Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (99)

99.

Заместник-завеждащата службата за връзки с обществеността на затвора Джейн Гитълман се извиняваше отново и отново за това, че е накарала Скарпета да чака.

Скарпета бе чакала цели петнадесет минути пред входната врата, точно под надписа сектор „Алън Б. Полунски“. Беше се изпотила под яркото слънце. Усещаше се мръсна и разчорлена от пътуването. Търпението й бе на изчерпване, независимо че бе решила да сдържа емоциите си докрай. В момента желаеше да свърши с всичко това веднъж завинаги.

— Медиите звънят нонстоп, защото довечера предстои екзекуция — обясни госпожица Гитълман.

Връчи на Скарпета картонче за посетители, което тя закачи на ревера на същия костюм, който бе носила в различните самолети, откакто напусна Флорида. Костюмът с панталон беше черен и поне го бе изгладила в стаята си в хотел „Мелроуз“ в Ню Йорк предната вечер, когато се раздели с племенничката си. Луси не знаеше къде се намира Скарпета в момента. Ако беше й споменала, Луси щеше да се опита да я спре или да настоява да замине с нея. Скарпета тръгна без предварителна уговорка и се свърза със сектор „Полунски“, чак когато кацна в Хюстън. Увереността й, че Шандон ще се срещне с нея, нарасна, щом разбра, макар и с отвращение, че е включена в списъка на посетителите му. Ако не друго, поне шегата, родена в болния му мозък, се оказа полезна.

Тя бе тук. И може би колкото по-малко време имаше да мисли за срещата си с него, толкова по-добре.

Служителите проверяваха самоличността на Скарпета и госпожица Гитълман я преведе през няколко силно дрънчащи стоманени врати, сетне през градинка с маси за пикник под чадъри, явно за персонала. Тя премина през пет врати с електронно заключване, като разстоянието се оказа далеч по-кратко, отколкото би искала, и стигна до обезкуражаващия извод, че не е трябвало да идва тук. Шандон я манипулираше и тя щеше да съжалява за това посещение, тъй като той получаваше каквото искаше и по този начин се подиграваше с нея.

Обувките й вдигнаха шум в салона за посетители и тя си даде ясна сметка за това как изглежда, докато пресичаше излъскания, покрит с плочи под. Предпочиташе да е облечена в безупречен строг костюм, може би на райета, и бяла риза с копчета на маншетите. Вероятно, размишляваше тя, строгото облекло нямаше да изпрати най-доброто послание на кучия син, но поне щеше да се чувства по-малко уязвима пред него.

Усети как коленете й омекват при вида на Жан-Батист Шандон, седнал в кабина номер две. Гладко избръснат, включително ръцете и главата, той седеше спокойно зад защитното стъкло, пиеше пепси и похапваше шоколадов кейк, като се преструваше, че не я забелязва.

Тя го наблюдаваше открито. Отказа да играе играта, която той бе започнал, и остана изумена да го види избръснат и облечен в бели дрехи. Беше грозен, но изглеждаше почти нормално без дългите гнусни кичури козина, която го покриваше последния път. Той отпиваше от пепси-колата и облизваше пръстите си, когато Скарпета седна срещу него и вдигна черната телефонна слушалка.

Асиметричните му очи се вдигнаха и той оголи зъби в усмивка, напомняща хищна риба. Кожата му бе бледа като пергамент. Тя забеляза мускулестите му ръце, както и това, че е скъсал ръкавите на бялата си риза. Тогава съзря ужасната дълга козина. Подаваше се от подмишниците му и около деколтето на ризата. Очевидно бе избръснал само онези места, които не бяха покрити.

— Колко мило — произнесе тя хладно в слушалката. — Измил си се в моя чест.

— Естествено. Прекрасно е, че дойде. Знаех, че ще го направиш. — Замъглените му очи не бяха на фокус, когато се обърна за миг към нея.

— Ти ли се избръсна?

— Да. Днес. Специално за теб.

— Доста е трудно, ако не виждаш — отбеляза тя със сигурен силен глас.

— Не ми трябват очи, за да виждам. — Той докосна с език един малък остър зъб и се пресегна за пепси-колата. — Какво си помисли за писмото ми?

— Какво искаше да си помисля за него?

— Че съм художник, разбира се.

— Тук в затвора ли се научи на краснопис?

— Винаги съм имал красив почерк. Когато ме държаха заключен в мазето като малък, имах предостатъчно време да развия много от моите таланти.

— Кой изпрати писмото вместо теб? — Скарпета продължаваше с въпросите си.

