Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (25)

25.

В шест вечерта в Делрей Бийч, Флорида, все още бе горещо и Кей Скарпета отмести поглед от кухненския прозорец, решавайки да поработи още един час, преди да излезе навън.

Вече се бе усъвършенствала в определянето на дължината на сенките и я измерваше научно, преди да иде да нагледа овощните дръвчета или да походи по плажа. Правенето на безполезни изводи, базиращи се на анализа и изчисленията й на това как слънцето се премества по небосклона, й помагаше да повярва, че не е изпуснала напълно контрола над живота си.

По нейна преценка двуетажната къща с жълта гипсова мазилка, в която живееше, бе скромна — просто една остаряла постройка с разклатени бели парапети, с постоянно повреждащи се канализация, електрическа инсталация и климатици, които проявяваха собствена, и то зла воля. Понякога плочките зад електрическата печка падаха сами, а вчера кранът за студената вода на ваната се извади от стената. За да оцелее, беше изчела доста книги за отстраняване на домашни повреди и с тяхна помощ успяваше да предотврати пълното рухване на къщата. Това отклоняваше мислите й от дните преди да се премести стотици мили на юг от предишната си служба и само на час с кола северно от Маями, където беше родена. Миналото бе мъртво, а смъртта беше още една фаза на съществуване. Това бе кредото й. През повечето време вярваше в него.

Времето на земята даваше възможност за достигане на по-висока степен на развитие, след което хората или продължаваха напред, или преминаваха в отвъдното — една според нея неособено оригинална концепция, но пък не беше от хората, които приемат очевидното, без преди това да го подложат на дисекция. След дълги размишления, бе стигнала до простия извод за вечността: никой, бил той добър или лош, не престава да съществува. Животът бе енергия и енергията не можеше да се създаде или унищожи, тя се рециклираше. Следователно възможно бе хората с чисти сърца, както истински злите, да са били тук преди и да дойдат отново. Скарпета не вярваше в рая, нито в ада и бе престанала да ходи на църква дори и по празниците.

— Какво стана с католическата ти вина? — я попита Луси преди няколко Коледи, докато си разбиваха яйчен коктейл с ром и църквата изобщо не беше на дневен ред.

— Не мога да участвам в нещо, в което не вярвам повече — отвърна й Скарпета и се пресегна да вземе току-що смляното индийско орехче. — Особено след като не съм съгласна с него, което е по-лошо от загубата на вяра.

— Въпросът е за какво става дума? За католицизма или за Господ?

— За политиката и властта. Не можеш да сбъркаш вонята им, твърде много прилича на вонята в хладилното помещение на моргата. Мога със затворени очи да разбера, че няма нищо живо.

— Благодаря за откровението — каза Луси. — Май ще пийна чист ром с лед. Суровите яйца изведнъж ми се отщяха.

— Изобщо не си гнуслива. — Скарпета й наля една чаша и поръси отгоре с щипка индийско орехче. — Изпий го, докато не е дошъл Марино и не е омел всичко.

Луси се усмихна. Единственото нещо, което можеше да я накара да повърне, бе да влезе в дамската тоалетна и да открие как някоя майка сменя памперсите на бебето си. За Луси тази миризма е по-страшна от вонята на разлагащ се труп, над който бръмчат мухи месарки, а тя се е нагледала на ужасии заради необичайната си професия.

— Значи ли това, че вече не вярваш във вечността? — предизвика я Луси.

— Вярвам в нея повече от всякога.

През по-голямата част от живота си Скарпета бе карала мъртъвците да проговарят, но винаги на безмълвния език на раните, на оставените следи, на болестите и на детайлите от разследването, които можеха да бъдат разтълкувани с помощта на медицината, науката, опита и заключенията на границата с интуитивното — дарба, която не можеше да бъде научена или придобита. Но хората се променяха. Самата тя вече не се водеше изцяло от клиничното. Започна да приема, че мъртвите продължават да съществуват и се месят в живота както на близките, така и на враговете си на тази земя. Това свое убеждение тя криеше от своите завистници и не споменаваше в лекциите си, научните статии и съда.

— Гледала съм по телевизията екстрасенси, които говорят за умиращите като за преминаващи в отвъдното, и вярвам, че това е терминът — отбеляза Луси, докато отпиваше от коктейла. — Не знам. Много интересно. Колкото повече остарявам, толкова по-малко съм сигурна в повечето неща.

— Забелязах ускорения ти процес на стареене — отвърна Скарпета. — Когато станеш на тридесет, ще започнеш да имаш видения и да виждаш аури. Дано поне нямаш артрит.

