на писмото на Ърнест, с което последният се извиняваше. Но напоследък беше боледувал от опасна болест, която го беше докарала близо до гроба, и с едно смекчено сърце от изтощението на тялото си той пишеше сега в първите минути от оздравяването си на Малтрейвърс, съобщавайки му за инфаркта, който беше получил, и за опасността, в която се беше намирал, и настояваше още веднъж по-скоро двамата да се видят заедно. Мисълта, че Кливлънд — добрия, нежния настойник на неговата младост — е бил близо до смъртта, че той никога не би се вече облягал на тази подкрепяща ръка, нито би разчитал на бащинския глас, хвърли Ърнест в ужас и угризение на съвестта. Той реши веднага да се завърне в Англия и започна да се приготвя за това.

Отиде да се сбогува със семейство Дьо Монтен. Терез учеше по-голямото си дете да чете. Беше седнала до отворения прозорец на вилата, облечена чисто и спретнато. Момчето, със своето красиво, смело и здраво лице, се беше обърнало безстрашно към нея, докато тя се мъчеше да го въведе полусериозно, полунасмешливо в тайните на буквите. Красивото момче и хубавата млада майка бяха една очарователна картина. Дьо Монтен четеше трудовете на прочутия си съименник, с когото се гордееше, и не се знаеше с какво право претендира, че той му е праотец. От време на време вдигаше поглед от страницата, за да види как напредва наследника му и за да се държи в течение на неговото умствено развитие. Но не се намесваше в майчината лекция. Беше достатъчно разумен, за да знае, че има един вид симпатия между едно дете и една майка, което се равнява на всичкото превъзходство на един баща, който желае да направи така, че учението на малките да бъде приятно. Той беше много по-умен, за да не презира системите, които поставят децата в известни рамки за учение. Знаеше, че философите не са правили никога по-голяма грешка от тази, дето са настоявали тъй много да се започва с отвлечено образование още от люлката. Достатъчно е да се върви по темперамента на детето. Защото след това няма привилегия, която да компенсира увреждането на здравето или съкрушаването на духа на детето. Доколкото е възможно то не трябва да бъде оставяно да вкуси от съкрушаващата горчивина на страха. Едно смело дете, което ви гледа в лицето, говори истината и засрамва дявола. По този начин трябва да правим добри, смели и разумни хора!

Малтрейвърс влезе, без да е предизвестил очарователното семейство и застана незабелязан за няколко минути до вратата. Малкият ученик беше първият, който го забеляза, и забравяйки урока си, се завтече да го поздрави, понеже Малтрейвърс, макар че оставаше по-скоро нежен, отколкото весел, беше любимец на децата. Неговото хубаво, спокойно и грациозно лице сторваше много повече добро на децата, отколкото ако джобовете му бяха пълни с различни плодове.

— А, господин Малтрейвърс! — извика Терез и стана. — Вие изличихте всичките букви, които се мъчихме да изпишем през последния час.

— О, госпожо — рече Малтрейвърс, като седна и постави детето на коляното си. — Сигурен съм, че младият ми приятел ще започне да работи наново с по-голямо желание след това малко прекъсване на занятията му.

— Вие ще останете при нас през целия ден, надявам се? — каза Дьо Монтен.

— Действително — каза Малтрейвърс, — дойдох да искам разрешение да остана, тъй като утре заминавам за Англия.

— Нима? — възкликна Терез. — Колко ненадейно! Как така ще ви изпуснем! О! Недейте си отива. Да не би да имате лоши вести от Англия?

— Имам някои новини… викат ме да се върна — отговори Малтрейвърс. — Моят настойник и втори баща е зле болен. Аз съм неспокоен за него и се обвинявам за това, че съм го забравил тъй дълго във вашето съблазнително общество.

— Действително съжалявам, че ще ви загубим — каза Дьо Монтен с по-голяма горещина в тона, отколкото в думите си.

— Надявам се, че ще се срещнем пак скоро. Вие ще дойдете пак, може би, в Париж?

— Вероятно — каза Малтрейвърс, — и вие, може би, ще дойдете в Англия?

— Ах, как бих желала! — възкликна Терез.

— Не, ти не би обикнала никак Англия — каза съпругът й.

— Би ти се сторила съвършено тъжна. Тя е една от тези страни, с които местните жители биха се гордели, но която не доставя никакви развлечения за един чужденец, точно защото е тъй пълна със сериозните занимания на гражданите си. Най-приятните страни за чужденците са най-неприятните за местните жители — Италия, например — и обратното…

Терез поклати глава в знак, че не е убедена.

