Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (55)

55.

На ъгъла на 83-та и „Лексингтън“ камион, доставящ стока, бе блъснал възрастна пешеходка. Бентън Уесли чу възбудените разговори на неспокойната тълпа, докато наблизо проблясваше лампа на линейка и карето на местопроизшествието бе отцепено с жълта лента. Фаталният инцидент беше станал преди по-малко от час, а Бентън се бе нагледал на кръв — почтително извърна очи от трупа, затиснат под задната гума на камиона.

Той долови думите „мозък“, „обезглавена“ и нещо за зъбни протези, търкалящи се по улицата. Ако зависеше от тълпата, за всяко местопроизшествие щеше да се плаща. Билет от пет долара и нека всеки да се нагледа на кръв и черва. Когато пристигаше на някое местопрестъпление и ченгетата се отдръпваха, за да позволят на вещия му поглед да огледа всяка подробност, имаше правото да нареди на неупълномощените лица да напуснат. Тогава можеше свободно да изразява отвращението си — понякога го правеше спокойно, понякога не.

Той огледа местопроизшествието иззад тъмните си очила, докато слабото му тяло се промуши през тълпата на тротоара, като ту се врязваше, ту се измъкваше от нея с ловкостта на рис. Избръснатата му глава бе скрита под обикновена черна бейзболна шапка. Придвижваше се обратно към офиса на Луси, след като бе слязъл от таксито десет пресечки по на север, вместо да спре точно пред сградата или накъде наблизо. Вероятно Бентън би могъл да мине покрай самата Луси и да каже „извинете“, без тя да го познае. Бяха изминали шест години, откакто я бе виждал и разговарял с нея за последно и отчаяно желаеше да узнае как изглежда, звучи и се държи сега. Нетърпението го тласкаше напред и накрая достигна до модерната сграда от полиран гранит на 75-та улица. Отпред стоеше портиер с ръце на гърба. Беше му горещо в сивата униформа и пристъпваше от крак на крак, издавайки, че краката го болят.

— Търся „Последния участък“ — обяви Бентън.

— Кой? — Портиерът го зяпна, сякаш не беше наред.

Бентън повтори.

— За полицейски участък ли говорите? — Портиерът го измери и върху изтормозеното му ирландско лице се изписа изражение „значи бездомник“ или „хахо“. — Сигурно търсите участъка на 69-та улица.

— Двадесет и първи етаж, апартамент двадесет и едно-нула-три — отвърна Бентън.

— А, сега разбрах за какво говорите, но не се нарича „Последния участък“. Двадесет и едно-нула-три е софтуерна компания — нали знаете, за компютри.

— Сигурен ли сте?

— Абе, нали работя тук? — Портиерът стана нетърпелив и погледна кръвнишки една жена, чието куче душеше усилено засадения жив плет пред сградата. — Хей — подвикна й той, — кучета не могат да си вършат работата тук.

— Тя само души — отвърна възмутено жената, дръпна каишката и отведе нещастния пудел по средата на тротоара.

След като успя да се наложи, портиерът не обърна повече внимание на жената и кучето й. Бентън бръкна в джоба на избелелите си джинси и извади сгънат лист хартия. Той го разтвори и погледна адреса и телефонния номер, които нямаха нищо общо с Луси и сградата, нито с офиса й, наречен „Последния участък“, независимо какво мисли портиерът. Ако портиерът случайно й предадеше, че някакъв хахо е спрял да пита за „Последния участък“, тя щеше да застане нащрек и да се обезпокои. Марино смяташе, че Жан-Батист знае за компанията на Луси. Бентън искаше Марино и Луси да застанат нащрек и да се обезпокоят.

— Тук пише двадесет и едно-нула-три — каза Бентън на портиера и тикна листчето обратно в джоба си. — Как се казва компанията? Може да са ми дали погрешна информация.

Портиерът влезе вътре и вдигна някакъв указател. Зашари с пръст по страницата и отвърна:

— Да, добре, двадесет и едно-нула-три. Както казах, компютърно оборудване. „Инфосърч Сълюшънс“. Ако желаете да се качите, трябва да им се обадя и да ми покажете документ за самоличност.

Документ за самоличност — да, но без обаждане, Бентън се забавляваше. Портиерът бе откровено груб и предубеден към опърпания непознат, който стоеше пред него.

Бръкна в якето си и измъкна портфейл, от който извади шофьорска книжка: Стивън Ленард Глоувър, възраст — четиридесет и две години; роден в Итака, Ню Йорк. Вече не бе Том Хавиланд, тъй като Марино го знаеше под това име. Винаги когато му се налагаше да промени самоличността си, изпадаше в депресия, обземаше го гняв, но и още по-голяма решителност да надвие ситуацията, без да бъде изпепелен от омразата.

