Едуард Литън
Бурен живот (51)

III

Две или три вечери по-късно, се събра отбрано общество, както казват вестниците, в една от най-благородните къщи на Лондон. Очите на всички бяха обърнати към млада дама, от чиято красота би могъл да се възползва някой художник. Тя беше повече величествена, отколкото подхождаше за годините й и тъй класически безпогрешна, сякаш притежаваше нещо от статуя в гордите черти на лицето си. Тя се движеше между гостите, които мълчаливо се възхищаваха от нея. Тази дама беше Флорънс Лейсълс, дъщеря на богатия роднина на Лъмли, лорд Саксингъм, за която се предполагаше, че е най-богатата наследница в Англия. Самият лорд Саксингъм оттегли настрана дъщеря си, докато тя се разхождаше.

— Флорънс — прошепна той, — ти си направила голямо впечатление на дук… бъди любезна към него, ще ти го представя.

Лордът се обърна към един нисък, черен, сякаш вдървен, на около двадесет и осем години човек, който беше от лявата му страна, и представи дука на Флорънс Лейсълс. Дукът беше ерген и това беше едно запознанство между него и най-богатата наследница в перството.

— Госпожица Флорънс — каза лорд Саксингъм, — обича конете като вас, дуче, при все че не ги познава тъй добре.

— Признавам, че обичам конете — каза дукът с духовит тон.

Лорд Саксингъм се оттегли.

Госпожица Флорънс мълчеше. Ясен знак на неприязън се забеляза в очите й, устните й леко се извиха и тя се полуобърна настрана, сякаш беше забравила за съществуването на новия си познат.

Негова милост, както повечето големи личности, не беше обиден. Той наистина не можеше да предполага, че някой може да се отнесе пренебрежително към него. При все това той помисли, че е правилно госпожица Флорънс да започне разговора, защото въпреки че не беше срамежлив, той по навик беше мълчалив. Дукът беше свикнал да го освобождават от неприятните и досадни задължения към обществото.

След кратко мълчание обаче, като видя че госпожицата продължава да мълчи, той започна:

— Госпожице Флорънс, яздите ли понякога в парка?

— Твърде рядко.

— Сега действително е много топло за езда.

— Не казах това.

— Хм — аз помислих, че искахте да кажете това.

Последва пак мълчание.

— Казахте ли нещо, госпожице Флорънс?

— Не.

— О! Извинете. Лорд Саксингъм изглежда в много добро настроение.

— Радвам се, че мислите така.

— Портрета ви на изложението не е толкова сполучлив, госпожице Флорънс.

— Вие сте много ласкателен — каза Флорънс с видима нетърпеливост в тона и в маниерите си.

Красотата на младата дама помръкна леко и известно негодувание се появи на лицето й, когато забеляза, че завистливите очи на гостите бяха обърнати към тях. Колкото и да бяха блестящи способностите й за разговор, тя не мислеше да ги покаже. Тя беше аристократка по-скоро по ум, отколкото по рождение и реши че дукът е идиот. Тя грешеше много. Ако беше счупила леда, щеше да види, че водата под него не е така плитка. Дукът, както мнозина други англичани, при все че не си даваше труд да ги покаже, имаше усъвършенствани маниери, беше много начетен човек, притежаваше здрав разсъдък и бистър ум. Той не знаеше какво значи да обича някого, да се тревожи за каквото и да е и беше винаги доволен от всичко, защото апатията се приближава до задоволството.

Обаче Флорънс имаше такова мнение за него, каквото шумните хора са склонни да имат за тихите. Освен това, тя искаше да заяви както на него, така и на всички останали, колко малко внимание обръща на титлите. С едно леко навеждане на главата тя се оттегли и протегна ръка на един мургав младеж, който я гледаше с такова почтително възхищение, каквото гордите жени не могат с достатъчно гордост да отблъснат.

— А, господине — каза тя на италиански, — много се радвам, че ви виждам. — Наистина е облекчение да се срещна с гений в една тълпа от нищожества.

Като каза това, богатата наследница седна на едно канапе, предназначено само за двама, и кимна на италианеца да се разположи до нея. О, как започна да тупти суетното сърце на Цезарини! — какви видения за любов, положение, богатство, блещукаха вече пред него!

— Почти си мисля — каза Кастручио, — че старите романтични дни са се върнали, когато една царица е оставяла принцове и военни, за да слуша някой трубадур.

— Ние сега срещаме все по-рядко трубадури и все по-често принцове и военни — отговори весело Флорънс, което беше в силна противоположност на хладното отношение към дука, — и, следователно, не е голям подвиг за една царица, като се отклони от глупостта и безвкусието и отиде към поезията и разума.