— А къде е Кастручио? — попита Малтрейвърс.

— Той е с лодката си на езерото — отговори Терез. — Ще бъде неутешим при вашето заминаване. Вие сте единствената личност, която той може да разбере, или която го разбира — единствената личност в Италия, да не кажа почти в целия свят.

— Добре — ще се видим на обяд — каза Ърнест. — Дотогава нека ви помоля да ме придружите. Бих желал да си взема сбогом с близкия кристален извор.

Терез, която се възхищаваше от всяка екскурзия, бързо се съгласи.

— И аз също, мамо — извика детето, — и сестричето ми!

— О, разбира се — каза Малтрейвърс, говорейки вместо родителите.

Тъй че компанията беше скоро готова и не след дълго всички се отправиха по блещукащите и образуващи браздички води, тъй като ноември в Италия е също като септември на север. Децата бърбореха, а възрастните разговаряха за хиляди неща. Беше един приятен ден, последният ден в Комо! Защото при сбогуването на приятели има действително нещо меланхолично, но не мъчително както при любовта. Може би е по-добре ако бихме могли да се освободим съвършено от любовта. Животът би минавал по-гладко и по-щастливо без нея. Приятелството е виното за съществуване, любовта е ужасно питие.

Когато се завърнаха, те намериха Кастручио да седи на поляната. Той не изглеждаше толкова много отпаднал духом от перспективата на заминаването на Ърнест, както Терез си мислеше. Защото Кастручио Цезарини беше много завистлив, и напоследък изглеждаше натъжен и недоволен от възхищението, с което семейство Дьо Монтен гледаха на Ърнест.

„Защо е всичко това? — често се питаше той. — Защо те са много по-доволни от присъствието на този чужденец, отколкото, когато са с мен? Моите идеи са също тъй свежи и оригинални. Аз имам достатъчно гений, но дори моят зет признава неговите способности и предсказва, че той ще бъде знаменит човек. Докато аз — не! Човек наистина не може да бъде пророк в своята страна“.

Нещастен младеж! Умът му носеше корените, които задушаваха цветята в почвата, която, ако би била правилно култивирана, би давала само плодове. Кастручио преживяваше такава криза в живота, в която един чувствителен и поетичен човек се създава или пропада. Криза, в която чувството се замества от страстите, в която любовта към нещо реално събира разпръснатите лъчи на сърцето. От този Божи съд той би излязъл по-чист и по-мъжествен — така се надяваше понякога Малтрейвърс. Тогава малко мислеше колко близко е свързан с неговата съдба този откъс от историята на италианеца! Кастручио излезе с Малтрейвърс на разходка, и когато стигнаха в горичката зад къщата, той му каза с известно затруднение:

— Вие отивате, предполагам, в Лондон?

— Ще мина през Лондон. Бих ли могъл да направя нещо за вас?

— Ами да, поемите ми! Мисля да ги публикувам в Англия. Вашата аристокрация харесва италианската книжнина и може би ще бъда четен от благородниците — това е подходящата публика за поетите. Що се отнася до вулгарното стадо, аз го мразя!

— Драги Кастручио, ще се заема да бъдат публикувани вашите поеми в Лондон, щом желаете това. Но не се разчувствайте. В Англия четем малко поезия, дори на нашия език, и ме е срам да кажа, че сме безразлични към чуждата литература.

— Да, изобщо за чуждата литература, прав сте, но моите поеми са от друг вид. Те трябва да обърнат вниманието към себе си в един интелектуален кръг.

— Добре. Нека опитаме. Може да ми дадете поемите си, когато се разделяме.

— Благодаря ви — каза Кастручио с весел тон, стискайки ръката на приятеля си. През останалата част от вечерта той изглежда се беше променил изцяло: милваше децата и не се присмиваше на сериозния разговор на своя зет.

Когато Малтрейвърс стана да си върви, Кастручио му даде пакета. След това, изцяло погълнат от виденията си за бъдеща слава, изчезна от стаята, за да потъне насаме в мечти. Не искаше повече да знае за Малтрейвърс. Беше се възползвал от него и не съжаляваше за неговото заминаване, понеже то щеше да улесни появяването му в един нов свят!

Ситен дъжд валеше на прекъсвания, звездите се показваха през движещите се облаци и Терез не смееше да излезе от къщи. Стисна ръката на младия си гостенин и му пожела добър път със сълзи на очи.

— Е — каза тя, — когато се видим пак, вярвам, че ще бъдете женен и аз ще обичам сърдечно вашата съпруга. Няма по-голямо щастие от женитбата и домът! — И тя погледна с искрена нежност Дьо Монтен.

