Едуард Литън
Бурен живот (3)

III

Започна да се зазорява; беше тиха, влажна, мъглива сутрин; тревата потъваше под краката, пътищата бяха натежали от кал, дъждът от миналата нощ беше образувал тук-там широки и плитки блата. Към града се движеха вече файтони, коли и групи от пешеходци; от време на време се чуваше острия клаксон на някоя ранна кола, возеща добре облечените си пътници.

Познатият ни младеж скочи през някакъв стобор на пътя, тъкмо срещу камъка, който показваше, че има още един километър до…

„Благодаря Богу! — каза си той. — След като прекарах нощта по блатисти места, като светлина, която се появява нощно време така сякаш произлиза от разлагане на мъртви животни и растения, пристигам най-после до града. Благодаря Богу и за всичките му милости през нощта! Сега дишам свободно. Аз съм спасен!“

Вървеше бързо; задмина бавно движеща се кола, задмина група механици, стадо овце и видя да върви свободно пред него момиче с износени, прости дрехи. Току-що щеше да задмине и него, но чу тихо извикване. Момичето се оказа неговата спасителка от миналата нощ.

— Небеса! Действително ли си ти? Мога ли да вярвам на очите си?

— Тръгнах да те търся, господине — каза момичето отпаднало. — Аз също избягах; никога няма да се върна при баща си, но нямам покрив да се подслоня сега.

— Бедно дете! Да не са те били задето ме спаси?

— Баща ми ме ритна на земята и ме би доста, като се върна, но това не е всичко — прибави тя с много нисък тон.

— Какво друго?

Девойката ту почервеняваше, ту побледняваше. Стисна зъбите си, закрачи по-бързо и отговори:

— Нищо, важното е, че няма да се върна вече, че съм сама сега. Какво, какво ще правя? — и започна да кърши ръце.

Пътникът се разчувства дълбоко.

— Доброто ми момиче — каза, — ти спаси живота ми и аз съм ти признателен. Ето! — той сложи няколко златни монети в шепата й. — Вземи си квартира, храна; имаш нужда тях; намери ме пак довечера, когато се мръкне, и ще можем да говорим насаме.

Алис взе парите. Гледаше го жално, докато той говореше, погледът беше тъй неподозрителен и цялото изражение на лицето й беше тъй красиво, смирено и девствено, щото, ако последните думи на пътника бяха изказани с лош умисъл, тя сигурно би избягала изплашена и посрамена.

— Бедното ми момиче — каза той развълнуван след кратка пауза, — ти си много младо и твърде, твърде красиво. В този град ще бъдеш изложено на изкушения, внимавай къде ще отидеш на квартира; имаш ли приятели тук?

— Приятели!… Какво е това приятели? — отговори Алис.

— Нямаш ли някакви роднини; някакви роднини от страна на майка си?

— Никакви.

— Знаеш ли къде да питаш за подслон?

— Не, господине, тъй като не мога да отида там, където баща ми ходи, защото ще ме намери.

— Добре, тогава потърси някой тих хотел и ела да се срещнем тази вечер на това място, половин километър вън от града, в седем часа. До тогава аз ще се помъча да направя нещо за теб. Но ти изглежда си много уморена, едва ходиш; може би ще бъде уморително за теб да дойдеш — искам да кажа, може би е по-добре да си отпочинеш по-дълго.

— О! Не, не! Ще ми бъде по-спокойно, ако те видя пак, господине.

Очите им се срещнаха и нейните не се отдръпнаха; бяха пълни със сълзи, които пронизаха душата му.

Той се обърна изведнъж и забеляза, че бяха вече предмет на любопитното наблюдение на различните пътници, които ги настигаха.

— Не забравяй! — прошепна той на момичето и закрачи така, че твърде бързо се озова в града.

Запита за най-хубавия хотел — влезе в него с вид, който показваше съзнанието за превъзходство, което принадлежи на тези, които са свикнали да купуват гостоприемството там, където то се купува и продава — и пред един силно горящ огън и една приветлива закуска той забрави всичките ужаси на миналата нощ, или по-скоро се зарадва при мисълта, че е прибавил едно ново и необикновено приключение към редицата такива, вече изпитвани от него, Ърнест Малтрейвърс.