Едуард Литън
Бурен живот (43)

VIII

Когато Малтрейвърс влезе в грамадния салон, декориран и мебелиран в стил Людовик XIV, бляскав, но лишен от грациозност и живописност стил, на когото сега хора с по-добър вкус гледат насмешливо, намери събрани шестнадесет души. Хазяинът излезе от кръга, който го заобикаляше, и представи новия си гост на другите. Ърнест беше поразен от приликата между Валери и сестра й. Разбира се, сестрата беше по-малко красива и по-малко внушителна. Госпожа Джордж Хърбърт (сегашното й име) беше хубава, срамежлива, скромна, привързана към съпруга си, гледаше със страхопочитание към свекъра си. Малтрейвърс седна до нея и започна разговор. Той не можа да се въздържи да не съжали бедната дама, когато узна, че й предстои да живее в Донингдейл арк — отдалечена от всички приятели и навици, свързани с детството й, сама с един млад съпруг, който страстно обичаше полския спорт. От няколкото думи, които Малтрейвърс размени с него, разбра, че той обича само три неща: конете си, кучетата си и съпругата си. Уви! Последната скоро щеше да остане на последно място. Това беше тъжно положение. Една жива, млада французойка, затворена в английска полска къща! Женитбите с чужденци излизат рядко щастливи. Но вниманието на Ърнест беше скоро отклонено от сестрата при влизането на Валери, облегната на ръката на съпруга си. До сега той не беше забелязал промяната, която времето беше направило с нея. Сега я наблюдаваше с нарастващо любопитство. Валери оставаше много красива, но лицето й беше станало по-остро, формите по-тънки, имаше нещо в очите и в устните й, което показваше недоволство, безпокойство, почти готовност към скарване. Такова е твърде често изражението на лицето на тези, които са родени да любят, а са осъдени да прекарат скучно живота си. На малката сестра трябваше повече да се завижда. Тя обичаше съпруга си, такъв, какъвто беше, и сърцето й можеше да бъде съкрушено, но то не беше празно.

Господин Дьо Вентадур приближи към Малтрейвърс и каза:

— Очарован съм, че ви виждам. Как сте?

— Господин Малтрейвърс, ще вземете ли под ръка мадам Дьо Вентадур? — каза лорд Донингдейл, докато отиваше към столовата под ръка с една дукеса.

— И вие напуснахте Неапол — каза Малтрейвърс, — вярвам, в добро настроение…

— Ние нямаме намерение да се връщаме пак там.

— Това е очарователно място! Толкова го обикнах! — Ърнест говореше спокойно.

Валери въздъхна нежно.

Докато траеше вечерята, разговорът между Малтрейвърс и мадам Дьо Вентадур беше неопределен и объркан. Ърнест вече не беше влюбен в нея. Беше надраснал тази младежка прищявка, упражнила влияние над него. Такъв е животът. Дългото отсъствие гаси всичките фалшиви светлини по пътя ни. Лампите са изгасени във вчерашната банкетна стая, но и след хиляда години звездите, които гледаме тази нощ, ще светят пак ясно. Малтрейвърс не беше влюбен вече във Валери. Но Валери…? Може би нейната любов се оказваше истинска?

Малтрейвърс се учуди, когато се убеди в безразличието на собствените си чувства. Учуди се, когато видя, че пулсът не биеше по-бързо в присъствието на тази, погледът на която по-рано го омагьосваше. Учуди се, но се радваше за това. Вече не се стремеше да търси възбуждението и беше едно по-добро и по-възвишено същество от това, което представляваше край брега на Неапол.