Едуард Литън
Бурен живот (71)

IV

С тежки стъпки Малтрейвърс изкачи стълбите на самотната си къща и тъжно, с едва сдържан гняв, потъна в първото кресло, което му предложи почивка.

Беше извънредно студено. По време на дългата му среща с Флорънс неговата прислужница беше отишла в Саймър Плейс, да направи някои покупки, необходими за господаря. Спалнята изглеждаше много разхвърляна, пердетата бяха спуснати, килимите бяха разместени, дори огънят не искаше да гори добре, блестеше мрачно и капризно. На масата лежаха парламентарни книжа, законопроекти, подарени книги от млади автори и разни други доказателства на вечната работа на тази безспирна машина, светът. Но всичко това не правеше впечатление на Малтрейвърс, зимният студ не изстудяваше болните му нерви.

Прислужницата му, която го обичаше, както всички други, които познаваха добре Малтрейвърс, се беше върнала от пазаруването и сега шеташе внимателно из стаята и усилваше слабия огън.

Малтрейвърс се намираше, ако може така да се каже, в един умствен застой. Неговите чувства го бяха напълно изтощили. Той чувстваше това стъписване, което обикновено идва след някой голям ужас. Най-после той беше сам и това полусъзнателно възстанови чувствата му.

Известно е, че когато някое голямо нещастие ни сполети, присъствието на когото и да е друг застава между паметта и сърцето. Премахнете натрапника и повдигнатият чук пада изведнъж пак върху наковалнята.

Той стана щом вратата се затвори след прислужницата му. Изправи се със сепване, махна шапката от главата си и започна да се разхожда из стаята.

Най-после отвори нетърпеливо прозореца, който гледаше към един балкон, построен, за да дава широка гледка от известна височина към част от парка. Ърнест излезе на балкона и изложи гърдите си на студения въздух. Неспокойното и ледено небе гледаше към побелялата градина и към приличащите на призраци клони на дърветата. Всички неща от външния свят сякаш подкрепяха мисълта му за гроба, за почивката, за увяхването на красотата. И докато стоеше така, изморен от борбата против горчивите страсти, пасивно отдал се на тях, които разяждаха сърцето му, той не чу шума от стъпките по стълбите. Нито пък знаеше, че имаше посетител в стаята, докато не почувства една ръка върху рамото си. Обръщайки се, видя тъмното лице на Кастручио Цезарини.

— Това е една тъжна нощ и един тържествен час, Малтрейвърс — каза италианецът със спокойна усмивка, — една подходяща нощ за нашата среща.

— На страна! — извика Ърнест с нетърпелив тон. — Не съм в настроение за тези подигравателни геройства!

— Да, но ти трябва да ме изслушаш до край. Аз наблюдавах твоето пристигане, броих часовете, които ти прекара с нея, последвах те до дома ти. Тъй че, аз те търся и те предизвиквам! Разкрила ли е Флорънс името на този, който те е излъгал и който я предаде на смъртта?

— Ха! — извика Малтрейвърс, пребледнявайки, и фиксирайки с очите си Цезарини. — Ти не си човека. Моите подозрения са паднали върху друг.

— Аз съм човекът. Постъпи както можеш най-отмъстително.

Едва бяха изказани думите, когато с ужасен вик Ърнест се нахвърли върху италианеца, повали го на земята и го сграбчи в ръцете си като дете. В тази лудост животът на италианеца може би висеше на косъм.

У Малтрейвърс се бореха елементи на отмъщение и разсъдък, но той се въздържа и не хвърли престъпника от страшната височина, на която се намираха. Изкушението премина. Цезарини се облегна на стената в безопасност, невредим, но едва в съзнание, чувствайки едновременно ярост и страх.

Той беше сам.

Малтрейвърс го беше оставил, беше избягал от себе си, беше избягал в другата стая. Беше избягал, за да намери скривалище от човешките страсти, на крилата на Всичко Виждащия и Навсякъде Присъстващия. „Татко, — изръмжа той, падайки на колене, — подкрепи ме, спаси ме, без Теб аз съм загубен!“

Цезарини бавно се съвзе и влезе отново в апартамента. Разсъдъкът му се беше изгубил и сега, мрачен и ожесточен, се върна, за да дразни лъва, който го беше пощадил.

Ърнест вече беше свършил късата си молитва. Със строго изражение на лицето, с ръце скръстени на гърдите, той застана срещу италианеца, който пристъпи към него с намръщени вежди и заканителни ръце, но се спря неволно при гледката на този заповеднически вид.

— Добре тогава — каза Малтрейвърс най-после със свръхестествено спокоен и нисък глас, — ти значи си човекът. Говори! Какви хитрости употреби?

— Собственото ти писмо. Когато преди няколко месеца ти писах за надеждите, които имах, и исках мнението ти за тази, която обичах, как ми отговори ти? Със съмнения, унижения, прикрита и загладена омраза към същата жена, която, с едно обмислено предателство ти впоследствие отне от моята божествена любов. Това писмо аз го измених и преправих съмненията, които ти изказваше за моето щастие, така че да изглеждат като съмнения за твоето. Промених датата и направих така, че писмото да изглежда написано не при първото ти запознанство с нея, а след вашите разменени клетви. Собственият ти почерк те обвини в долни подозрения и в низки мотиви. Това бяха моите хитрости.

