Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (92)

92.

Молеца бе седнал и запращаше една баскетболна топка към стената така, че тя се връщаше право в ръцете му. Той бе напълно безличен и дотам безжизнен, че единственото му удоволствие от убиването бе сексът с мъртва плът. Мъртвата плът не притежаваше енергия и кръвта вече не бе магнетична. Жан-Батист имаше много ефективен метод, когато освобождаваше избраниците си за екстаза. Човек с тежки травми на главата можеше да живее още известно време, достатъчно, за да впие зъбите си, да изсмуче живата кръв и да презареди своя магнетизъм.

— Прекрасен ден, нали? — тихият коментар на Молеца се промъкна в килията на Жан-Батист, чиито уши долавяха и най-неуловимия глас. — Няма облаци, но по-късно ще се появи висока облачност и в късния следобед тя ще се придвижва на юг.

Молеца имаше радио и бе пристрастен към прогнозите за времето.

— Виждам, че госпожица Гитълман си е купила нова кола — малко, хубаво, сребристо „БМВ Роудстър“.

Затворниците имаха възможност да гледат към паркинга в задната част на затвора през малкия като процеп прозорец на килиите и тъй като нямаше какво друго да правят по време на пълната си изолация на втория етаж, мъжете зяпаха през него през по-голямата част от деня. В известен смисъл това бе акт на сплашване. Споменаването на БМВ-то на г-ца Гитълман бе най-добрата заплаха, която Молеца можеше да измисли. По всяка вероятност надзирателите щяха да разпространят мълвата и тя щеше да стигне до г-ца Гитълман, младата и много красива заместник-завеждаща службата за връзки с обществеността. Тя щеше да научи, че затворниците оценяват колата й. Никой служител на затвора не изгаряше от желание подробностите от личния му живот да се знаят от престъпниците, и то от такива чудовища, които заслужават да умрат.

Жан-Батист може би бе единственият затворник, който поглеждаше рядко през процепа, смятан за прозорец. След като запамети всяка кола, цветовете, марките, моделите, регистрационните номера и как точно изглеждат водачите, не виждаше повече смисъл да зяпа към празното синьо или заоблачено небе. Той се надигна от тоалетната чиния, без да си направи труда да си вдигне гащите, и погледна през високия процеп, тъй като Молеца бе събудил любопитството му. Зърна БМВ-то, след което пак седна върху тоалетната чиния и се отдаде на размисъл.

Замисли се за писмото, което бе изпратил на красивата Скарпета. Вярваше, че то бе променило всичко и си представяше как тя го прочита и се подчинява на волята му.

Днес на Звяра се разрешаваха четири часа за свиждане със свещеник и семейството му. След това щеше да предприеме кратко пътуване с кола до Хънтсвил, където се намираше сградата за екзекуции. В шест часа вечерта щеше да умре.

Това също променяше нещата.

Едно сгънато листче се промуши под десния ъгъл на вратата му. Той откъсна тоалетна хартия и отново, без да си прави труда да си вдигне гащите, взе бележката и се върна при тоалетната.

Килията на Звяра се намираше през пет килии от тази на Жан-Батист. Винаги знаеше кога една бележка до него, подпъхвана от килия в килия, е от Звяра. Сгънатата хартийка бе посивяла отвън, а от вътрешната страна беше изцапана и протрита от постоянното сгъване и разгъване. Някои затворници бяха добавили и свой коментар.

Жан-Батист клечеше върху тоалетната чиния. Дългата козина по гърба му бе сплъстена от пот и бялата му затворническа риза бе станала полупрозрачна. Той се сгорещяваше винаги, когато бе магнетизиран, а това при него бе хронично състояние, тъй като собственото му електричество циркулираше през метала на килията и препускаше към желязото в кръвта му, след което отново изтичаше, за да затвори поредната верига, и така до безкрай.

„Днес — бе написал с молив полуграмотният Звяр — ти няма да се зарадваш, когато ме откарат оттук. Ще ти липсвам, нали? Може би не.“

За пръв път Звяра не проявяваше обичайната си грубост, макар че бележката звучеше като обида към другите затворници.

Той написа в отговор: „Не трябва да ти липсвам, приятелю“.

Звяра щеше да разбере какво искаше да каже Жан-Батист, обаче едва ли щеше да знае нещо повече за това какво се кани да направи Жан-Батист, за да го спаси от срещата му със смъртта. По металната пътека издрънчаха стъпки на преминаващи надзиратели. Той скъса бележката на малки парченца и ги натика в устата си.