Едуард Литън
Бурен живот (24)

II

Няма нищо по-приятно за работливите хора от промеждутъците на почивка, през които те поглеждат към себе си, вместо към това, което е около тях, и изследват почти несъзнателно (защото внимателното и съвестно самоизследване е нещо много по-рядко, отколкото предполагаме) това, което са направили и онова, което са способни да направят. Настъпва нещо като уравняване на сметката на длъжника и кредитора от миналото, преди да се впуснат в нови спекулации. На такъв промеждутък от почивка се радваше сега Малтрейвърс. В съвършена уединеност, като изключим най-близките приятели, в разстояние на няколко седмици се опознаваше със собствения си характер и ум. Четеше и мислеше много, но без да има точно определена цел. Струва ми се, че Монтен някъде казва: „Хората говорят за мислене, но що се отнася до мен, аз никога не мисля, освен когато седна да пиша“. Вярвам, че това не е нещо твърде обикновено, защото хората, които не пишат, мислят тъй добре, както тия, които пишат. Но свързаната, силната, добре развитата мисъл, за разлика от смътните размишления, трябва да бъде свързана с някой допирен план или цел. Следователно, ние трябва да бъдем или писатели, или хора на делата, ако искаме да изпитаме логиката, и да открием симетричните и разтопени цветове на нашите умствени способности. Малтрейвърс още не чувстваше това, но чувстваше някаква интелектуална недостатъчност. Идеите, спомените, бляновете му се събираха и объркваха в едно. Той искаше да ги постави в ред, но не можеше. Биваше надвиван от своето неорганизирано въображение и интелект. Той често си беше въобразявал, дори като дете, че е създаден, за да направи нещо в света, но никога не беше размислил сериозно какво трябва да бъде то. Дали трябва да стане книжовник или човек на делата. Беше писал стихове. Но те се бяха изливали направо от извора на душата му. Беше гледал на своите излияния студено и пренебрежително, понеже ентусиазмът му преминаваше бързо.

Малтрейвърс не беше твърде неспокоен от някакво желание за слава; може би малцина, които действително имат гений, се тревожат за това, освен ако не бъдат изкуствено подтикнати. В един здрав и правилен интелект има спокойно съзнание за сила, което е достатъчно да се приложи правилно, за да реализира обикновения резултат на таланта. Хора с второстепенен гений, напротив, са сприхави и нервни, безспирно стремящи се към известност, че виждат кулата, но се занимават само с измерването на сянката й, и мислят, че тяхната собствена издигнатост (върху която никога не правят изчисления) ще хвърля по-голяма сянка върху земята. Ниският духовно човек си държи винаги главата издигната и е прав като стрела, а високият — обикновено се навежда.

Впрочем Малтрейвърс нямаше още силен копнеж към известност. Той не беше вкусил от нейните сладости и горчивини — фатално питие, от което веднъж като се вкуси, предизвиква често неутолима жажда. Нито пък имаше неприятели или такива, които да го корят, за да се стреми да ги засрамва чрез достойнствата си. Наистина, той беше известен като умен, и глупците се страхуваха от него, но тъй като не се бъркаше в претенциите на никого, никой не считаше за необходимо да бъде против него. Следователно сега неговият ум изработваше тихо и естествено възможния път на съдбата му. Той започна лениво и небрежно да описва мислите и впечатленията си. Това, което веднъж биваше написано на листа, добиваше друг вид, идеите му ставаха поясни за него и листът се превръщаше в огледало, което отразява подобието на собствените му мисли. Той започна да пише бързо и без никакъв метод. С това нямаше друга цел, освен да доставя удоволствие на себе си и да търси почивка за една претоварена душа, каквито са повечето писания на младите, това беше една егоистична работа.

Малтрейвърс беше поначало егоист относно собствените си груби и вятърничави скици. Както казахме по-рано, той беше невнимателен и немарлив, както би бил всеки, който не е открил, че изразяването е изкуство. При все това, тези диви и малоценни опити — тези пленителни и тайни изповеди на собственото сърце бяха наслада за него. Той започна да вкусва от превъзнасянето, опиянението на автора. О, какъв ентусиазъм има в тази първа любов към Музата. Този процес, чрез който даваме осезаема форма на виденията, които са преминали край нас — красивия дух на идеалното в нас, който зовем в спокойния ум чрез простото перо!

