Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (52)

52.

Повече от всичко друго Жан-Батист Шандон желаеше да има двуполюсна антена, но нямаше достъп до затворническия магазин, а антени се продаваха само там.

Затворниците, ползващи се с привилегирован статут, можеха да си купят двуполюсна антена, слушалки, портативно радио, усилвател и дори религиозен медальон на верижка. Поне някои от тях можеха. Звяра например обичаше да се хвали с портативното си радио, но пък нямаше двуполюсна антена, тъй като на затворниците се разрешаваше специалния списък с Големите десет, както те го наричаха. В смъртното отделение привилегиите бяха ограничени от страх да не бъдат използвани от затворниците като оръжие.

На Жан-Батист не му бе нужно оръжие. Тялото му бе оръжие, стига да решеше да го използва. Но нямаше такова намерение, поне засега. Когато го водеха окован към душа, не изпитваше нужда да напада охраната. Можеше да го стори със сигурност поради магнетизма си, който се усилваше още повече, докато преминаваше край многобройните метални врати с железни решетки. Силата му се увеличаваше. Пулсираше в слабините му. Оставяше след себе си видими снопове искри. Надзирателите не разбираха защо се усмихва и поведението му страшно ги изнервяше.

Светлините се гасяха в девет вечерта. Надзирателят в контролната кабина обичаше да щрака ключовете за осветлението и да хвърля затворниците в пълен мрак. Жан-Батист чу надзиратели да си говорят, че мракът дава на „боклуците“ достатъчно време да мислят за предстоящите екзекуции, за наказанието заради стореното, когато са били навън свободни и способни да удовлетворят любовта си. Онези, които не убиваха, нямаше никога да разберат, че най-възвишеният му съюз с една жена бе да я освободи, да чуе как вика и стене, да се покрие с кръвта й, докато разкъсва тялото й и след това да я положи така, че да я видят всички и да споделят екстаза й от сливането на магнетизма й с неговия магнетизъм за вечни времена.

Той лежеше на леглото и потта му се просмукваше в чаршафите. Миризмата му изпълваше тясната, лишена от въздух килия. Тоалетната от неръждаема стомана бе като огромна гъба, подпряна в десния ъгъл на задната стена. Осъдените бяха притихнали, с изключение на Звяра. Той разговаряше тихо със себе си, почти шепнеше, без да осъзнава, че Жан-Батист чува и без уши. Нощем Звяра се превръщаше в безсилното и слабо същество, което бе в действителност. Щеше да му бъде далеч по-добре, когато коктейлът го приспеше и вече нямаше да има нужда от слабата грешна плът.

— Не мърдай. Гот е, нали? Гот ми е. Спри, моля ти се спри. Спри! Боли! Не плачи. Така е много гот. Не разбираш ли, малка кучко? Гот е! Искаш си мама! И аз си я искам. Само че тя е курва. А сега престани да плачеш, чу ли ме! Само още веднъж да си викнала и…

— Кой е там? — обърна се Жан-Батист към вонящия въздух.

— Млъквай! Млъквай, мамка му! Грешката е твоя. Трябваше да викаш, нали? Когато ти казах да не викаш. Е, няма повече дъвка за теб. Канела. Ще ми хвърля тя обвивката до леглото, та да разбера по кой вкус си пада. Тъпа кучка. Стой тук, на сянка, ясно? А аз трябва да бягам, трябва да бягам. Как ти харесва това: трябва да бягам, трябва да бягам, трябва да бягам, да бягам, да бягам, да бягам, да бягам, бягам, бягам…

— Кой е там?

— Чук-чук, кой е тук? — обади се Звяра с тънък подигравателен глас. — Косматко, порасна ли ти чепчето с малките скрити орехчета, дето е по-малко от носа ти? — запя той тихо, но така, че да се чуе. — Аз съм поет, не си ли разбрал? Много чувствителен пич съм аз! Позеленели яйца с шунка. Котка, скрита в шапката. Обичам ги месести, но не много тлъсти. Барабани, туш!

— Кой е там? — Жан-Батист оголи редките си дребни заострени зъби. Облиза ги и усети соления метален вкус на собствената си кръв.

— Аз съм Косматко. Най-добрият ти приятел. Единственият ти приятел на този свят. Нямаш друг, освен мен, знаеш ли? Трябва да знаеш. Кой друг разговаря с теб и ти праща любовни писъмца под една, под втора, под трета врата, докато се плъзнат под твоята, вече мръсни и прочетени от всички?

Жан-Батист го слушаше, смучейки кръвта от езика си.

— Ти нали имаш такова могъщо семейство. Чух всичко за него по моето радио. И то неведнъж.

Мълчание. Ушите на Жан-Батист бяха като сателитни чинии.

— Връзки. Къде са сега тези шибани закрилници, когато ти трябват? — подиграваше се той в мрака.

Омразният му глас прелиташе като невидим прилеп през железните решетки на вратата на Жан-Батист. Думите се сипеха около него и той ги пропъждаше, като размахваше косматите си ръце.

— Знаеш ли, че тук ще се побъркаш, Косматко? Не се ли измъкнеш, ще пощръклееш като котка с люта чушка в задника. Ясно ли ти е, Косматко?