— А, не казвайте разум — каза Цезарини, — разумът е несъвместим със сериозния характер на силните чувства, — той е несъвместим с ентусиазма, с обожанието, несъвместим с мислите, които се навъртат около госпожица Флорънс Лейсълс.

Флорънс се изчерви и се намръщи леко, но грамадната разлика между нейното положение и това на младия чужденец, ведно с нейната неопитност, я накара да забрави веднага ласкателството, което би я оскърбило при друг случай. Тя обърна разговора на общи теми и заговори за италианската поезия с голяма разгорещеност и красноречие. Докато разговаряха така, един нов гост беше пристигнал и разговаряйки с лорд Саксингъм, започна да гледа продължително и любопитно към тях.

— Госпожица Флорънс действително много се е разхубавила — каза новият гост. — Не мога да си представя, че би могло да има в Англия по-красива от нея.

— Безспорно е много хубава, драги ми Лъмли — отговори лорд Саксингъм, — и също — надарена. Тя притежава много знания. Между нас казано, Лъмли, аз бих желал да я видя омъжена за човек със спокойни нерви като дук…, защото спокойните нерви са тъкмо това, от което има нужда. Забележете, близо от половин час флиртува с този странен авантюрист, само защото той пише сонети и е облечен като актьор на сцената!

— Това е слабост на женския пол, драги лорде — каза Лъмли, — те обичат да покровителстват, и всякакви странности ги привличат. Но струва ми се, като виждам неспокойните погледи, които моята красива братовчедка хвърля от време на време из стаята, че в нея има известно кокетство.

— В това си напълно прав, Лъмли — отговори лорд Саксингъм, като се засмя, — но няма да я мъмря дето съкрушава сърца и отхвърля предложения, ако най-после се съгласи и се установи в Дукството…

— В Дукството…! — повтори Лъмли разсеяно. — Добре, ще отида да се представя. Виждам, че се изморява вече с италианеца. Ще разменя с нея мисли относно Дукството, драги лорде.

— Добре, аз не смея да направя това — отговори бащата, — тя е едно отлично момиче, но богатите наследници са винаги особени. Много глупаво е от моя страна да се лиша от всякакъв контрол върху състоянието й. Ела да ме видиш скоро, Лъмли. Предполагам, че пак ще заминеш в странство?

— Не, ще се установя в Англия, но за проектите и плановете си ще поговорим по-нататък.

След като каза това, Лъмли се промъкна тихо до Флорънс. Имаше нещо у Ферърс, което беше забележително поради самата му простота. Ясните му и остри черти с късата коса и високото чело, абсолютната скромност в облеклото и безшумното, леко и себевладеещо се спокойствие в движенията му, бяха в силна противоположност с всичко у италианеца, до когото той сега стоеше, Флорънс погледна към него, малко удивена от натрапчивото му идване.

— А, не можеш да си спомниш за мен! — каза Лъмли, засмивайки се весело.

— О! — извика Флорънс. — Това си ти действително, драги братовчеде, скъпи Лъмли! Изглежда е минало цял век откак се разделихме.

— Не говори за векове — това е неприятна дума за един човек на моите години. Извинете, господине, ако ви обезпокоих.

И Лъмли, с нисък поклон седна на мястото, което Цезарини, който беше станал малко срамежливо, беше освободил за него. Кастручио изглеждаше незасегнат, но се оттегли недоволен и седна на отдалечено място, Флорънс го забрави веднага след възхищението си от срещата с Лъмли.

— И така, аз се завърнах — продължи Лъмли, — да те намеря неземна красавица и очарователна кокетка. Не се изчервявай!

— Наистина ли ме наричат кокетка?

— О, да, и мисля, че имат право.

— Може би заслужавам упрека. О, Лъмли, как мразя всичко, което чувам и виждам!

— Как? Дори дука…

— Да, страхувам се, че и той не прави изключение.

— Баща ти ще полудее, ако те чуе.

— Баща ми! Бедния ми баща! Да, той мисли, че аз, Флорънс Лейсълс, съм създадена да нося дукска корона и да давам най-хубавите балове в Лондон.

— А, моля ти се, за какво е създадена Флорънс Лейсълс?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Страхувам се от незадоволство и омраза.

— Ти си една загадка, но аз ще се потрудя и няма да си почина, докато не я разгадая.

— Ще бъда упорита при това положение…

— Благодаря. По-добре да бъдеш упорита, отколкото да ме мразиш.

— О, ти трябва много да се промениш, за да мога да те намразя.

— Действително! Какво си спомняш за мен?

