Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (104)

104.

„Лиърджет 35“ беше собственост на националната служба за сигурност и Бентън бе единственият пътник в него.

След кацането на летище „Луизиана Еър“ в Батън Руж той тръгна забързано надолу по стълбите със сак от мека кожа. Външността му нямаше нищо общо с Бентън, когото близките му познаваха: брада, черна бейзболна шапка от Суперкупата и огледални очила. Черният му костюм бе от щанда в „Сакс“, където вчера обиколи набързо мъжката мода. Обувките бяха „Прада“ с черни гумени подметки. Коланът му също бе „Прада“, отдолу носеше черна тениска. С изключение на обувките и тениската, нито една от дрехите не му беше по мярка. Но той не бе носил костюм от години и в пробната осъзна, че му липсва мекотата на вълнените платове, кашмира и финия памук от миналото, когато шивачите си отбелязваха с креда ръкавите и маншетите, които се нуждаеха от подгъване.

Почуди се на кого ли Скарпета бе дала скъпите му дрехи след предполагаемата му смърт. Познаваше я достатъчно добре и подозираше, че или не е разчистила дрехите от гардеробите му, или е помолила Луси за помощ. А на нея едва ли й е било трудно да се отърве от дрехите му, след като знаеше, че не е мъртъв. После нещата опираха до това каква актриса е била Луси. Прониза го болка при мисълта за страданието на Скарпета и си представи непредставимото — мъката й и колко трудно й е било да се справи с нея.

Спри! Догадките бяха загуба на време и умствена енергия. Празни мисли. Съсредоточи се.

Докато крачеше енергично по бетонната настилка, забеляза един хеликоптер „Бел 407“, боядисан в тъмносиньо или черно, на смели ярки ивици, с надуваеми възглавници и щит срещу електропроводи. Забеляза номера върху опашката 407 ТПУ.

Последният участък.

Полетът от Ню Йорк до Батън Руж бе дълъг около хиляда мили. В зависимост от ветровете и спирките за зареждане, тя можеше да вземе разстоянието за десет часа при неблагоприятен насрещен вятър и за доста по-кратко време при попътен вятър. И в двата случая, ако е тръгнала рано тази сутрин, трябваше да е пристигнала тук следобед. Той се питаше какво ли е правила от там насетне и дали Марино я придружаваше.

Колата на Бентън бе тъмночервен „Ягуар“, нает в Ню Орлиънс и докаран до този паркинг — една от привилегиите за хора, които летят самостоятелно. Той размени няколко думи с една млада жена в приемната на наземната база, както наричаха малките частни летища. Зад гърба й имаше монитор, който показваше останалите полети. Бяха малко на брой, неговият полет бе актуализиран като току-що кацнал. Хеликоптерът на Луси го нямаше на екрана, което означаваше, че е пристигнал преди известно време.

— Имам кола под наем, която трябва да е тук. — Бентън знаеше, че е така.

Сенаторът се бе погрижил и за най-малката подробност.

Служителката търсеше в папките за коли под наем. Бентън чу новините и се обърна кръгом. Видя група пилоти, които гледаха Си Ен Ен в малък кът за почивка в ъгъла. На екрана се виждаше стара снимка на Жан-Батист Шандон. Бентън не бе изненадан. Шандон беше избягал в ранния следобед, преоблечен като един от двамата надзиратели, които бе убил.

— Господи, говорят за това грозно копеле! — коментираше един от пилотите.

— Не, не е възможно! Човек не може да изглежда така!

Това бе полицейска снимка, направена в Ричмънд, Вирджиния, където Шандон беше арестуван преди три години. Не беше избръснат и цялото му лице бе покрито с козина. Срамота беше да показват стара негова фотография. Шандон не би могъл да се измъкне от затвора, ако не е бил гладко избръснат. Когато бе космат, той се забелязваше отдалеч. Показването на тази стара полицейска снимка на зрителите, не вършеше никаква работа, особено ако носеше шапка или слънчеви очила или използваше други средства, за да прикрие уродливото си лице.

Служителката зад бюрото бе замръзнала на мястото си и гледаше със зяпнала уста телевизора в другия край на стаята.

— Ако го видя, ще получа сърдечен удар! — възкликна тя. — Такъв ли е в действителност, или това е някаква дегизировка?

Бентън погледна часовника си с вид на бизнесмен, който бърза. Не можа обаче да потисне у себе си рефлексите на човек, упражняващ закона.

— Боя се, че е такъв — предупреди той служителката. — Помня, че беше извършвал убийства преди няколко години. Мисля, че трябва да си отваряме очите на четири, след като е на свобода.

Тя му подаде плика с договора за колата с думите:

— Ще се наложи да проверя кредитната ви карта.

Той извади платинена карта „Американ Експрес“ от портфейла си, който освен нея съдържаше две хиляди долара, повечето в банкноти по сто. В различни джобове на костюма си беше мушнал още пари. Подготвил се бе, тъй като не знаеше колко време ще прекара тук. Вписа инициалите си във формуляра за наетата кола и го подписа.

— Благодаря ви, господин Андрюс. Шофирайте внимателно — каза служителката с мила усмивка, която бе част от професионалните й задължения. — Приятно прекарване в Батън Руж!