— Je ne comprends pas — прошепна Жан-Батист и по брадичката му потече струйка кръв, която попи в козината му. Той усети вкуса й и облиза пръста си.

— О, разбираш, и още как! Сигурно ти слагат нещо в задника и бууум — засмя се тихо Звяра. — Разбираш ли, щом те приберат в онази клетка, могат да правят с теб каквото си поискат и кой мислиш, ще разбере? Само ги издай и ще ти го набутат още повече, при това ще кажат, че сам си си го вкарал.

— Кой е там?

— Ей, знаеш ли как ми е писнало да повтаряш това тъпо „чук-чук, кой е тук“! Дяволски добре знаеш кой е. Аз съм. Твоето при-я-тел-че.

Жан-Батист чуваше дишането на Звяра. Неговият дъх пътуваше към него през две килии и Жан-Батист надушваше чесън и червено бургундско вино — младо Clos de Mouches, което той наричаше „глупаво“, защото не бе преспало достатъчно дълго на тъмно и влажно, за да поумнее и помъдрее. Тъмната килия за смъртници бе избата на Жан-Батист.

— Чуй новината от единственото ти другарче. Ще ме транспортират с камионетка до мястото, където ще ме довършат. Хънтсвил. Какво име, а? Преследван злодей, нали това значи? Пътуването ще отнеме час. Ами ако нещо се случи между точките А и Б?

По площад „Дофин“ са цъфнали кестени, азалии и рози. На Жан-Батист не му бе нужно да вижда, а само да ги помирише, за да разбере къде се намира. Ресторант „Пол“ — добър ресторант. Хората вътре не усещат присъствието му — ядат и пият зад витрината, усмихват се или се смеят, наведени към светлината на свещите. Някои от тях щяха да си тръгнат, за да правят любов, без да подозират, че ги наблюдават. Жан-Батист се носеше в нощта към острия край на остров Сейнт Луис и светлините на Париж се отразяваха във водите на Сена и реката блестеше като лъскава коса. Само след няколко минути бе вече на миля от моргата.

— Сега нямам пари да направя нищо. Мога да се обзаложа обаче, че ти имаш. Успееш ли да спреш камионетката, докато съм на път към инжекцията, ще се върна за теб, Косматко. Времето ми изтича. Три дни. Чуваш ли? Три проклети дни. Знам, че можеш да измислиш начин. Можеш да го уредиш и да ми спасиш задника и след това ставаме партньори.

Той седеше в бистрото на остров Сейнт Луис и се взираше в балкона, пълен със саксии, когато една жена излезе навън, за да погледне към синьото небе и реката. Тя бе много красива и прозорците й бяха отворени към свежия есенен въздух. Спомняше си, че ухаеше на лавандула. Или поне така му се стори.

— Твоя е, щом аз свърша с нея — каза Джей и отпи от чашата си. Виното имаше лек дъх на пушени бадеми. Той разклати полека червеното бургундско вино, което се плъзна по ръба на широката чаша като топъл език, който описва кръгове. — Знам, че ти се ще да го опиташ. — Джей вдигна чашата и се засмя на шегата си. — Но нали знаеш какъв ставаш, mon frere.

— Ей, слушаш ли, Косматко? Три шибани дни, само една седмица преди теб. Мога да уредя да имаш всички кучки, които ти се приискат вън оттук. Аз ще ти ги водя, стига да не възразяваш, ако първо си взема своето от тях. След като ти не можеш, нали? Тъй че защо да не делим? — Пауза, след която гласът на Звяра стана зловещ: — Чуваш ли, Косматко? Свободен като птица!

— Да се захващаме — каза Джей и му намигна.

Той остави чашата си на масата и обеща да се върне скоро. Жан-Батист, избръснат гладко, с шапка, нахлупена над лицето, не трябваше да разговаря с никого, докато Джей… Не можеше да го нарече Джей. Жан-Пол го няма. През витрината Жан-Батист наблюдаваше как красивият му брат вика нещо към жената на балкона. Той жестикулира, сочейки нещо с пръст, сякаш иска тя да го упъти, а жената се усмихва и след това прихва на клоунската му пантомима. Моментално се поддава на чара му и се скрива в апартамента.

След което благословеният му от Бога брат като по чудо се озовава отново в сепарето.

— Напусни — изкомандва той Жан-Батист. — Живее на третия етаж. — Той кимна по посока на апартамента. — Виждаш къде е. Скрий се, докато с нея пийнем по едно питие. Тя е съвсем елементарна. Знаеш какво да правиш. А сега изчезвай оттук и гледай да не уплашиш някого.

— Ей ти, шибано, грозно, космато лайно. — Отвратителният шепот на Звяра се промъкваше в килията на Жан-Батист. — Нали не искаш да умреш, а? Никой не иска да умира, освен хората, които оправяме, когато не могат да търпят повече и започват да се молят, нали? Свободен като птица. Само си помисли. Свободен като птица.

Жан-Батист си представи лекарката, д-р Скарпета. Тя щеше да заспи в ръцете му, докато той не сваля очи от нея, и ще остане негова завинаги. Той гали писмото, което тя му изпрати — напечатано, кратко, с което го моли да се срещнат, моли го за помощта му. Иска му се да беше написано на ръка, за да изучи всяка извивка и очертание на чувствения й почерк. Жан-Батист си я представи гола и засмука езика си.