— Че беше искрен, смел и следователно, предполагам, верен! Направи силно впечатление на лелите ми и на баща ми с твоята омраза към вулгарните лицемерства в живота, който водехме. О, не! Аз не мога да те мразя!

Лъмли повдигна очите си към тези на Флорънс. Той я гледа продължително и с внимание. Амбициозни надежди се породиха в него.

— Драга ми братовчедке — каза той с променен и сериозен тон, — аз виждам нещо в теб, което подхожда да бъде редом до мен. Радвам се, че твоят глас е един от първите, който ме кара да затвърдя решението си да остана в работлива Англия!

Лъмли си помисли, че е намерил известна пътечка към сърцето на братовчедката, и започна да разширява кръга на разговора с необикновено красноречие. Флорънс го слушаше внимателно, но не със симпатия. Лъмли се излъга. Неговата амбиция не можеше да привлече идеалиста с широка душа. Неговият егоизъм се виждаше във всичко, което си въобразяваше, че би изглеждало възвишено у него. Положение, власт, титли, всичко това изглеждаше ниско и вулгарно за тази, която ги имаше всеки ден.

От отдалеченото място, където се намираше, дукът продължаваше от време на време да отправя студени погледи към Флорънс. Неговите симпатии към нея изглежда не бяха намалели поради това, че тя не му обръщаше внимание. В него имаше нещо великодушно и той я разбираше. Най-после той си отиде. И започна сериозно да мисли Флорънс да му бъде жена. Не жена за любов, а жена, чрез която би могъл да придобие почести и да стане наследник на състояние.

От ъгъла, в който се намираше, с блянове още по-суетни и смели, Кастручио Цезарини също отправяше погледите си към царственото чело на голямата наследница. О, да, тя имаше душа. Тя можеше да мрази титлите и да уважава гения. Каква победа над Дьо Монтен, над Малтрейвърс, над целия свят, ако той би могъл да спечели ръката, за която толкова мъже въздишаха напразно! Колкото и да се считаше чист и възвишен, родът и богатството беше това, което Цезарини обожаваше у Флорънс. А Лъмли, по-близо може би до наградата от другите, макар и още далеч, продължаваше да разговаря красноречиво и с блестящи очи, докато студеното му сърце обмисляше всяка дума, диктуваше всеки поглед и чертаеше (светските хора понякога са най-прозорливите) картата на един царски път към богатство. А Флорънс Лейсълс, когато гостите се разотидоха и се прибра в стаята си, забрави и тримата. С болезнена романтичност, която често се забелязва у тези, на които съдбата се усмихва най-много, тя започна да мечтае върху идеалния образ, който би могла да обича.

По това време Ърнест Малтрейвърс беше достигнал много голям успех. Безспорно, случаят му помогна наравно с достойнствата му, както обикновено се случва.

Това беше разцветът на неговата младост. Постигна слава и богатство, уважаван и ухажван. Но точно тогава се разболя сериозно. Това не беше активна или определена болест, а едно общо разстройство на нервите, едно отпадане на цялото тяло. Деятелността му, може би, започна да говори против него. В младостта си той беше много подвижен и честите упражнения на тялото му дадоха като резултат един неспокоен и пламенен дух. Промяната от атлетически към седящ живот, умората на мозъка, страстта към знания, която денонощно държеше ума му напрегнат, повлияха зле на една естествена, но силна конструкция. Бедният автор! Колко малко са ония, които го разбират и му влизат в положението! Той изхабява младостта и здравето си. Освен това имаше и още нещо — сърцето му беше твърде самотно. Той живееше без хубавите семейни връзки, запознанствата и приятелствата, които създаваше, за момент го възбуждаха, но не притежаваха очарованието, което дават удобствата и утехите. Кливлънд прекарваше повече от времето си на полето. Беше с много по-тих темперамент и толкова възрастен, че въпреки голямото приятелство, което съществуваше между тях, налице беше липсата на възможността за интимна размяна на мисли, от каквато чувстват нужда, като от ежедневна храна, чувствителните, натури. Брат си (както читателят е забелязал, за него до сега се споменава твърде малко), Ърнест виждаше много рядко. Полковник Малтрейвърс, един от много известните и хубави мъже на своето време, се беше оженил за красива дама и живееше главно в Париж. Само за няколко седмици през ловния сезон той идваше във вилата с няколко приятели, които по нищо не приличаха на Малтрейвърс. Братята си кореспондираха редовно всеки три месеца и се виждаха веднъж в годината. С това се изчерпваше всичко, което знаеха за себе си. Ърнест Малтрейвърс беше сам в света със студения, загрижен призрак, наричан Репутация.