Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (58)

58.

Бентън свали сакото си и го пусна в уличната кофа за боклук. Една пресечка по-надолу метна бейзболната шапка в друга боклукчийска кофа и се мушна под сянката на едно скеле, за да развърже брезентовата си раница. Отвътре извади черна кърпа и я завързва стегнато около главата си. Навлече дънково яке с американското знаме, избродирано на гърба. Изчака момент на затишие, така че наоколо да няма минувачи и смени слънчевите си очила с други, с кехлибарени стъкла и различна рамка. След което нави раницата, тикна я под мишница и сви наляво по 73-та, после пак на ляво по 3-та улица и се върна отново на 75-та, като застана до ъгъла на сградата на Луси. Портиерът Джим не му обърна внимание и се вмъкна във фоайето за една бърза доза хлад от климатика.

Новите технологии бяха едновременно съюзници и врагове на Бентън. Обажданията от мобилни телефони можеха да бъдат проследени не само по данните на обаждащия се. Сигналите отскачаха от сателитите и се връщаха като бумеранг към географското местонахождение на човека, който звънеше. Бентън нямаше друг избор, освен по някакъв начин да го заобиколи. Докато данните показваха, че позвъняването е Тексаския затвор, сателитното препращане щеше да разкрие, че обаждането е от Манхатън, и то да ограничи площта до няколко пресечки.

Той обаче обърна това в своя полза. Всички пречки можеха да доведат до по-голямо предимство.

Бентън се обаждаше от адреса на Луси на Лексингтън и 75-та улица. Жан-Батист бе в смъртното отделение и това можеше лесно да се провери. Логиката диктуваше, че Жан-Батист нямаше как да се обади от Манхатън за нейна сметка. Тогава кой се бе обадил? Луси щеше да бъде озадачена от разговора, проведен от непосредствена близост до сградата на офиса й и тъй като я познаваше достатъчно добре, Бентън бе убеден, че тя щеше да се обади от своя телефон, за да провери дали координатите, засечени от сателита, ще са същите.

Това щеше да я наведе на мисълта за някаква техническа неизправност, при която предаването на сигнала се връща към мястото на приемане, вместо към мястото на повикване. Нямаше да може да разбере как е възможно да се случи такова нещо, при положение че досега не бе ставало. Щеше да я обхване параноя. Без съмнение щеше да се ядоса, защото не понасяше немарлива работа или технически издънки. Щеше да припише гафа на телефонната компания или на своя персонал. По-скоро на второто.

Колкото до портиера Джим, когато го попитат, щеше да отговори, че точно в този момент не е видял никого да говори по мобилен пред сградата или около нея. Което щеше да е лъжа. Почти всеки в Ню Йорк се разхождаше с мобилен, долепен до ухото. Истината бе, че дори Джим да си спомняше точния момент, в който е напуснал поста си, за да се разхлади във фоайето, никога нямаше да си признае.

Последната пречка бе анализът на гласа, който Луси щеше да извърши моментално, за да е сигурна, че се е обадил Жан-Батист Шандон. Това не представляваше проблем. Бентън бе прекарал няколко години в педантично изучаване и транскрибиране на гласа на Жан-Батист, след което го бе записал като дигитални файлове по такъв начин, че когато бъде възпроизведен при висока чувствителност на звука, да се долавят многопосочни шумове — в случая от вътрешността на затвора. Записът бе наставен на компютър, за да не личи снаждането. Всеки файл представляваше кратки звукови отрязъци, предназначени за гласова поща или човек, който не можеше да реагира по начин, който би предизвикал неправдоподобен отговор. Превключи от менюто в директория, на която бе дал името „Батън Руж“ и свери засеченото време върху дисплея. После провери още веднъж всички детайли от постановката.

Включи микрофона в гнездото на високоговорителя и си сложи слушалката.

Телефонът в „Инфосърч Сълюшънс“ — Последния участък — се вдигна.

— Манхатън. Разговор за сметка на „Инфосърч Сълюшънс“ на 75-та улица — произнесе той в микрофона.

— Откъде се обаждате?

— Сектор „Полунски“.

— Моля изчакайте.

Операторът ги свърза.

— Разговор за ваша сметка от сектор „Полунски“. Ще приемете ли разходите? — Да. — Няма пауза или промяна на интонацията. — Добър ден. Мога ли да знам кой се обажда? — продължи мъжкият глас, докато на екрана му се изписа, че повикването е от Тексаския затвор.

Бентън изключи докрай шума, за да изчисти живия фон на нюйоркския трафик и другите звуци, които биха се оказали фатални за разговор, който се провежда от вътрешността на затвор. Натисна „play“. Включи се зелен светлинен индикатор и Файл едно започна да тече.

— Когато мадмоазел Фаринели се върне, кажете й Батън Руж — записаният глас на Жан-Батист бе естествен, сякаш в момента говореше самият той.

— Тя е извън офиса. Кой се обажда? Кой сте вие? — Мъжът в офиса на Луси се опитваше да разговаря с обикновен запаметяващ чип по линията. — Мога ли да й предам нещо?

Разговорът бе прекъснат още преди седем секунди. Бентън изтри Файл едно, за да е сигурен, че фалшивото съобщение на Жан-Батист няма да бъде повторено никога от никого.

Отново забърза по оживения тротоар с наведена глава, без да изпуска нищо от очи.