Едуард Литън
Бурен живот (66)

VII

На следващия ден, в определеното време, Цезарини се отправи за решаващия си разговор с Флорънс. Нейното лице, както на повечето хора, темперамента на които не е под техен контрол, беше необикновено зачервено. Лъмли беше измислил думи и намеквания, които биха изтласкали съня от нейната възглавница, и почивката от ума й.

Тя стана от мястото си с нервно вълнение, когато Цезарини влезе и отдаде важните си поздравления. След едно кратко и мъчително мълчание тя се посъвзе и с един деликатен и ловък женски такт настоя пред италианеца за приличието да приеме предложението за почтена независимост, което му направи.

— Вие имате способности — каза тя в заключение и с лека усмивка, — имате и приятели, и сте млад. Възползвайте се от тези дарове на природата и щастието и започнете една кариера, каквато и Данте не би считал за несъвместима с поезията.

— Нищо не мога да имам против една кариера — каза Цезарини с усилие, — ако тя ми помогне да се махна от тази страна, която повече няма никакви очарования за мен. Благодаря за вашата любезност, ще ви послушам. Нека бъдете вие щастлива… обаче… не… да, бъдете щастлива! Дори той, рано или късно, трябва да ви гледа с моите очи…

— Зная — каза Флорънс колебливо, — че вие сте надвили разумно и великодушно една илюзия. Господин Ферърс ми позволи да видя писмото, което сте писали до сър… господин Малтрейвърс. Това е достойно от ваша страна и ме трогна много. Но вярвам, че ще надживеете предразсъдъците би против…

— Почакайте — прекъсна я Цезарини, — съобщи ли ви Ферърс отговорът на това писмо?

— Защо?

— О, няма значение. Бог да ви благослови. Довиждане.

— Не, умолявам ви, не си отивайте още. Какво има в това писмо, което би ми причинило болка, ако го видя? Лъмли загатна отдалеч, но не искаше да говори нищо конкретно. Бъдете по-откровен с мен.

— Не мога. Това би било предателство към Малтрейвърс и жестокост към вас. Все пак, не би ли било жестоко…

— Не, не би било жестоко. Би било чистосърдечно и милостиво. Покажете ми писмото — вие го носите у вас.

— Не бихте могли да го понесете. Ще ме намразите заради болките, които ще ви причини.

— Човече, говорите невярно против Малтрейвърс. Сега разбирам. Вие искате смътно да наклеветите този, когото не можете открито да обвините. Идете си… Сгреших, като ви изслушах, идете си!

— Госпожице Флорънс, внимавайте, принуждавате ме да ви разочаровам. Ето ви писмото. Почеркът е негов. Ще го прочетете ли? Предупреждавам ви да не правите това!

— Аз няма да вярвам на нищо друго, освен на това, което видят собствените ми очи. Дайте ми го.

— Чакайте тогава: при две условия. Първо — да ми обещаете тържествено, че няма да кажете на Малтрейвърс без мое съгласие, че сте видели това писмо. Не мислете, че се страхувам от неговия гняв. Не! Но в смъртната среща, която ще последва, ако ме издадете, вашият характер ще изглежда паднал най-ниско в очите на света и дори за мен няма да се говори, че наистина съм действал с чест, изпълнявайки вашето желание. Предупреждавам ви, докато има още време, да не смятате, че се заменя любовта с алчност. Обещайте ми.

— Обещавам ви… обещавам ви най-тържествено.

— Второ, да ме уверите, че няма да настоявате да задържите писмото, а веднага ще ми го върнете.

— Обещавам ви. Сега…

— Вземете писмото.

Флорънс сграбчи и бързо прочете фаталния документ. Умът й се замая, погледът й се замъгли, в ушите й започна да звънти някакъв шум на вода. Прилоша й от силно вълнение, но прочете достатъчно. Писмото беше писано в отговор на Кастручио от миналата вечер. В него се признаваше, че нейния характер не е обичан. Изказваше се невъзможността тя да бъде обичана. В писмото имаше нещо повече от загатване за търговския характер на неговите чувства. Да, дори там, където изпълваше сърцето си с любов, тя не беше обичаната и възлюбена жена, беше Флорънс богатата и от големия род, наследницата.

Светът, който беше построила върху вярата и сърцето на Малтрейвърс, се разруши под краката й.

Писмото падна от ръцете й.

Цялото й тяло започна да се гърчи; зъбите й затракаха, страните пребледняха като платно.

— О, боже! — извика Цезарини, ужилен от угризение на съвестта. — Говорете, говорете, Флорънс! Аз сгреших. Забравете това омразно писмо! Аз съм лъжец, лъжец!

