Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (122)

122.

Личното тегло на Марино бе достатъчно, за да намали скоростта на хеликоптера с пет възела. Луси не се тревожеше. При такова време не би форсирала излишно двигателя. Нямаше смисъл да бързат, за да се натресат на някоя антена, а антените изникваха навсякъде изпод бързо движещата се мъгла, която правеше невидими минаващите на косъм препятствия и изпращаните електронни светлинни сигнали. Луси летеше на сто петдесет и два метра при влошени метеорологични условия в сравнение с излитането им от Батън Руж преди двадесет минути.

— Тази работа не ми харесва — чу Луси изнервения глас на Марино в слушалките.

— Не караш ти хеликоптера. Отпусни се. Желая ти приятен полет! Мога ли да ви донеса нещо, сър?

— Какво ще кажеш за един шибан парашут?

Двамата с Руди се усмихнаха, без да спират да оглеждат терена от пилотската кабина.

— Имаш ли нещо против да зарежа за малко контролните уреди? — каза тя на Руди само за да подразни Марино.

— Ти се ебаваш с мен! — изкрещя Марино.

— Уф! — Луси намали звука на слушалките, докато Руди пое контрола с думите: „Машината е твоя“. Тя повтори стандартната фраза, за да се увери, че другият пилот е поел управлението точно в този момент.

Като превъртя копчето на специалния си часовник, смени дисплея на хронометър.

Ник никога не бе летяла на хеликоптер и помоли Марино да престане да изнервя допълнително обстановката.

— Ако не сме сигурни с тях — каза му тя, — не сме сигурни с никого. Освен това вероятността да те блъсне кола е по-голяма, отколкото да катастрофираш при такова време.

— Това са глупости. Тук горе няма коли. Ще ми направиш ли услугата да не използваш думата катастрофа?

— Съсредоточете се — обърна се Луси към всички, без да се усмихва повече, като погледна към показанията на GPS устройството.

Вчера, когато с Марино летяха над това място и откриха най-северозападния край на езерото, тя бе вкарала координатите вътре.

— Точно на следата сме.

Спусна се на височина деветдесет и два метра и намали скоростта до осемдесет възела, когато съзря езерото Морепас между кълбата мъгла. Водата бе почти под тях. Слава богу! Над езерото и лиманите нямаше опасност от антени. Тя намали скоростта още, докато Руди се взираше внимателно за очертанията на бреговата линия.

— Ник? — попита Луси. — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна гласът й.

— Разпознаваш ли нещо под нас?

Луси намали скоростта до шестдесет възела. Ако намалеше още, щеше да увисне във въздуха, но предпочиташе да не го прави при тази лоша видимост.

— Можеш ли да се върнеш малко назад, за да открием река Блайнд? — попита Ник. — Лиманът Дъч се простира от нея към края на езерото.

— В коя посока? — Луси бавно завъртя хеликоптера, не беше ентусиазирана от мисълта за връщане към сушата на тази височина. Благодарна бе, че вчера прояви педантичност при отбелязването на местонахождението на всички препятствия.

Ник направи пауза, след което гласът й отново прозвуча:

— Виж, ако следваш реката в посока към езерото, лиманът Дъч се пада на три часа — обясни тя.

Луси отново полетя над водата.

— Това е — потвърди Ник. — Ето я реката. Виж как извива наляво. Е, ще се вижда по-добре от по-високо.

— Забрави — отбеляза Руди.

— Мисля, че… да! — Ник бе наелектризирана. — Ето го. Ето го тесния ръкав. Погледни вдясно. Лиманът Дъч. Рибарската колиба на татко е на по-малко от миля вляво.

Нервите бяха опънати докрай. Руди измъкна пистолета от кобура на раменете си. Луси пое дълбоко въздух, по-напрегната и обезпокоена, отколкото показваше, докато се спускаше до височина тридесет метра над тесен лиман, обрасъл с гъсти кипариси, който изглеждаше зловещо в мъглата.

— При тази височина вече могат да ни чуят — каза тя спокойно, докато обмисляше ситуацията, която по нейна преценка неочаквано ставаше изключително опасна.

Изведнъж пред погледа им изникна порутена колиба. Видяха бяла моторница, завързана за изкривен пилон, която изобщо не се връзваше с обстановката.

Луси се сниши над бараката.

— Сигурна ли си? — Не бе в състояние да контролира покачването на адреналина и това пролича по гласа й.

— Да! Познах покрива! Татко използваше боядисани със синя боя метални плоскости. Все още личат някои сини части! Същата веранда и вратата с мрежата срещу комари!

Луси се спусна на петнадесет метра височина и закръжи над мястото. Обърна се към Руди, чийто прозорец бе точно над моторницата.

— Стреляй в нея! — изкрещя му тя.

Руди свали прозореца и изстреля светкавично седемнадесет куршума в дъното на моторницата, при което вратата на колибата се отвори широко и навън изскочи Бев Кифин с пушка в ръце. Луси натисна лоста, за да увеличи скоростта.

