Едуард Литън
Бурен живот (5)

V

Алис беше извънредно прилежна ученичка на Малтрейвърс. Но при все това четенето и писането са твърде неинтересни неща. Ако основите се поставеха, красивият дворец на знанията щеше да се издигне, но изкопаването на основите и построяването на темелите е трудна работа. Може би той почувства, че е така — тъй като след няколко дни Алис бе предадена на най-стария и най-грозния учител в съседния град. Удивително е какви големи грижи Малтрейвърс положи за нейното възпитание. Бедното момиче отначало плака твърде много при промяната, но сериозният вид и ободренията на учителя най-после я накараха да се примири и тя обеща да работи прилежно и да отдава голямо внимание на уроците си. Малтрейвърс обичаше много удоволствията, не се беше лишил от сладостта да бъде любимец на чувствителните германки. Но той беше извънредно млад, извънредно енергичен и извънредно романтичен, за да бъде това, което се нарича сантиментален. Много лесно се влюбваше и скоро охладняваше. В Алис обаче, която беше наистина много красива и много привлекателна, той още не се беше влюбил и нямаше никакво намерение да направи това.

Почувства вечерта дълга, когато Алис за пръв път прекъсна уроците с него, но Малтрейвърс имаше изобилни източници в себе си. Той постави Шекспир и Шилер на масата — чете докато доби въодушевление и след това започна да пише — а като съчини няколко стиха, не се задоволи, докато не ги изсвири и докато не опита мелодията с гласа си. Това той стори, защото имаше страстта на немеца към пеене и към музика. Малтрейвърс притежаваше сладък глас, съвършен вкус и основно познаване на музиката. Както слънцето затулва една звезда, тъй и неговите спомени изгасиха временно хубавата фантазия, свързана с личността на красивата ученичка.

Тази вечер си легна късно, но когато преминаваше по тесния коридор, който водеше за стаята му, той чу леки стъпки да хвърчат пред него и долови блясването на женска фигура, която бягаше през съседна врата. „Глупаво дете!“ — помисли си той и изведнъж си обясни причината: „Тя е подслушвала пеенето ми. Ще й се карам“. Но почти веднага забрави това си решение.

Следващия ден, по-следващия и много още дни изтекоха, а Малтрейвърс виждаше рядко ученичката, заради която се беше затворил в полска вила, посред зима. При все това той не се разкайваше, нито пък беше изморен от уединението си — не възнамеряваше да навреди на развитието на Алис, тъй като беше сигурен, че ще остане недоволен от бавността му — хората, колкото и да са красиви, не могат да се научат да четат и пишат за един ден. Той се забавляваше, но и се радваше, когато му се удадеше случай да остане сам със собствените си мисли. Желаеше да обгърне натрупалата се опитност и да я осмисли, преди да се впусне наново в действителния живот. Времето беше студено и сурово, но Ърнест Малтрейвърс беше голям любимец на природата и нито снегът, нито мразът можеха да възпрат всекидневните му скитания. Тъй че около обед той обикновено захвърляше книгите и книжата, вземаше шапката и бастуна си и излизаше, свирейки с уста и тананикайки любими мелодии из пустото поле, или край студените води, или през безлистните гори, според настроението си. Малтрейвърс се възхищаваше като съзерцаваше природата и в хората, и в овцете, и в дърветата. В най-глухата уличка в някой гъсто населен град виждаше нещо поетично; той винаги беше готов да се смеси с някоя тълпа, безразлично дали тя се е събрала около някой музикален инструмент или около кучешка битка, да слуша всичко, което се говори, и да забележи всичко, което се прави. А това е същественият поетичен темперамент на артиста, който се стреми да бъде нещо повече от един сценорисувач. Но най-много се интересуваше от разните прояви на човешките страсти или афектации; обичаше да вижда верните цветове на сърцето там, където те се оказваха най-прозрачни — у необразованите и у бедните — тъй като беше оптимист и имаше силна вяра, склонност и обич към природата. Той не вярваше, че може да има някакво зло тъй тъмно, че да не бъде възприемчиво към светлината в едно или друго място, и може би дължеше много на това за изграждането на характера си. Но Малтрейвърс беше необщителен и нищо не го възхищаваше така, както най-уединените гледки. И зиме, и лете се радваше на пустите полета или на разкошните зеленини, тъй като тяхната красота се оглеждаше в самата му душа. От тези си разходки се прибираше дома на замръкване, а през дългите нощи четеше стихове и книги с такова увлечение, каквото бленуващата музика в душата на един младеж в един весел живот можеше да роди. Щастливец! Младостта и геният имат такива хубави страни, каквито всичките Ротшилдовци не могат да купят с всичките си пари! И при все това, Малтрейвърс беше амбициозен — животът течеше твърде бавно за него! Той беше осемнадесетгодишен, а вече поет! Какво повече би желал? Помоли времето да спре завинаги!

