Едуард Литън
Бурен живот (74)

VII

Изминаха два часа след тази сцена преди Малтрейвърс да напусне къщата.

Беше тъкмо в първия час от сутринта. Струваше му се, докато вървеше по улиците и острият вятър виеше по пътя му, като че ли беше извървял и го поддържаше един чудноват магьоснически живот, някакво сънливо, необяснимо и грубо съществувание.

Той приличаше на сомнамбул, нямащ съзнание за нищо, което става край него. Въпреки това стъпките му бяха твърди и свободни. Единствената мисъл, която обземаше цялото му същество, и в която целият му интелект изглежда се беше събрал и която беше нито жестока, нито ужасна, но спокойна, твърда и тържествена — беше мисълта за отмъщение. Пристигна до вратата на полковник Денвърс, изкачи се по стълбите, почука и когато той се показа, го посрещна с думите:

— И така, часът настъпи.

— Но какво точно възнамеряваш да правиш сега?

— Ела с мен и ще видиш.

— Добре, колата ми е долу. Ще се разпоредиш ли с прислугата ми?

Малтрейвърс кимна утвърдително, даде заповедите си на файтонджията. После двамата се качиха и бързо преминаха през крайните квартали на големия град. Докато пътуваха, Малтрейвърс описа точно измамата, извършена от Цезарини.

— Ти ще дойдеш с мен сега до неговата къща — заключи Малтрейвърс. — Трябва да му се отдаде заслуженото. Той не е страхливец; не се поколеба да ми даде адреса си, нито пък би потреперил от удовлетворението, което аз изисквам. Ще чакам долу, докато уговориш с него нашата среща. Нека бъде утре, на разсъмване.

Денвърс остана учуден и дори ужасен от разкритието, което му беше направено. Имаше нещо тъй необикновено и срамно в цялата работа. Но нито неговият опит, нито неговите принципи за чест можеха да подскажат друга алтернатива на предложения план. Той се въздържа от всякакви възражения, които би могъл да направи, и стисна ръката на приятеля си. Двамата потънаха в мълчание, докато колата спря пред една врата, намираща се в тясна уличка на тъмно предградие. Всичките къщи наоколо бяха тъмни. Само през горните прозорци на квартирата на Цезарини се виждаше светлина. На почукването отвори слуга. Денвърс се изкачи по стълбите и влезе в коридора.

— О, господине, тъй много се радвам, че сте дошли! — каза някаква стара жена, бледна и трепереща. — Той се намира в такова положение!

— Да няма някаква грешка? — попита Денвърс, спирайки се. — Тук ли живее един италианец на име Цезарини?

— Да, да, бедният господин… изпратих да ви повикат тук… Казах на момчето да ви повика, казах…

— Но за кого ме мислите?

— Господине, не сте ли доктора?

Денвърс не отговори. Той имаше лошо мнение за куража и мислите на този, който би могъл да действа безчестно. И сега си помисли, че е измислено нещо, за да бъде излъган неговия приятел в отмъщението му. Така че той се отказа да действа по-нататък и, без да обърне внимание на жената, се завърна при колата.

— Да си отиваме, Малтрейвърс — каза той. — Този човек не е в положение да се среща с теб.

— Какво? — извика Малтрейвърс и се намръщи силно. Цялото му отдавна сдържано възмущение премина като огън през всичките му вени. — Нима ще трепне той от изкуплението? — Блъсна Денвърс нетърпеливо настрана, скочи от колата и се завтече нагоре по стълбите.

Денвърс го последва.

Разгорещен и разярен, Ърнест Малтрейвърс се втурна в малка и мръсна стая, от затворената врата на която през много дупки се виждаше светлината, която говореше, че Цезарини е вътре.

Очите на Цезарини, блестящи от ужасен огън, бяха първото нещо, което срещна погледа му.

Малтрейвърс застана мирно, като че ли се беше вкаменил.

— Ха, ха! — изсмя се някакъв остър и писклив глас. — Кой идва тук с дрехи, изцапани с кръв? Ти не можеш да обвиниш мен, защото моят удар не доведе до проливане на никаква кръв, той отиде право в сърцето и не разкъса никакво месо. Ние италианците, отравяме нашите жертви! Къде си ти, къде си, Малтрейвърс? Аз съм готов. Страхливецо, защо не идваш? О, да, ти си тук… Пистолетите… аз няма да се сражавам така. Аз съм едно диво животно. Искам да се разкъсаме със зъбите и ноктите си.

