Едуард Литън
Бурен живот (27)

I

Ще се отдалечим за известно време от следването на Малтрейвърс в безшумния прогрес на умственото му развитие, за да погледнем назад към по-жестоката съдба, която беше предопределена за Алис Дарвил. По нейния път поезията не хвърляше никакви цветя, нейните самотни стъпки към отдалечения храм, където отиваше на поклонение и където намираше почивка, не бяха осветени от мистичната светлина на науката, нито пък бяха водени от хилядите звезди, които винаги са ясни в небесата за облагодетелстваните очи на гения и на въображението. Не по въздушните и весели пътища, които се извиват така надалеч от всекидневния живот и занятията на обикновените хора, не по уединените Алпи на духовната философия блуждаеха самотните стъпки на детето на бедността и скръбта. По отъпканите и изхабени друмища на обикновения живот, със съкрушено сърце и с окървавени крака, Алис вървеше към съзнанието, че целта, великата тайна в живота и сумарната задача на всичките философии, независимо дали практична или идеална, е била, може би, достижима колкото за нея, толкова и за еластичните стъпки и сърце на онзи, който жадуваше по-великото и почти вярваше в невъзможното.

Връщаме се в онази мрачна нощ, през която Алис беше откъсната от покрива на любимия си.

Дълго време беше минало преди тя да дойде в съзнание, за да види какво се е случило и да има ясна представа за страшния обрат, който беше взела съдбата й. Това беше през една мъглява и мрачна утрин. Грубата, покрита кола, която я носеше, минаваше по развален и запустял път, завиваше около безлюдни хълмове, които, в Англия, обикновено подсказват близостта на морето. Разтреперана погледна наоколо: съучастникът на баща й, Уолтър, лежеше прострян до краката й и тежкото му дишане показваше, че беше дълбоко заспал. Дарвил подканяше изморените и натъжени коне да вървят. Широкият му гръб бе обърнат към Алис. Дъждът капеше от шапката му, тъй като на мястото, където седеше отпред, не беше защитен от него, и сега, когато се обърна и злокобният му и мрачен поглед се спря върху лицето на Алис, изражението му изглеждаше още по-зло. Неприветливата утрин завършваше отвратителната картина на неприкрито и разбойническо нищожество.

— Хо, хо! Алис! Ти вече дойде на себе си — каза той с иронична усмивка. — Радвам се за това, защото не мога да търпя при мен хубави дами да припадат. Ти си имала един дълъг празник, Алис. Сега трябва още веднъж да се научиш да работиш за бедния си баща. А ти си хитрувала. Но нищо, за миналото ти прощавам. Не трябва да бягаш вече така без мое знание. Ако имаш желание за любовници, няма да ти преча, но стария ти баща трябва да разбере нещо от това.

Алис не можеше да слуша повече. Тя закри лицето си с наметалото, което бе хвърлено върху нея, и въпреки че не припадна, чувствата й изглеждаха парализирани. Постепенно Джон Уолтър се събуди и двамата мъже, без да обръщат внимание на нейното присъствие, започнаха да разговарят върху плановете си. След известно време Алис дойде достатъчно на себе си, за да може да слуша с инстинктивната надежда, че някой план за бягство може да й бъде подсказан. Но от това, което можеше да схване от несвързаните и разнообразни проекти, върху които те разискваха един след друг, спорейки с отвратителни псувни на едва разбираем просташки език, тя можа само да научи, че беше решено на всяка цена да се напусне местността, където се намираха. Но къде бяха всъщност? Беше неизвестно. Колата спря най-после пред една мизерна странноприемница. Голям надпис уверяваше, че се дават добри удобства за пътниците. Под него беше прибавено следното:

„При стария Том виното е рай,

Който веднъж пие, ще пие безкрай.“

Странноприемницата беше усамотена, далеч от друго селище. Пустинята наоколо беше така лишена от дървета и дори от храсти, че Алис разбра: няма никаква надежда да може да избяга от такова място. За да усили сигурността, самият Дарвил я повдигна да слезе от колата и я въведе по счупена и неосветена стълба в мръсна таванска стаичка. Блъсна я грубо вътре, заключи я и слезе долу. Времето беше студено. Влагата личеше по стените, а нямаше нито огън, нито огнище. Алис беше облечена съвсем тънко. Наметалото и шалът й бяха основното облекло, обаче тя не чувстваше студ, тъй като сърцето й беше по-студено от външната атмосфера. На обяд някаква възрастна жена й донесе малко храна, приготвена от риба и дивеч. С подканващ просташки поглед старицата посочи един съд за измерване на спиртни питиета, който придружаваше месната храна, и я увери с прегракнал глас, че „Стария Том е по-добър приятел, отколкото който и да било друг от младежите!“ След като това посещение свърши, Алис беше наново оставена сама. Остана така докато се стъмни и влезе Дарвил. Носеше вързоп дрехи, такива, каквито се носят от селяните в тази примитивна област на Англия.