На другия ден след запознанството си със семейство Дьо Монтен, рано преди обяд, Малтрейвърс седеше в любимата си стая — тази, която беше избрал, за да се занимава в нея, от многото стаи в неговото голямо и самотно жилище. Седеше до отворен прозорец с изглед към езерото, по масата му имаше разхвърляни книги и Малтрейвърс лениво критикуваше това, което беше прочел, и всичко беше смесено с впечатлението му от видяното. Това е най-хубавото съчинение — бележника на човек, който учи в усамотение, който наблюдава обществото, който от всичко може да се възхищава и да се развълнува. Той още беше зает с тази лека работа, когато му съобщиха за идването на Цезарини. Младият брат на хубавата Терез влезе в неговия апартамент.

— Възползвах се скоро от вашата покана — каза италианецът.

— Благодаря за комплимента — отговори Малтрейвърс. Като стисна ръката, която му беше подадена срамежливо.

— Виждам, че пишете — сигурно сте привързан към литературата. Чета това по лицето ви, чувам го в гласа ви — каза Цезарини вече седнал.

— Лениво се залъгвах през свободното време — каза Малтрейвърс.

— Но вие не пишете само за вас. Вашият поглед е обърнат към великите съдилища — Времето и Публиката.

— Не е така, уверявам ви почтено — каза Малтрейвърс, като се усмихна. — Ако погледнете към книгите на масата, ще видите, че те са най-великите съчинения от древната и съвременна наука. Това са трудове, които по-скоро обезкуражават.

— Не, те въодушевляват.

— Не мисля така. Моделите могат да формират нашия вкус като критици, но не ни подтикват да ставаме автори. Струва ми се, че собствените ни чувства, собственото ни усещане за нашата съдба повдига мързеливата материя, която натрупваме. „Погледни в сърцето си и тогава пиши“ е казал един стар английски писател, който обаче не е изпълнявал това, което е проповядвал. А вие, господине…

— Аз съм нищо, но ще бъда нещо — каза младежът кратко и горчиво.

— А защо това желание не реализира целта си?

— Само защото съм италианец — каза Цезарини. — У нас ние нямаме литературна публика. Имаме дилетанти и литеранти, студенти и дори автори, но те образуват само една котерия, а не публика. Аз съм писал, публикувал, но никой не ме е слушал и чел.

— Това се случва често и в Англия — каза Малтрейвърс.

Италианецът продължи:

— Исках да живея в устата на хората, да раздвижа отдавна заспали мисли, да събудя струните на старата лира! Напразно. Подобно на славея, аз пея само за да съкрушавам сърцето си с меланхолични напеви.

— Има епохи във всички страни — каза нежно Малтрейвърс, — когато някои литературни работи не са на мода, и когато никой гений не може да обърне вниманието на публиката върху тях. Но вие мъдро споменахте, че има две съдилища — Публиката и Времето. На вас ви остава последното, към което да апелирате. Вашите велики италиански историци са писали за неродените още — техните трудове са били публикувани след смъртта им. В това равнодушие към известността приживе има за мен нещо възвишено.

— Аз не мога да ги имитирам. И те не са били поети — каза остро Цезарини. — За поетите, хвалбата е необходим подтик. Пренебрежението е смърт.

— Драги господин Цезарини — каза англичанинът разчувстван, — не се отдавайте на такива мисли. Трябва да има в една здрава амбиция упоритост за запазването й до старост. Тя трябва да продължава да живее и да очаква деня, който идва бавно или бързо за всички, трудовете на които заслужават внимание.

— Но може би моите не заслужават. Аз понякога се боя от това и то е една страшна мисъл!

— Вие сте още твърде млад — каза Малтрейвърс. — Колко малко са хората на вашата възраст, които се разболяват от копнежа за слава. Тази първа стъпка може би е половината път към наградата.