Малтрейвърс въздъхна. Мислите му се насочиха назад, към Алис. Къде ли се намираше сега това самотно и без приятели момиче, невинната любов на което беше направила един дом за него? Той отговори със смътен и обикновен механичен израз и напусна стаята с Дьо Монтен, който настояваше да го изпрати навън. Когато наближиха езерото, Дьо Монтен наруши мълчанието.

— Драги мой Малтрейвърс — каза той със сериозен тон, — ние може да не се видим в продължение на години. Аз живо се интересувам от вашето щастие и кариера — да, кариера, повтарям. Не желая да въодушевлявам младежите с амбиции. Достатъчно е за мнозина от тях да бъдат добри и почтени граждани. Но в случая с вас това е различно. Виждам във вас един усърден и размишляващ, а не прибързан младеж, който определено се придвижва към знаменито мъжество. Вашият ум не е още установен, това е вярно, но той бързо се избистря и узрява от ферментацията на момчешките сънища и страсти. Вие имате всичко във ваша полза — компетенция, вродени качества и над всичко — вие сте англичанин! Имате могъща сцена, на която, вярно е, не можете да стъпите без да сте достоен и без труд, но толкова по-добре. Това е сцена, на която силни и решителни съперници ще ви подтикват към надпревара, а състезанието ще тренира силите ви. Помислете каква величествена съдба е да имате влияние над широкия и винаги уголемяващ се ум на една такава страна. Да чувствате, когато се оттеглите от действащата сцена, че сте изиграли незабравима роля — че сте били медиума на великата воля Божия за прокарването на нови идеи в света — и сте дали първенство на почтеното и красивото. Това е истинската амбиция. Желанието само за лична известност е суета, не амбиция. Чертата, която забелязах у вас — добави французинът с усмивка, — най-вредна за вашите шансове за известност, е че сте твърде много философ, склонен към ленивостта на култивираното свободно време. А не трябва да мислите, Малтрейвърс, че една активна кариера ще бъде един път от рози. Засега нямате никакви неприятели. Но в минутата, когато се опитате да добиете известност, с вас ще се злоупотреби, ще бъдете наклеветен, нападнат. Ще бъдете потресен от гнева, който сте предизвикали, и ще въздишате за предишната си неизвестност, в която сте били. Ще считате, подобно на Франклин, че сте платили твърде скъпо за свирката си. Но в замяна на вашите лични неприятели благородната отплата ще бъде, че самото Общество е станало ваш приятел, а може би и потомството! Освен това — прибави Дьо Монтен с почти религиозна тържественост в гласа си, — има съвест в главата както и в сърцето, и на стари години ние също тъй чувстваме угризения на съвестта, ако сме развратили естествените си добродетели. Дълбокото задоволство от чувството, което изпитва човек, че не е живял напразно, е едно от най-щастливите чувства, засягащи само определен кръг хора и свършващи заедно с нашия живот, в сравнение на неизразимото и вечно траещо добро, което може да направим като общественици с една книга или с един закон? Бъдете уверен, че Всевишния поставя всичките добрини и всичките злини, направени от неговите създания, на справедливи везни. С правилната преценка на всичко това, Малтрейвърс, вие ще имате всичките поводи при един висок ум и една чиста амбиция да се събудите от леността и да се борите с достойнство в света за една голяма награда.

Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал тъй много поласкан, тъй много подтикнат към възвишени стремежи. Величественото красноречие и пламенното насърчение на този човек, който обикновено беше студен, го разчувства. Той се сепна, въздъхна дълбоко, изчерви се и каза:

— Дьо Монтен, вашите думи ми изясниха хиляди съмнения и скрупули. Те отидоха право в сърцето ми. За пръв път разбирам какво е слава, какво е амбиция и какво е награда за труда! Видения, надежди, въжделения може да съм имал и преди. От месеци насам един нов дух витае в мен и почувствах, че ми поникват криле. Но всичко беше объркано, смътно несигурно. Съмнявах се в благоразумието на усилието при един така кратък живот и при тъй хубавите удоволствия на младостта. Сега не гледам на живота иначе, освен като на част от вечността, за която чувствам, че сме се родили. И признавам тържествената истина, че предназначението ни е да водим достоен живот и да бъдем същества, в които живия принцип никога не изчезва. Сбогом! Радост или скръб ще ме сполети, неуспех или успех, не знам, но ще се боря, за да заслужа вашето приятелство.

Малтрейвърс скочи в лодката си. И нощните сенки скоро го грабнаха и изгубиха за блуждаещия поглед на Дьо Монтен.