Едуард Литън
Бурен живот (67)

VIII

Това стана около девет часа вечерта, когато Малтрейвърс беше сам в стаята си. Колата му беше до вратата и слугите му приготвяха багажа. Тази вечер той заминаваше за Бърли. Лондон, обществото, светът му бяха станали омразни. Неговият разгневен и възмутен дух настояваше за уединение. В това време Лъмли Ферърс влезе ненадейно.

— Ще ме извиниш за вмъкването ми — каза с обикновената си прямота, — но…

— Но какво, господине? Зает съм.

— Ще бъда много кратък. Малтрейвърс, ти си мой стар приятел. Аз съм запазил почитание и привързаност към теб, макар че различните ни навици са ни отчуждили напоследък. Идвам при теб отстрана на моята братовчедка, от страна на Флорънс. Имало е някакво недоразумение между вас. Ходих при нея днес, след като ти си излязъл от там. Нейната скръб дълбоко ме трогна. Аз току-що идвам от там. На нея й е казано за някаква мълва, разказани са й някакви истории. Жените са лековерни и глупави. Това я е разочаровало, а аз смея да кажа, че всичко може да бъде уредено.

— Ферърс, ако някой мъж ми беше говорил така както Флорънс ми говори днес, неговата или моята кръв трябваше да потече.

— Пфу, пфу! — думите на жените са вятър. Не захвърляй един такъв чудесен шанс заради една дреболия.

— Имате ли намерение и вие, господине, да ми припишете търговски мотиви?

— Боже опази! Ти знаеш, че не съм страхливец, но аз действително нямам желание да се сражавам с теб. Хайде, бъди разумен.

— Смея да кажа, че имаш добри намерения, но раздялата е окончателна. Всякакво връщане към това е мъчително и излишно. Трябва да ти пожелая лека нощ.

— Ти си решил положително?

— Решил съм.

— Дори ако Флорънс направи amende honorable?

— Нищо от страна на Флорънс не би било в състояние да промени решението ми. Една жена, която един почтен човек, един английски джентълмен прави другарка в живота си, не трябва никога да вярва на нито една дума против хубавото му име. Неговата чест е нейна чест, и ако нейните устни, които трябва да успокоят клеветата, само служат, за да разпространяват лъжата — тя може да бъде красива, надарена, богата и от голям род, но не заслужава никакво внимание.

— Това ли е, което трябва да кажа на братовчедката си?

— Както искаш. А сега почакай, Лъмли Ферърс, и ме изслушай. Аз нито те обвинявам, нито те подозирам, но в този случай не мога да си обясня твоите мотиви. Ако се е случило така, че ти по някакъв начин си накарал Флорънс да повярва в разни измислици относно моята вярност и чест, ще има много да отговаряш и рано или късно ще дойде ден за разчистване на сметките между теб и мен.

— Господин Малтрейвърс, не може да има никаква разправия между нас, в която да бъде замесено хубавото име на братовчедката ми, защото в такъв случай, ние не бихме се разделили сега без подготовка за една по-враждебна среща. Аз мога да понеса сега съмненията. Аз също, макар че не съм философ, мога да прощавам. Хайде, човече, ти си разгорещен. Това е твърде естествено, но нека да се разделим като приятели. Дай си ръката.

— Ако можеш да се ръкуваш с мен, Лъмли, ти си невинен, и аз съм направил грешка спрямо теб.

Лъмли се усмихна и сърдечно стисна ръката на стария си приятел.

Когато той слезе по стълбите, Малтрейвърс го последва и тъкмо когато Лъмли извиваше към улица Кързън, колата бързо го отмина и в светлината на лампите той видя бледото и строго лице на Малтрейвърс.

Валеше слаб, пронизваш дъжд. Беше една от тези неприятни нощи, чести за Лондон към края на есента, Ферърс обаче, безчувствен към времето, вървеше бавно и замислено към къщата на своята братовчедка. До сега всичко отиваше в негова полза, макар че той беше неспокоен и смутен. Неговата съвест беше достатъчно изпитана за всякакво угризение, както от лекотата, тъй и от силата на неговата натура. И сега, когато Малтрейвърс беше премахнат, той вярваше в познанията си за човешкото сърце, и в гладката привидност на маниерите си, за да реализира най-после с ръката на госпожица Флорънс амбицията си. Той не разчиташе на нейната обич, а на нейната злоба, на нейното желание за отмъщение. „Когато една жена си въобрази, че е презряна от мъжа, когото обича, първият мъж, който се появи, трябва наистина да е много несръчен флиртовач, ако не я спечели.“ Така мислеше Ферърс, но въпреки това той беше смутен и неспокоен. Истината трябва да се каже. Способен, смел, презрителен какъвто беше, неговият дух се предаваше пред този на Малтрейвърс. Той се боеше от лъва в тази натура, разбуден справедливо. Неговият характер имаше в себе си нещо женствено, нещо безпринципно, а този на Малтрейвърс беше строг и мъжествен. Той признаваше превъзхождащото достойнство и беше препълнен от ужас при мисълта за един гняв и отмъщение, които чувстваше, че заслужава, и от които се страхуваше до смърт.

Когато постепенно обаче духът му се съвзе и придоби обичайната си гъвкавост, той дойде близо до къщата на лорд Саксингъм и веднага до един ъгъл от улицата неговата ръка беше сграбчена. За негово голямо учудване в увитата фигура той позна Флорънс Лейсълс.

— Добри небеса! — извика той. — Възможно ли е това? Ти сама из улиците, в този късен час и в такава нощ! Колко неблагоразумно!

— Не ми говори, аз съм почти луда сега. Не можех да почивам, не можех храбро да посрещна тишината, още по-малко лицето на баща ми. Не можех! Но бързо, какво каза той? Какво извинение дава? Кажи ми всичко, ще се хвана и за сламката!

— А това ли е гордата Флорънс Лейсълс?

— Не, това е унижената Флорънс Лейсълс. Аз свърших с гордостта, говори ми!

— О, каква скъпоценност е такова сърце! Как може той да го отхвърли?

— Отрича ли той?

— Той не отрича нищо. Каза, че се радва, дето е избегнал, такъв беше изразът му, една женитба, за която сърцето му не е ангажирано. Той е недостоен за теб, забрави го!

Флорънс потрепери и когато Ферърс я хвана под ръка, той усети че ръката й, която беше без ръкавица, е ледена.

— Какво ще си помислят слугите? Какво извинение можем да дадем? — каза Ферърс, когато стигнаха до вратата на къщата.

Флорънс не отговори, но докато вратата се отваряше, каза тихо:

— Аз съм зле… зле — и увисна на ръцете на Ферърс след като припадна.

Светлината блесна пред нея.

Лицата на лакеите говореха за тях с неприкрито учудване.

С голямо усилие Флорънс се съвзе, защото нейната гордост не беше още свършила, премина коридора с обикновените си горди стъпки, бавно се изкачи по широките стълби и достигна до самотата на своята стая, за да падне безчувствена на пода.