— Та те в ония дни бяха най-благородни. Поддържаш ли ги още, или се разкайваш?

— За това, което съм направил на теб, не се разкайвам. Не, аз продължавам да гледам още на теб като на нападател. Ти ми открадна тази, която беше целият свят за мен, и каквито и да са твоите извинения, аз те мразя с една омраза, която не може да замре, която отхвърля всякакво угризение на съвестта. С радост ме изпълват агониите, които преживяваш. Агониите за нея — умиращата. О, боже! Господи! Ударът пада върху собствената ми глава.

— Умираща! — каза Малтрейвърс бавно и потръпвайки. — Не, не… тя не е умираща… но какво си ти тогава? Нейният убиец! А какво трябва да бъда аз? Нейният отмъстител!

Надвит от собствените си страсти, Цезарини потъна в един стол и покри лицето си с ръце. Малтрейвърс закрачи мрачно из стаята. Настъпи кратко мълчание.

Най-после Малтрейвърс се спря срещу Цезарини и се обърна със следните думи към него:

— Ти си дошъл тук не толкова, за да изповядаш най-грозното престъпление, в което човек може да бъде обвинен, колкото да наблюдаваш моите терзания и ме насърчаваш в отмъщението ми за нанесените ми вреди. Отивай си, човече, отивай си, засега си в безопасност. Докато тя е жива, животът ми не е мой, за да го рискувам. Ако тя оздравее, аз мога да те съжаля и да ти простя. Последствията от това престъпление спрямо тази благородна и страдаща жена могат да превърнат презрението в трагедия и да направят от твоя живот едно достойно и необходимо жертвоприношение. То няма да бъде жертвоприношение на отмъщението, а на справедливостта: живот за живот, жертва за жертва! Такъв е старият и може би справедлив закон.

— Недей да продължаваш с проклетата си студенина да си мислиш, че ще разполагаш с мен така, както искаш, и ще направиш надменен избор дали да нападнеш или не. Не, недей! — Цезарини удари с крак по пода. — Не! Далеч съм от мисълта да търся въздържане от твоите ръце. Смея се над теб и не се плаша! Ти си мислиш, че съм навредил на Флорънс, но аз от своя страна считам, че вредата е дошла от самия теб. Ако не беше ти, тя можеше да ме обича, можеше да бъде моя. Но нека това да е минало. Ако не беше ти, поне със сигурност нямаше да оцапам душата си с каквото и да е долно престъпление, нито да докарам най-красивото от човешките същества до гроба. Ако тя умре, убийството може да е от мен, но причината си ти — дяволът, който си изкушил в името на престъплението. Аз упорствам и плюя на теб; в мен не е останала никаква милост; вените ми са огън, сърцето ми жадува за кръв. Ти… ти… имаш още привилегията да я виждаш, да я благославяш, да се грижиш за нея. А аз… аз, който съм я обичал толкова много, който бих целунал земята, по която тя е вървяла, аз… добре, добре, няма значение… аз те мразя, оскърбявам те, наричам те злодей и страхливец. Хвърлям се в законите на честта и настоявам за този конфликт, който ти отлагаш или отказваш!

— Отивай си, отивай си у дома, падни на колене и се моли на Бога за прошка. Дай си отчет за ужасите, които си сторил — каза Ърнест. — Не роптай за дните, които имаш още, за да можеш да измиеш черното петно от душата си. Защото докато говоря, аз много добре предвиждам, че нейните дни са преброени, а с нишката на нейния живот е свързан и твоя.

Дванайсет часа след последния й миг, ние ще се срещнем но сега съм като лед и камък. Ти не можеш да ме помръднеш. Краят на нейния живот няма да бъде помрачен от гледката на кръв, от мисълта за жертвата, която той изисква. Отиди си, или прислугата ми ще те изхвърли от вратата. Твоите гърди са твърде низостни, за да дишат един и същи въздух с честни хора. Отивай си, казвам ти… Отивай си!

Въпреки че нито един мускул не трепваше по гордото лице на Малтрейвърс, въпреки че никакво намръщване не помрачаваше величественото му чело, въпреки че никакъв огън не излизаше от смелите и пълни с презрение очи, имаше царствена осанка в неговия вид, в протегнатата ръка, от гордата глава. Имаше една сила в силния и строг глас, които ужасиха и почти задушиха нещастното същество, собствените страсти на което го бяха изтощили. Цезарини се опита да отвърне с презрение на презрението, но устните му потрепериха, гласът му замря в глухи мърморения. Малтрейвърс наблюдаваше с все по-съкрушително и по-силно презрение. Засрамен и разгневен, италианецът се бореше със себе си напразно. Студените очи, които бяха заковали погледа в него, действаха като магия, против която демонът, който беше в него, не можеше да се бунтува и да се противопостави. Механично той се придвижи до вратата, обърна се и закани със стиснати юмруци на Малтрейвърс, сетне с маниакален смях избяга от апартамента.