Една сутрин Ърнест стана по-рано от обикновено и се заразхожда безгрижно в зимната градина, съседна на приемната му стая; наблюдаваше растенията с особено любопитство (защото имаше известно понятие за живота им: виждаше в тях стотици тайни, които ботаникът не успява да разкрие), чу нисък и много мелодичен глас да пее наблизо. Ослуша се и долови с учудване свои собствени думи, по които напоследък беше създал музика, и биваше доста доволен, когато я изсвирваше вечер.

Песента свърши, Малтрейвърс се измъкна тихо от зимната градина и, докато отваряше вратата, която водеше към градината, видя на един отворен прозорец, съседен с този на Алис, самата нея. Тя не го забеляза, но след като той на два пъти я извика по име, тя се сепна в своята замислена и меланхолична поза.

— Алис — каза той нежно, — сложи си шапчицата и ела с мене в градината. Изглеждаш бледна, дете; чистият въздух ще ти подейства добре.

Алис се зачерви, усмихна се и след няколко минути беше при него.

— Алис — каза той след кратко мълчание, но изведнъж пак млъкна.

Алис го погледна със сериозно почитание.

Малтрейвърс се наведе, откъсна цвете и каза:

— Красиво е, обичаш ли цветята?

— О, твърде много — отговори Алис леко ентусиазирана, — никога не съм виждала толкова много цветя.

„Сега, прочее, мога да пристъпя“ — помисли си Малтрейвърс.

— Алис, ти пееш очарователно!

— А! Господине, вие… вие… — тя спря изведнъж и започна да трепери.

— Да, аз те подслушвах, Алис.

— И се сърдиш?

— Аз… Ни най-малко. Това е талант, но ти не знаеш какво значи талант; искам да кажа, че е много добре човек да има слух, глас и сърце за музиката; а ти имаш и трите качества.

Той се спря, понеже почувства, че ръката му е подхваната; Алис тутакси я сграбчи и целуна. Малтрейвърс беше пронизан от особен трепет, но имаше нещо в погледа на момичето, което показваше, че то съвсем не съзнава, че извършва нескромно и дръзко действие.

— Тъй много се страхувам да не се разсърдиш — каза Алис, като изтри очите си, докато отпускаше ръка, — и сега, предполагам, знаеш всичко.

— Всичко?

— Да, как те слушах всяка вечер и лежах будна цели нощи с музиката на звучащия в ушите ми твой глас, докато се опитах да възпроизведа сама песента ти и тъй, най-после, се реших да пея свободно. Аз обичам това много повече, отколкото да се уча да чета.

Малтрейвърс беше възхитен, момичето се бе докоснало до една от неговите слаби точки. При все това той остана мълчалив. Алис продължи:

— А сега, господине, надявам се, ще ми позволите да идвам и да сядам отвън пред вратата всяка вечер и да ви слушам; аз няма да нравя никакъв шум… ще бъда тиха.

— Какво? В този студен коридор, в тези горчиви нощи?

— Аз съм свикнала със студа, господине. Баща ми не ми позволяваше да паля огън, когато отсъстваше от къщи.

— Не, Алис, ти ще идваш в стаята, когато аз свиря, и ще ти дам един-два урока. Радвам се, задето имаш толкова добър слух; той може да ти помогне да изкарваш честно препитанието си, когато ме напуснеш.

— Когато аз… но аз нямам намерение да ви напускам никога, господине! — каза Алис задъхана.

За щастие, може би, по това време към тях се присъедини господин Симкокс, старият учител. Алис се оттегли, за да приготви учебниците си, а Малтрейвърс сложи ръката си на рамото на учителя и каза:

— Вие имате една бързосхващаща ученичка, надявам се, господине…

— Съгласен съм с вас, Бътлър. Тя напредва неочаквано, занимава се много, когато отсъствам. Но и аз полагам доста старания от своя страна.

— А успяхте ли — попита Малтрейвърс със сериозен тон, — да внушите на бедното дете някои от тези по-светли понятия, за които ви говорих при първата ни среща?