Не сме сигурни, че Ърнест мислеше точно така, както говореше, но това беше най-деликатното успокояване, което можеше да предложи на този човек, чиято внезапна откровеност го обърка и натъжи. Младежът имаше отчаян вид. Малтрейвърс се потруди да промени темата — стана и тръгна към балкона, който се надвесваше над езерото. Заговори за времето, спря се върху възхитителната гледка, посочи дребните, скрити хубости наоколо с окото и вкуса на човек, който е наблюдавал Природата в подробности. Гостът леко се въодушеви и стана по-весел. Той започна дори да говори с увлечение. Цитира стихове и говори върху тях. Малтрейвърс все повече и повече се заинтересуваше от него. Той полюбопитства да узнае дали таланта му отговаря на стремежите, намекна на Цезарини желанието си да види съчиненията му — точно това, което младежът желаеше. Бедният Цезарини! Това беше много за него — да има нов слушател, и той си въобрази, че всеки честен слушател ще се възхищава от поезията му. Но поради своята боязливост прие поканата неохотно и се подвоуми. Малтрейвърс, за да му помогне да излезе от това трудно положение, му предложи разходка по езерото.

— Един от хората ми ще гребе — каза той, — вие ще ми разказвате и аз ще бъда за вас това, което старата домакиня е била за Молиер.

Малтрейвърс ставаше много добродушен, когато биваше трогнат, при все че не изобилстваше с това, което се нарича весело разположение, което плува по повърхността и се усмихва на всички еднакво.

Поетът се съгласи и те скоро бяха сред езерото. Денят беше задушен и вече наближаваше обяд, тъй че лодката се движеше бавно по сенките край брега. Цезарини извади от вътрешния си джоб няколко ръкописа с дребен и красив почерк. Кой не познава старанията, които младият поет полага, за да даде приятна външност на любимите стихове?

Цезарини четеше добре и с чувство. Всичко беше в полза на читателя. Малтрейвърс слушаше съсредоточено. Много е трудно да се съди за точните достойнства на поезията на чужд език, даже и когато знаем добре този език.

Но Малтрейвърс, още пресен, както той бе казал, в изучаването на велики писатели в оригинал, не можеше да не чувства, че слуша мелодична… посредственост. Той помисли, че е жестоко да бъде извънредно критичен и изказа всички банални хвалби, които му дойдоха на ум. Младежът беше очарован.

— И при все това — каза той с въздишка, — аз нямам никаква публика. В Англия биха ме оценили.

Уви! В Англия, в този момент имаше стотици печатащи поети тъй млади, тъй пламенни и надарени, сърцата на които туптяха от същото желание, нервите на които се разстройваха от същите разочарования.

Малтрейвърс видя, че младият му приятел не би изслушал заключения, които не са съвсем благоприятни. Когато Цезарини прочете своите творения, той бързаше да прекратят разходката. Той копнееше да бъде у дома си и да мисли върху удивлението, което беше предизвикал, остави поемите си в ръцете на Малтрейвърс и слизайки на брега, близо до развалините на вилата на Плини, се изгуби.

Вечерта Малтрейвърс прочете поемите внимателно. Неговото първо мнение се потвърди. Младежът беше писал без знания. Ставаше ясно, че той никога не е бил в положенията, които е описал. У него нямаше оригиналност, защото нямаше и опит. Това беше чист механизъм и нищо повече! Похвалите можеха лесно да го излъжат, защото не можеха да не ласкаят ухото му.

Прочитането на тази поезия и разговорът с поета хвърлиха Малтрейвърс в дълбоко размишление. „Този беден Цезарини може да ме направи да бъда предпазлив към себе си! — помисли той. — Преди да се привържем към едно изкуство, добре е да имаме способността да превъзхождаме.“ — Малтрейвърс погледна собствените си съчинения и ги захвърли в огъня. Спа зле тази нощ. Гордостта му малко се смали. Нещо като красавица, която се е видяла в карикатура.