Омразата разрушаваше съда, в който се събира. Да мразиш, означаваше да изгубиш яснотата на ума и погледа. През целия си живот се бе противопоставял на омразата. Лесно и уместно бе да мрази изпълнените с омраза, садистични и неразкаяни престъпници, които бе преследвал и залавял, понякога дори с непозволени средства, докато работеше във ФБР. Нямаше да може да се изплъзва и да остава непроницаем, ако мразеше или се поддаваше на крайни емоции.

Той стана любовник на Скарпета, докато още беше женен и може би това бе единственият грях, който не можеше да си прости. Не можеше да понесе мисълта какво ли са изстрадали съпругата му Кони и дъщерите му, когато са повярвали, че е убит. Понякога приемаше заточението си като наказание за онова, което бе причинил на семейството си, понеже се бе оказал слаб и се бе поддал докрай на едно чувство, което продължаваше да изпитва. Скарпета му въздействаше именно по такъв начин и ако трябваше, би извършил отново същия грях, знаеше го, стига да можеше да се върне назад във времето, когато за пръв път осъзнаха какво чувстват един към друг. Единственото му извинение, при това неубедително и той го знаеше, че тяхното взаимно привличане и влюбване беше спонтанно. Просто се случи.

— Ще им се обадя от ваше име — предложи портиерът и върна на Бентън фалшивото удостоверение за самоличност.

— Благодаря… как е името ви?

— Джим.

— Благодаря, Джим, но не е нужно.

Бентън напусна сградата, пренебрегна знака „Не преминавай“, когато пресичаше 75-та улица и се сля с анонимния поток от пешеходци по Лексингтън авеню. Докато се навеждаше под едно скеле, нахлупи шапката си още по-ниско. Нищо не убягваше от очите му, скрити зад тъмните очила. Ако се сблъскаше със същите непознати лица другаде, щеше да ги разпознае отново — толкова изострени бяха сетивата му. Би проследил и хванал всеки, запечатан повече от три пъти на видеокамерата му с джобен формат. През последните шест години бе натрупал стотици видеокасети, които до този момент не означават нищо друго, освен че е жив.

В Ню Йорк ченгетата се набиваха на очи, независимо дали седяха в патрулните коли, или разговаряха помежду си по тротоарите и уличните ъгли. Бентън ги подмина, като упорито гледаше пред себе си, с пистолет, закачен за глезена си — толкова сериозно нарушение, че веднага щяха да го обезвредят и изправят до стената, ако някое ченге забележеше оръжието. Щяха да му сложат белезници и да го набутат в полицейската кола като едното нищо, да го разпитват, да го прекарат през компютърната система на ФБР, да му снемат пръстовите отпечатъци и да го изправят пред съда. Когато работеше на местопроизшествията, отпечатъците му се съхраняваха в АСИПО — Автоматичната система за идентифициране на пръстови отпечатъци. След предполагаемата му смърт отпечатъците му бяха променени с тези на човек, починал от естествена смърт. ДНК профилът на Бентън не фигурираше в нито една автоматизирана система по света.

Той влезе в един вход и набра телефонни услуги от мобилния телефон, чийто номер се водеше на адреса на Тексаското управление за углавни присъди. Програмирането на адреса не представляваше особена трудност за Бентън. Той се бе превърнал в компютърен експерт, като използваше за нарушаване киберпространството според нуждите си. Един случаен разговор, добавен към общата сметка на Тексаския затвор, едва ли щеше да бъде забелязан и не можеше да бъде проследен.

Бентън знаеше, че когато позвънеше в офиса на Луси, името и номера на Тексаския затвор щяха да се появят някъде в сложната защитна система, с която тя боравеше. Естествено, всички разговори се записваха. Естествено, Луси имаше собствена компютърна система за съдебен анализ на гласа. Естествено, Бентън разполагаше със запис на гласа на Жан-Батист. Имаше касетката от години, още от онези опасни дни на операцията под прикритие, която не успя да събори групировката Шандон, но пък унищожи самоличността и живота на Бентън. Бентън все още не си бе простил за това. И не вярваше, че някога ще успее да се отърси от чувството за вина и унижението. Беше подценил онези, чието доверие бе смисълът на живота му.

Като дете Бентън и неговият магически пръстен допускаха грешки при въображаемите разследвания. Като възрастен той и златният пръстен на ФБР също бяха допускали грешки, неточни заключения и сбъркани психологически портрети на престъпниците. Но тогава, когато най-много се нуждаеше от своята проницателност, той се бе подхлъзнал и мисълта за това го изпълваше с безсилна ярост. От нея му призляваше. Тя го караше да се обвинява.

В моменти на най-дълбока депресия си казваше: „Никой друг не ти е виновен. Дори и фамилията Шандон и техните фаворити. Сам си изкопа гроба и сега трябва сам да се измъкнеш от него“.