— Как, господине, тя беше действително почти езичница… Разбира се, вече доста се е променила.

— На какво сте я научили?

— На това, че Бог я е създал.

— Това е голяма крачка напред.

— И че Той обича добрите момичета, и бди над тях.

— Браво! Вие надминавате Платон.

— Не, господине, аз никого не надминавам, освен малкия Джон Търнър. Но той е един глупак.

— А! И на какво друго сте я научили?

— На това, че Дяволът търси и намира лошите момичета, и…

— Спрете тук, господин Симкокс. Няма значение Дяволът засега. Нека тя се научи най-напред да прави добро, така че Бог да я обича; останалото само ще дойде. Ние можем да минем без Дявола засега: той е една голяма тайна и трябва да се приближим към нея предпазливо — измърмори Малтрейвърс.

Симкокс трепна учуден.

— Моли ли се тя?

— Научих я на една малка молитва.

— И възприе ли я охотно?

— Бог да я обича, да! Когато й казах, че трябва да се моли на Бога да благослови нейния благодетел, тя не искаше да си отдъхне, докато не й повторих и потретих молитвата, научи я наизуст изведнъж.

— Достатъчно, господин Симкокс, не ви задържам повече.

Забравил безвкусната си закуска, Малтрейвърс продължи размишленията си; той не престана, докато не се убеди, че изпълнява само своя дълг към Алис, като я обучава, за да култивира очарователния талант, който тя очевидно притежаваше и чрез който можеше да придобие своята собствена независимост. Той си въобразяваше, че по този начин ще се освободи от едно задължение и една отговорност, които често го смущаваха. Алис би го напуснала, подготвена да изживее живота си по един честен професионален път. Това бе отлична идея. „Но има опасност!“ — прошепна му съвестта. „Така ли?“ — отговориха философията и Гордостта, тези умни будали, които са винаги тъй тържествени. „Но какво е добродетел без жизнен опит?“

И отсега нататък всяка вечер, когато прозорците биваха затворени и огнището — разпалено, докато ветровете бушуваха и дъждът се плискаше навън, една нежна и приятна форма се движеше в стаята на студента и неговите диви песни се пееха от един глас, който природата бе създала по-сладък от неговия!

Музикалният талант на Алис беше действително удивителен; разгръщаше се неочаквано бързо и вълнуващо. Малтрейвърс беше учуден и скоро я научи да свири по слух и забеляза, че ръката й изгубва грубостта си. Той мислеше за тази красива ръка много повече, отколкото трябваше, и я направляваше по клавишите, макар че тя можеше да се направлява много добре и без него.

Беше поръчал на старата прислужница да донесе за Алис удобни и хубави дрехи, но след като бе допусната „да седи в стаята на джентълмена“, старата жена бе почувствала, без да дочака нови нареждания, че трябва да купи „за красивата млада жена“ дрехи, действително семпли, но от по-добра материя и малко по селската мода и косата на Алис сега внимателно биваше вчесвана и щастие, и здраве цъфтяха по меките й бузи, влажните й устни се усмихваха, впрочем, те никога не се затваряха съвсем над прелестните й бели зъби, освен когато биваше тъжна, но всъщност такава тя вече не биваше, защото Малтрейвърс се оказваше все до нея.

Да не казваме нищо за необикновената грация и деликатността на формите и чертите на Алис, защото почти винаги твърде младите жени са хубави просто защото са твърде млади. За едно грубо момче се изисква по-голямо усърдие да се придвижи и на три стъпки, но ако едно селско момиче има и най-малката възможност да влезе в общество и да се обучи в грациозните жестове, то непременно ще достигне до изтънченост. У всички жени е на лице чувствителността, която придава деликатност на мисълта и тактичност на маниерите. Но чувствителността на мъжете обикновено се придобива със съдействието на интелектуалните качества, не на морала, както е с женския пол.

При музикалните и други уроци Малтрейвърс внимателно използваше случая да поправя честите грешки на бедната Алис в граматиката и ударенията; а нейната памет беше чудновато бърза и задържаща заученото. Самите тонове на гласа й изглежда се бяха изменили в слуха на Малтрейвърс и по един или друг начин дойде време, когато той вече не намираше грешки в тях.

Старата прислужница, която беше видяла началото и се гордееше с пророчеството си, беше много по-добър философ от Малтрейвърс, при все че той потъваше до уши в бездната на Платон и печаташе в доста книги и списания критики срещу Кант.