Сгушен в ъгъла на стаята, нещастникът беше наистина побеснял маниакално: двама души го държаха здраво. С могъщата сила на лудостта той се опитваше да ги отблъсне и постоянно се мяташе и гърчеше, и накрая успя да падне на пода безчувствен и изтощен, но двамата пак го хванаха здраво. Напрегнатите му и кървясали очи сякаш напираха да изскочат от орбитите си, пяна се събираше около устата му, черната му коса беше разровена в безпорядък, деликатните му симетрични черти бяха добили отвратителен вид. Представляваше наистина страшна гледка в този момент на среща на неприятели.

Малтрейвърс стоеше изправен, изпълнен със сила, здраве и превъзходство, готов за обмислено и разумно отмъщение. Беше човек, въоръжен със своите зрели, развити и овладени умствени способности, напълно готов за защита от нападението на всякакъв неприятел, човек веднъж въвлечен в справедлива борба, не би трепнал дори пред цяла армия. А именно тук беше неговата черна и жестока цел, отблъсната от него, трепереща като нищожество в краката му. Той почувства нищожеството на човека и на човешкия гняв — в присъствието на лудия, върху главата на когото беше паднала гръмотевицата на едно проклятие, по-голямо от това, което някога човешки гняв можеше да изкаже. В ужасното си страдание престъпникът се опитваше да победи отмъстителя.

— Да, ти! — извика пак Цезарини. — Казват ми, че тя умира, но той е край нея… отблъснете го от там… не трябва да хваща ръката й… тя не трябва да го благославя… тя е моя… ако аз съм я убил, аз съм я спасил от него… тя е моя в смъртта. Пуснете ме да вляза вътре, казвам… ще вляза вътре… ще вляза, ще я видя и после ще го удуша в краката й.

С огромно усилие той успя да се изскубне от ръцете на тези, които го държаха, и с един ужасен и радостен скок прекоси стаята и застана лице в лице с Малтрейвърс. Гордият човек пребледня и се оттегли стъпка назад.

— Това е той! Той е! — изкрещя маниакът и скочи като тигър на врата на противника си. Малтрейвърс бързо сграбчи ръката му, изви я рязко и го натисна настрани. Цезарини падна тежко на пода, ням, безчувствен и в силни конвулсии.

— Мистериозно провидение! — простена Малтрейвърс. — Ти справедливо си смъмрило смъртния, затова, че е сънувал, че може да си припише привилегията на отмъщение. Прости грешника, о, Боже, както аз му прощавам, както ти учиш това упорито сърце да прощава, както прости тя, която е с Теб, една благословена светица на небето!

Когато след няколко минути дойде лекарят, главата на ударения болен лежеше върху коляното на противника му. Ръката на Малтрейвърс беше тая, която избърса пяната от бледните устни и гласът на Малтрейвърс беше този, който се мъчеше да утешава, и сълзите на Малтрейвърс бяха тези, които падаха върху това огнено чело.

— Грижете се за него, господине, грижете се за него — каза Малтрейвърс, като скри лицето си, когато стана и остави Цезарини. — Нека той има всичко, което може да облекчава и лекува. Преместете го в някое по-удобно жилище, повикайте най-добрите консултанти. Възстановете го… — Не можеше да говори повече и бързо напусна стаята.

После се установи, че Цезарини е бил останал на улицата след кратката си среща с Ърнест, че най-после бил почукал на вратата на лорд Саксингъм точно в часа, в който смъртта бе изискала жертвата си. Чул съобщението, опитал се насила да се качи горе, но бил изхвърлен от къщата и нищо повече за него не се знаело, докато стигнал собствената си врата в яростна лудост един час преди да дойдат Денвърс и Малтрейвърс. Може би по някои неясни проблясъци светлина, които винаги съпровождат мрака на лудостта, той е бил запазил отделни слаби спомени от срещата си с Малтрейвърс, които за щастие са го направлявали до жилището му.