— Лъжец ли? Не, не, аз помня какво ми каза той. Той, тъй умен и голям познавач на човешкия характер, ми каза, че има вяра във вас, че вашата чест и сърце са непокварени. Това е вярно. Благодаря ви. Избавихте ме от една ужасна съдба.

— О, госпожице Флорънс, мила моя… толкова скъпа. Въпреки това, би ли било… Уви, тя не ме слуша — измърмори Кастручио, докато търкаше ръце и се разхождаше напред-назад из стаята.

Най-после тя спря срещу Цезарини, изгледа го право в лицето, върна писмото му без да каже нито дума и посочи вратата.

— Не, не, не искайте още от мен да ви напусна — каза Цезарини, треперещ от разкайващо се вълнение, въпреки че беше вън от себе си от завистлива ярост заради любовта й към съперника.

— Приятелю, отивайте си — каза Флорънс с особен, подчинен и мек тон в гласа. — Не се бойте от мен, аз имам повече гордост в себе си, отколкото дори обич. Но има известни борби в сърцето на една жена, които тя никога и на никого не може да изкаже, никога, освен на една майка. Бог да ми е на помощ, аз нямам никого!… Отивайте си… Когато се срещнем следващия път, ще бъда спокойна.

Тя си подаде ръката докато говореше.

Италианецът се спусна на колене, целуна ръката й конвулсивно и, опасявайки се, че ще може да има още вяра в себе си, изчезна от стаята.

Той не беше изминал много път, когато Малтрейвърс дойде на кон. Когато слезе от коня си, той погледна към прозореца и изпрати с ръка целувка към Флорънс, която стоеше там и наблюдаваше неговия съперник с чувства, действително много по-различни от тия, каквито той предполагаше. Той влезе в стаята леко и весело.

Флорънс не се помръдна да го посрещне.

Той се приближи и взе ръката й.

Тя веднага я отдръпна с потреперване.

— Не се ли чувствате добре, Флорънс?

— Добре съм.

— Какво искате да кажете? Защо се отдръпвате от мен?

Флорънс фиксира погледа си в него. Очите й буквално блестяха. Устните й трепереха от презрение.

— Господин Малтрейвърс, най-после ви познавам. Разбирам какви са чувствата, с които искате едно свързване между нас. О, боже! Защо, защо съм била така прокълната с тия богатства. Защо съм била създадена за размяна и търговия, за алчност и низки амбиции? Вземете богатството ми… вземете го, господин Малтрейвърс, понеже това е, което цените. Бог знае, че мога да го захвърля лесно. Но оставете нещастницата, която тъй дълго сте лъгали, и която сега, въпреки че е нещастница, се отказва от вас и ви мрази!

— Госпожице Флорънс, правилно ли чувам? Кой ме е обвинил пред вас?

— Никой, господине, никой… Не бих повярвала на никого. Нека бъде достатъчно това, че съм убедена, че нашият съюз не може да бъде щастлив за никого от нас. Не ми задавайте повече въпроси. Всякакви разговори между нас са завинаги прекъснати!

— Почакайте — каза Малтрейвърс със студена и важна тържественост, — още една дума и заливът ще стане непроходим. Почакайте.

— Недейте — извика нещастницата, ужилена от това, което считаше за лицемерие, — недейте се афектира с това гордо превъзходство. То не може да ме измамва повече. Аз бях ваша робиня докато ви обичах. Но сега връзката е скъсана. Свободна съм и ви мразя, презирам ви! С търговски намерения и подъл какъвто сте, вашият долен дух съживява разликата между нас. От сега нататък, господин Малтрейвърс, аз съм госпожица Флорънс Лейсълс и ще ме знаете само под това име. Идете си, господине!

— Забележете, госпожице Флорънс Лейсълс — каза Малтрейвърс, — вие сега казахте такива думи, които никога не можете да вземете назад. Ако ми бяхте съпруга, майка на децата ми дори, такива думи биха били достатъчни, за да се заличи всякаква любов и всеки друг спомен, освен тях. Откриете ли след време, че сте постъпили грешно спрямо мен, и дори да паднете на колене пред мен и искате прошка, няма да я дам. Нито на мъж, нито на жена е простил или забравил Ърнест Малтрейвърс някой израз, с който са го обвинявали в безчестие. Казвам ви сбогом завинаги и с последните си думи ви пожелавам най-мрачната от всички съдби — угризението на съвестта, което идва твърде късно!

Той се оттегли бавно и когато вратата се затвори след неговата висока и горда фигура, Флорънс започна да чувства, че неговото проклятие отива към изпълнение. Втурна се към прозореца и хвърли последен поглед към него докато конят му го отнасяше бързо надалеч. Кога и как ли щяха да се срещнат отново?