— Моят скъп адвокат. — Той цъкна с език. — Честно казано, не знам защо се е самоубил. Но може би е било за добро. Не струваше нищо. Наследствена черта.

Скарпета се наведе и извади листове и химикалка от бележника си.

— Каза ми, че си имал информация за мен. Затова съм тук. Ако просто искаш да бъбриш, си тръгвам веднага.

— Другата част от сделката, мадам Скарпета — произнесе той, докато очите му плуваха безцелно, — е моята екзекуция. Ще я извършиш ли?

— Няма проблем.

Той се усмихна доволно.

— Опиши ми. — Той подпря брадата си с ръка. — Как става?

— Безболезнено. Интравенозна инжекция с натриев тиопентал, която е със седативно действие. Панкурониев бромид за отпускане на мускулите. Калиевият бромид спира сърцето. — Направи клиничното описание, докато той я слушаше в захлас. — Доста евтини лекарства, които по ирония отговарят съвсем точно на предназначението си. Смъртта настъпва за няколко минути.

— И аз няма да страдам, докато ти извършваш това с мен?

— Никога няма да страдаш толкова, колкото си карал другите да страдат. Ще заспиш моментално.

— Значи обещаваш да бъдеш мой лекар до края? — Той започна да гали кутията с пепси-кола. Отвратителният дълъг нокът на десния му палец бе пълен с шоколад от кейка.

— Ще изпълня желанието ти, ако помогнеш на полицията. Каква е информацията?

Той й изреждаше имена и места, които не й говореха нищо. Изписа двадесет страници от бележника си и започна все по-силно да подозира, че си играе с нея. Информацията бе безсмислена. Може би.

При една пауза, в която той реши да отхапе от кейка, тя попита:

— Къде са брат ти и Бев Кифин?

Той изтри ръцете и устата си в ризата. Жилавите му мускули се свиваха при всяко движение. Шандон бе силен и ужасяващо бърз. Все по-трудно й се удаваше да потиска образите в съзнанието си. Опитваше се да прогони спомените от онази нощ в дома й, когато този човек, с когото ги делеше само едно стъкло, се опита да я пребие до смърт. Сетне се появи лицето на Джей Тали, който я заблуди и после също тръгна по петите й. За нея бе необяснимо защо двуяйчните братя близнаци споделяха обща пристрастеност към убийствата. Не можа да повярва, когато с изненада откри, че докато го гледа, единственото, което чувства, е решимост да забрави отминалите ужаси. На това място той бе безобиден. Само след дни щеше да бъде мъртъв.

Тя нямаше да се върне, за да бие смъртоносните инжекции. Това, че го лъжеше, ни най-малко не я притесняваше.

Той не каза нищо за Джей Тали и Бев Кифин. Вместо това сподели:

— Роко има малък замък в Батън Руж. Той е със старинен чар, намира се в един обновен квартал близо до центъра, в който живеят много хомосексуалисти. Бил съм там много пъти.

— Чувал ли си за жена от Батън Руж на име Шарлот Дард?

— Разбира се. Не бе достатъчно красива за брат ми.

— Роко Каджиано ли я уби?

— Не. — Шандон въздъхна, сякаш бе отегчен. — Както казах, а ти трябваше да ме слушаш по-внимателно, не беше достатъчно красива за брат ми. — Той отново й се ухили с грозно зинала уста и очите му продължиха да блуждаят. — Знаеше ли, че човек си личи по ръцете?

Ръцете й бяха в скута и държаха бележник и химикалка. Той говореше за ръцете й, сякаш ги виждаше, но все пак очите му блуждаеха, като че ли бе сляп.

Симулант.

— По ръцете на всички хорски синове Господ е оставил следи, по които човеците да разпознават делата си. Всяка мисъл оставя следа по ръката, оформя ръката, която е мерило за интелект и творчество.

Тя го слушаше и се питаше дали се кани да направи важно изявление.

— Във Франция се срещат предимно артистични ръце. Като моите. — Той вдигна избръснатата си ръка с дълги, заострени, раздалечени един от друг пръсти. — И като твоите, мадам Скарпета. Ти имаш елегантни ръце на артист. Сега вече знаеш защо не пипам ръцете. „Физиономия на ръката“ или „Ръката като показател на умственото развитие“. Мосю Ричард Биймиш. Много добра книга. Проследява много ръце, стига да можеш да я намериш, но уви, писана е през 1865 година и не се намира в местната библиотека. Ти отговаряш на два вида от описанията. Четвъртитата ръка, елегантна, но силна. И артистичната ръка, еластична и гъвкава, също елегантна, но често свързвана с импулсивната личност.

