Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (29)

29.

На горния етаж в северното крило на къщата имаше спалня за гости с изглед към океана, и пред прозореца, гледащ към залива, бе поставено голямото бюро на Скарпета. Не беше нищо специално, просто евтино бюро за компютър със стол в същия стил.

Рафтовете с книги бяха запълнили стените до такава степен, че скриваха ключовете за осветлението и контактите, тъй че се налагаше да ползва разклонители. Мебелировката бе със светъл кленов фурнир, в потискащ контраст с красивите антики и ориенталските килими, финия кристал и порцелан, които бе събирала през цялата си кариера. Бившият живот на Скарпета бе заключен в едно хранилище в Кънектикът, достатъчно надеждно, за да съхранява музейни експонати.

Не бе ходила да види вещите си, откакто Луси пое грижата за движимото имущество на леля си преди повече от две години, а Луси избра това хранилище, защото беше близо до Ню Йорк, където се намираше агенцията и жилището й. Скарпета не усещаше липсата на мебелите от своето минало. Безсмислено бе да се грижи за тях. Дори спомена за тях я уморяваше по причини, които не й бяха съвсем ясни.

Кабинетът в къщата под наем в Делрей бе с удобни размери, макар и да не можеше да се мери по простор и организираност с онова, на което бе свикнала в дома си в Ричмънд, където разполагаше със специални кантонерки за папките, огромно работно пространство и масивно бюро, изработено по поръчка от бразилска череша. Там живееше в модерна италианска вила, градена камък по камък, със стени с антична на вид гипсова замазка и външни декоративни греди от железопътни траверси от деветнадесети век, изработени от черна джара и докарани от Южна Африка. Къщата в Ричмънд, която Скарпета ремонтира, не блестеше с красота, но тя напълно я преобрази, водена от желанието си да изкорени миналото, обитавано от призраците на Бентън и Жан-Батист Шандон. От това обаче не се почувства по-щастлива. Духовете им продължаваха да я следват по петите от стая в стая.

Непоносимата загуба и измъкването на косъм от смъртта, бяха като кошмарни видения, от които настръхваше, независимо от температурата в къщата. Всяко проскърцване на стария дървен под и всеки повей на вятъра насочваха ръката й към пистолета, който носеше със себе си, докато сърцето й препускаше учестено. Един ден излезе от великолепния си дом и никога повече не се върна в него, дори не прибра вещите си. С тази работа се зае Луси.

За човек, който винаги се бе ограждал със стени срещу жестокия свят и непоносимата болка, изведнъж се оказа скитник. Сменяше хотел след хотел, уреждаше частни консултации по телефона и скоро се оказа с вързани ръце пред заплетените доказателства, некомпетентността на разследването, небрежността на полицията и криминалистите в целия регион. При това положение нямаше друг избор, освен да се установи другаде. Повече не можеше да разглежда случаи, седнала на хотелско легло.

— Замини на юг, далече на юг — произнесе Луси с тих любящ глас един следобед в Гринуич, Кънектикът, където Скарпета се криеше в хотел „Хоумстед Ин“. — Още не си готова за Ню Йорк, лельо Кей, и със сигурност не си готова да работиш за мен.

— Никога няма да работя за теб — решително каза Скарпета, като отвърна засрамено очи от Луси.

— Е, поне не бъди груба. — Луси се почувства засегната и след минута между двете избухна кавга.

— Аз те отгледах — изтърси Скарпета от леглото, на което седеше неподвижно, изгубила контрол от гняв. — Скапаната ми сестра, любимата авторка на детски книжки, която си нямаше понятие как да отгледа собственото си дете, ме захвърли на твоя праг… Тоест обратното.

— Фройдистко измъкване! Ти имаше нужда от мен повече, отколкото аз от теб.

— Как не! Ти беше чудовище. На десет години, когато се намъкна в живота ми като троянски кон, бях достатъчно глупава да те оставя при мен и после какво? Какво после? — Великата шефка, логичният лекар и юрист ломотеше неразбираемо и по лицето й се стичаха сълзи. — Ти трябваше да си геният, нали така? Най-гадното изчадие на Земята… — Гласът на Скарпета потрепери. — Само че не можах да се откажа от теб, проклето дете такова! — задавяше се тя от сълзи. — Ако Дороти те беше поискала обратно, щях да я закарам мръсницата в съда и да докажа, че не е годна за майка.

— Не беше годна за майка и никога не е била. — Луси също започна да плаче. — Мръсница? Тя е престъпничка. Престъпничка! С умствено разстройство. За бога, как можа да извадиш такъв лош късмет със сестра психопат? — ридаеше Луси, седнала на леглото до леля си, при което раменете им се допираха.

— Тя бе ламята, с която се бориш непрекъснато и си се борила през целия си живот — изрече Скарпета. — Истинската ти битка е с мама. За мен тя е прекалено дребен дивеч. Едно обикновено зайче с остри зъби, което се мотае из краката ми, за да ги захапе. Аз не се занимавам със зайчета. Нямам време за това.

— Моля ти се, замини на юг! — Луси стана от леглото и я погледна в очите, с мокро от сълзи лице и зачервен нос. — Поне на първо време. Моля те! Върни се там, откъдето си тръгнала и започни всичко отначало.

— Твърде стара съм, за да започна отначало.

— Глупости! — разсмя се Луси. — Ти си едва на четиридесет и шест и навсякъде, където се появиш, мъжете и жените не откъсват очи от теб. А ти дори не го забелязваш. Голям си пакет, така да знаеш!

Скарпета бе чула да я наричат „пакет“, когато попадна в необичайно опасна ситуация и поиска неофициална полицейска охрана. По радиостанциите говореха за нея като за „пакета“. Не беше сигурна какво точно имаха предвид.

Тя се премести на юг в Делрей, което не беше завръщане към корените й в буквалния смисъл, но пък бе едновременно в близко, но все пак на безопасно разстояние от района, в който живееха майка й и сестра й.

Кабинетът й в очуканата къща под наем, строена през петдесетте години на двадесети век, бе затрупан с книжа и картонени папки с диапозитиви, голяма част от които бяха оставени направо на пода и тя трябваше да внимава да не се спъне в тях. Етажерките с книги бяха претъпкани, а някои медицински и юридически томове бяха наредени в двойни редици. Редките й антикварни книги се пазеха от слънцето и влагата в малка съседна стаичка, която някога трябва да е била детска.

Тя бодна от зелената салата с риба тон, приготвена от Роуз, преглеждайки пощата, като използваше скалпел за отваряне на писмата. Първо разряза кафявия плик, който явно бе от племенничката й или от някого от нейната агенция и остана озадачена, когато откри вътре друг плик — чисто бял, адресиран на ръка с калиграфски букви до „Мадам Кей Скарпета“.

Тя бързо пусна кафявия плик на масата, профуча покрай Роуз, без да каже нищо, и се втурна в кухнята да вземе фолио.