Два месеца след тази сцена, една приятна неделна сутрин, в първите дни на май, Лъмли, лорд Варгрейв, седеше сам до прозореца на вилата на покойния си чичо. Очите му наблюдаваха замислено зелената поляна, към която гледаха прозорците, или по-точно двете фигури, които седяха на селска пейка по средата на поляната. Едната беше вдовицата в траур, другата беше хубавото и приятно дете, определено да бъде съпруга на новия лорд. Ръцете на майката и дъщерята бяха хванати една за друга. Тъга беше изписана по лицето на двете — дълбока, макар и прикрита по лицето на възрастната, защото детето се стараеше да утешава майка си. Скръбта в детинството идва с крилата на пеперудата.

Лъмли загледа към тях, особено към дъщерята.

„Много е хубава — рече той на себе си. — Ще бъде много богата. След всичко това не съм за съжаление. Аз съм лорд и имам достатъчно за преживяване засега. Издигам се в обществото, а и партията ни има нужда от лордове. Не зная какво може да ми дойде отсега нататък. Чичо ми е бил по-умен, отколкото съм мислил, като се е борил за това перство, което спечели и остави на мен. И то тъкмо във възрастта, когато ще искам да се оженя и да имам наследник, двеста хиляди лири и една млада красавица! Е, имам добри карти в ръцете си, стига да мога да ги изиграя добре. Трябва да положа грижи тя да се влюби още от самото начало в мен. Познавам другия пол и винаги съм успявал, освен в случая с онази клета Флорънс! Е, безполезно е да се съжалява!“

Тук слугата прекъсна размишленията на лорд Варгрейв, поднасяйки му писма и вестници. Лорд Варгрейв беше държал реч в камарата на лордовете миналия петък, искаше да види какво пишеха неделните вестници за нея. Така че той взе един от вестниците преди да отвори писмата. Погледът му се спря на два пасажа, съседни един на друг. Първият от тях гласеше:

„Известният господин Малтрейвърс си е подал неочаквано оставката и е напуснал града вчера за продължително пътуване из континента. Различни слухове се носят за причините на това тъй особено и неочаквано самозаточение на видния наш джентълмен в разгара на кариерата му“.

— Значи, отказал се е от играта — измърмори лордът. — Никога не е бил практичен. Радвам се, че е настрана от пътя ми. Но, я сега да видя написаното за мен, какво ли е то?

„Научаваме, че важни промени ще станат в администрацията. Министрите били на мнение, че е необходимо да се подсилят с един талант. Между другите назначения, конфиденциално разисквани в най-осведомените кръгове, научаваме, че лорд Варгрейв ще заеме мястото на… Това ще бъде едно популярно назначение. Лорд Варгрейв не е празничен оратор, а човек с ясни възгледи, който се ползва с отлично име в камарата на общините. Той притежава също изкуството да привързва приятелите си и неговият прям, честен и мъжествен характер не може да не окаже нужното въздействие върху английското общество. В друга колона на вестника читателите ни ще намерят пълния текст на неговата отлична реч, държана в камарата на лордовете миналия петък. Чувствата, изказани там, правят най-голяма чест на патриотизма и мъдростта на лорда“.

— Много добре, действително много добре! — процеди Лъмли, като потри доволно ръце. После погледна писмата.

Вниманието му беше привлечено от писмо с голям печат и с подпис: „лично поверително“. А той знаеше предварително съдържанието му. То беше предложението за назначение, за което споменаваше вестникът. Прочете го, зарадва се и стана. Навън се присъедини към лейди Варгрейв и Евелин на поляната, и когато се усмихваше на майката, и гледаше детето, сцената представляваше приятна картина на семейно щастие.

Така завършва тази книга. Тя завършва така, както рядко се среща в романите, но както често се среща в живота. Страдание за добрите, победа и слава за безпринципните: Ърнест Малтрейвърс — самотен скитник, меланхоличен, отвратен от света, вкаран преждевременно в славна амбиция, изоставен, лишен от приятели; Лъмли Ферърс — напредващ и възгордян, животът му усмихнат, а той се издига сред управлението на най-гордата, а може би и най-умната от европейските нации, обзет от твърд стоицизъм на лекота и егоизъм, който не само упорства срещу скръбта, но заглушава и съвестта.

Може би читателят ще успее да удовлетвори любопитството си да узнае повече за различните герои, споменати в тази история, и да завърши това, което авторът вярва, че е истински преглед на философията на човешкия живот.