Скарпета не коментираше.

— Импулсивна. Такава си ти, пристигаш изведнъж без предупреждение. Нервен тип. Но сангвиничен.

Той усети вкуса на думата „сангвиничен“, която в средновековната медицина означавала, че кръвта има доминираща роля сред всички телесни течности. Сангвиничните хора се смятаха за весели и оптимисти. В момента тя не бе нито едно от двете.

— Казваш, че не докосваш ръцете. Като обяснение защо не си хапал ръцете на жените, които си клал — изрече безапелационно Скарпета.

— Ръцете са умът и душата. Не бих наранил израза на онова, което освобождавам у моите избраници. Само облизвам ръцете.

Сега вече се опитваше да я отврати и унижи, но тя още не бе свършила с въпросите.

— Не си хапал и ходилата им — напомни му тя.

Той сви рамене, играеше си с кутията от пепси-кола.

— Стъпалата не ме интересуват.

— Къде са Джей Тали и Бев Кифин?

— Изморих се.

— Защо защитаваш брат си, като знаеш как се е отнасял с теб през целия ти живот?

— Аз съм моят брат — произнесе уморено той. — Което значи, че след като си открила мен, става безсмислено да намираш и него. Вече съм много изморен.

Жан-Батист Шандон започна да разтрива стомаха си и да криви очи.

— Мисля, че се разболявам.

— Нямаш ли какво повече да ми кажеш? Ако е така, си тръгвам.

— Аз съм сляп.

— Ти си симулант — отвърна Скарпета.

— Ти ми отне физическото зрение, но не и преди да те видя. — Той докосна острите си зъби с език. — Помниш ли красивата си къща с душа в гаража? Когато се върна от местопрестъплението на пристанището в Ричмънд, ти влезе в гаража да се преоблечеш и дезинфекцираш и се изкъпа под душа там.

Тялото й се стегна от гняв и унижение. Наистина бе ходила да оглежда един разложен труп, открит в товарен контейнер. После мина през обичайната процедура: свали защитното облекло и ботушите, завърза ги в плътна пластмасова торба, сложи я в багажника и се прибра вкъщи с колата. Вече в гаража, който определено не бе обикновен гараж, хвърли облеклото от местопрестъплението в мивка от неръждаема стомана с индустриален размер. После се съблече и влезе под душа, тъй като не искаше да внася смъртта в къщата си.

— Малките прозорчета на вратата на гаража. Много приличат на малкото прозорче в килията ми — продължи той. — Видях те.

Отново видя блуждаещите му очи и рибешката усмивка.

Езикът му кървеше.

Ръцете на Скарпета бяха студени и тя почти не чувстваше краката си. Косъмчетата по ръцете и тила й настръхнаха.

— Гола. — Той усети вкуса на думата и засмука езика си. — Гледах те как се събличаш. Видях те гола. Такава радост, като хубаво вино. Тогава ти беше бургундско, заоблено и твърдо, сложно, което се пие, не се отпива на малки глътки. Сега вече си бордо, защото когато говориш, си по-тежка, разбираш ли? Не физически, не ми се вярва да е физически. Трябва да те видя гола, за да мога да определя. — Той притисна ръка към стъклото, същата ръка, която бе мачкала човешки същества и ги бе превръщала в пихтия. — Червено вино, естествено. Ти винаги…

— Стига толкова! — изкрещя Скарпета. Яростта разкъса камуфлажната обвивка като бесен глиган. — Млъквай, жалко гнусно лайно! — Тя се наклони към стъклото. — Няма да те слушам как мастурбираш с приказки. Това не ме интересува. Пет пари не давам, че си ме видял гола. Да не мислиш, че ме е страх да чуя как дрънкаш за воайорските си изпълнения и какво мислиш за тялото ми? Да не мислиш, че ми пукаше, когато те ослепих, докато размахваше проклетият чук към мен? Знаеш ли кое е най-хубавото от всичко, Жан-Батист Шандон? Ти си тук заради мен. Е, кой победи? И не, няма да се върна тук, за да те умъртвя. Ще го извърши някой непознат. Както ти беше непознат за онези, които уби.

Жан-Батист рязко се обърна към бялата телена мрежа зад гърба си.

— Кой е там? — прошепна той.

Скарпета затвори черната телефонна слушалка и се отдалечи.

— Кой е там? — изкрещя той.