— Спускаме се, но си стойте по местата!

Руди вече бе тикнал втори пълнител в пистолета. Въпреки че задните места бяха точно над резервоара, Луси не се притесняваше. Горивото „Джет А“ не беше толкова леснозапалимо, колкото бензина и най-голямата беля, която патроните от пушката можеха да причинят, бе да предизвикат изтичането му.

Руди подготви въздушните възглавници.

Пушката бе пневматична. Бев изстреля седем куршума един след друг. Изстрелите строшиха стъклата, изплющяха по-сложната обшивка на корпуса и удариха перката на главното витло и обшивката на двигателя. Ако се пробиеше горивната камера, щеше да стане пожар. Луси натисна десния педал и се насочи по вятъра. Единственото място за кацане бе теренът, обрасъл с висока блатна трева. Азотът експлодира като пореден изстрел и въздушните възглавници моментално се напомпаха като гумени салове. Хеликоптерът се наклони неочаквано и Луси се помъчи с всички сили да го стабилизира, давайки си сметка, че поне една от шестте въздушни възглавници е пробита от куршумите на пушката.

Приземяването бе достатъчно грубо, за да задейства локаторния предавател за критични ситуации, и хеликоптерът се люшна в гъстата блатна трева и тъмните кални води, накланяйки се силно надясно. Луси отвори вратата и погледна надолу. Две от трите въздушни възглавници бяха пробити и не се бяха надули. Руди изключи двигателя и за момент всички останаха седнали по местата си, вкаменени, заслушани в неочакваната тишина навън, докато хеликоптерът се накланяше надясно, потъвайки в калта. На не повече от стотина метра моторницата се пълнеше с вода и носът й се вдигна нагоре, докато потъваше.

— Поне няма накъде да бяга — отбеляза Руди, докато с Луси сваляха слушалките.

Луси отвинти една капачка на часовника си и измъкна антената на локаторния предавател за критични ситуации.

— Хайде — подкани ги тя, — не можем да останем тук!

— Аз мога — обади се Марино.

— Ник? — Луси се обърна назад. — Имаш ли представа колко дълбока е водата тук?

— Не е много дълбока. Иначе нямаше да има блатна трева. Проблемът е в калта. Можем да потънем до коленете.

— Аз не отивам никъде — заяви Марино. — От какъв зор? Моторницата потъна и тя няма къде да бяга. Нямам намерение да бъда ухапан от змия или изяден от някой шибан алигатор.

— Ето какво можем да направим — продължи Ник, все едно Марино не седеше до нея. — Блатната трева расте и зад колибата и знам, че водата не е толкова дълбока, защото си обувахме високи ботуши, за да събираме миди.

— Аз тръгвам — обяви Луси, като отвори вратата на кабината.

От колибата се чу лай на кучета.

Проблемът при Луси бе, че въздушната възглавница от нейната страна щеше да направи невъзможно лекото й приземяване първо с единия и после с другия крак. Тя стегна връзките на кубинките си и подаде на Руди своя „Глок“ с допълнителните пълнители.

Застана в рамката на вратата като парашутист и каза:

— Скачам!

Приземи се на краката си, при което бе приятно изненадана, че потъва малко над глезените. Ако правеше бързи крачки, нямаше да потъне толкова много. Пристъпи към хеликоптера, протегна се да вземе оръжието си и го втъкна отзад на панталона. Натика пълнителите в джобовете си.

Останалите се редуваха, предавайки си оръжието и амунициите, като първо Руди, после Ник скочиха през същата врата, от която слезе и Луси. Само Марино остана като сърдита скала на задната седалка.

— Тук ли ще останеш, докато машината се преобърне на една страна? — повиши глас Руди. — Идиот! Слизай веднага!

Марино се промуши през седалките и метна пистолета си на Руди. Скочи, загуби равновесие и падна, удряйки главата си във въздушната възглавница. Когато успя да се изправи на крака, бе покрит от главата до петите в кал и ругаеше.

— Шшшт! — прошепна Луси. — Водната повърхност пренася гласовете. Добре ли си?

Марино изтри ръцете си в ризата на Руди и сърдито си взе обратно оръжието. През това време двата локаторни предавателя за критични ситуации святкаха ярко на радарните екрани на летищните кули и се прихващаха от всеки пилот, който случайно бе на аварийните честоти.

Придвижваха се с усилие, като внимаваха за змии. Чуваха ги как прошумоляват през високите треви. Когато и четиримата се озоваха на около тридесетина метра от колибата с високо вдигнати пистолети и насочени нагоре дула, вратата с мрежа срещу комари се отвори отново със скърцане и Бев се втурна навън по кея с пушката, надала вик и обезумяла от самоубийствена ярост.

Преди още да се е прицелила, Руди стреля.

Бам! Бам! Бам!

Тя се тръшна върху стария дървен кей и се претърколи във водата до потъващата моторница.