— Ето, Алис — каза той, — облечи тези топли дрехи, хубави дрехи не са за сега. Не трябва да оставим никакви следи след себе си. Копоите са след нас, малката ми. Ето ти едно хубаво топло наметало и едно червено шалче, което би изплашило кокошките. Колкото се отнася до другото наметало и шал, не се безпокой за тях. Няма да изчезнат; ще ги запазим за когато стигнем в някой голям град, където има младежи с пълни джобове, понеже вече си разбрала, че лицето ти е твоето богатство. Хайде, побързай, трябва да тръгваме. Ще дойда да те взема след десет минути. Шшт! Не отпадай духом. Вземи, пий от „Стария Том“, вземи, казвам ти! Какво? Не искаш? Добре, за твое здраве, и да ти е сладко.

Сега, когато вратата още веднъж се затвори след Дарвил, сълзите за пръв път избликнаха, за да облекчат Алис. Дрехите — подарък от Ърнест по неговия вкус — бяха последната останка от онзи възхитителен живот, който изглежда беше отлетял безнадеждно. Всяка следа от този живот, от него, любимия, закрилящия, обожаващия всяка следа от любовта, трябваше да бъде изгубена за нея завинаги. Това беше като онази последна фатална церемония (както беше чела някъде в малките елементарни томове, предназначени за нейното образование), в която онези, които са осъдени на работа из рудниците в Сибир, биват обличани в робски дрехи, името им завинаги се заличава и се захвърлят в широките пустини, от които дори милостта на деспотизма, ако би се събудила някога, не би могла да ги възвърне. Всичко, което се знае за тях — тяхната индивидуалност — всичко, което би ги различавало от общото стадо, се изтръгва от тях и се захвърля вън от света. Тя още хълцаше с буйна и неудържима мъка, когато Дарвил влезе пак.

— Как, още не си се облякла? — извика той нетърпеливо с яростен глас. — Слушай, така не може. Ако за две минути не се приготвиш, ще изпратя при теб Джон Уолтър да ти помогне, а неговите ръце са груби, мога да ти кажа.

Тази заплаха накара Алис да се съвземе.

— Ще направя това, което искаш — каза тя кротко.

— Добре тогава, побързай — каза Дарвил, — вече впрягам конете. И внимавай добре, момиче, баща ти бяга от бесилката, а това не кара никого да се спира пред съвестта. Ако само веднъж се опиташ да ми избягаш, ако направиш или кажеш нещо, което може да докара полицията при нас, тогава в името на ада — ако действително има ад или дявол — ножа ми ще се запознае добре с твоето гърло! Тъй че внимавай за това.

Това беше бащата — такова беше положението на тази, чийто слух в продължение на месеци не беше долавял друг звук, освен нашепванията на ласкателната любов — нашепванията на страстта от устните на поезията.

Продължиха да пътуват до полунощ, когато пристигнаха до една пивница, малко различаваща се от предишната. Но тук Алис не беше отделена сама. В дълга стая, пълна с пушек, двайсет-трийсет безделници седяха около маса, върху която чаши и бутилки със силни питиета бяха размесени с ножове и револвери. Те посрещнаха Уолтър и Дарвил с гостоприемни викове и без малко щяха да наскачат и заобиколят безцеремонно Алис, ако баща й, чиято добре известна, отчаяна и брутална жестокост не го беше направила добре известен и почитан в тяхната среда, не бе казал с категоричен глас:

— Ръцете далеч, приятели, и направете място край огъня за малкото ми момиче. То е достойно за вашите господари.

Казвайки това, той избута Алис да седне на грамаден стол в ъгъла, близо до огъня. После седна до нея, в края на масата, и побърза да насочи разговора в друга посока:

— Е, капитане — каза той, като се обърна към нисък, слаб човек, който седеше начело на масата, — аз и Уолтър благополучно се отскубнахме и избягахме. Въздухът на сушата е неблагоприятен за нас и имаме нужда от морски простор, който да ни излекува от бесилечната треска. Тъй че, знаейки че ще ви намерим тук тази вечер, бързахме, и ето ни. Момичето ще го носите на ръце. Знам, че не обичате подобни товари, но ние ще прибягаме по брега колкото може по-скоро.

— Тя ни се види доста лека — отвърна капитанът, — и ние ще направим много повече от това, за да задължим един стар приятел като вас. След половин час луната слага нощната си шапка и тогава трябва да сме на път.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Компанията изглежда беше забравила присъствието на Алис, която седеше отпаднала от умора. Сърцето й беше твърде съкрушено, за да може тя да побутне храната, която й беше донесена. Гледаше втренчено в огъня. Баща й, преди тръгването им, я накара да изяде няколко морски бисквити, въпреки че всяка една от тях я задавяше. След това, увита в дебело корабно наметало, беше наместена в колата. И докато морските ветрове свиреха около нея, студът и умората приспаха бедното й сърце в обятията на милостивия сън.