Разговорът се водеше в предишното жилище на Скарпета в Ричмънд — каменна крепост, която тя преобрази с много любов и без да жали пари в желанието си непременно да има стара дървения, външни греди, солидни врати, гипсови стени и кухня и кабинет, беше перфекционистка във всичко — независимо дали ставаше дума за микроскоп или газова печка „Вайкинг“.

Животът беше хубав. След това престана да бъде такъв, и никога повече нямаше да бъде. Толкова много неща тръгнаха на зле. Толкова неща се развалиха, без да могат да се оправят. Преди три години се плъзна по наклонената плоскост. Подаде оставката си като президент на Националната асоциация на патолозите. Губернаторът на Вирджиния тъкмо се канеше да я уволни. Един ден опразни стените на офиса си от всички възможни грамоти, сертификати, дипломи за научни степени, които все още седяха някъде, опаковани в кашони. Преди настъпването на краха Скарпета беше безкомпромисна, абсолютно уверена в знанията си, в правотата си, в способността си да изравя отговорите. Тя беше легенда в криминалното право и някои хора я смятаха за недостъпна и хладна. Вече не разполагаше с друг персонал, освен секретарката си Роуз, която я последва във Флорида с оправданието, че „няма да е зле да се пенсионира по близко до Уест Палм Бийч“.

Скарпета не можеше да преживее загубата на Бентън Уесли, въпреки че се опитваше. Няколко пъти излиза с доста прилични мъже, само за да се свие в себе си при първото докосване от тяхна страна. Обикновено докосване, което само събуждаше спомените й. След това в съзнанието й се появяваха останките му — изгорели и обезобразени. Едновременно съжаляваше и не съжаляваше, че бе прочела протокола от аутопсията му. Съжаляваше и не съжаляваше, че бе докоснала пепелта му и я беше пръснала във въздуха. Това беше съдба, не спираше да си повтаря тя, припомняйки си усещането от досега с копринените бучици на кремираните останки, които разхвърли из синевата над морето, което той обичаше.

Излезе от кухнята със същата чаша кафе, притопляше я в микровълновата печка поне за четвърти път от обяд насам.

— Д-р Скарпета, да ви донеса ли нещо? — попита Роуз от спалнята за гости, която използваше като кабинет.

— Нищо няма да помогне — отвърна полушеговито Скарпета и се запъти към Роуз.

— Глупости! — бе любимото опровержение на секретарката й. — Казах ви, че почнете ли да работите за себе си, ще бъдете още по-заета, ако това изобщо е възможно. И по-преуморена и съсипана от работа.

— А какво ти казах аз за пенсионирането?

Роуз вдигна поглед от доклада за аутопсията, който редактираше на компютъра. Натисна клавиша и отиде на празното място, оставено до „мозък“, напечата „1200 грама, в нормални граници“ и коригира една печатна грешка.

По дървения под затракаха нокти като морзова азбука, когато булдогът на Скарпета, дочул гласовете, влезе мързеливо и седна.

— Ела тук, Били-Били — викна го любвеобилно Скарпета.

Той я погледна с увисналите си надолу очи.

— Казва се Били — напомни й Роуз, въпреки че нямаше смисъл да го прави. — Ако продължавате да го наричате Били-Били, ще вземе да си помисли, че живее с ехото си или че има раздвоение на личността.

— Ела тук, Били-Били.

Той се изправи, без да бърза. Чук-чук по пода.

Роуз носеше костюм с панталон в прасковен цвят. Костюмът бе вълнен като всички останали нейни костюми. Къщата се намираше на плажа. Дърво и камък се пукаха от жега и влагата бе ужасна, но Роуз не се колебаеше да излезе навън с пола и блуза с дълъг ръкав, за да полее хибискуса, да се покатери на стълбата, за да откъсне банани или лимони, или за да спаси малките жабчета от удавяне в басейна. Цяло чудо бе, че молците не бяха изяли дрехите й, но Роуз бе горда жена и зад външното достолепие се криеше крехка и нежна душа. Тя нямаше да уважава нито себе си, нито шефката си, ако всяка сутрин не отделяше време, за да се увери, че избраното за деня облекло е чисто и изгладено.

Ако не друго, поне изпитваше тайно задоволство, че продължава да се облича стилно, независимо че някои от костюмите й бяха отпреди десет години. Роуз не бе променила и прическата си — кок, закрепен с много фиби, като отказваше да се отърве от посивелите коси. Добрата конструкция прави фигурата, а нейните кости бяха изключително фини. На шейсет и седем години мъжете още я намираха за привлекателна, но тя не бе излизала с никого, откакто съпругът й почина. Единственият мъж, с когото Скарпета я бе виждала да флиртува беше Пийт Марино. Но тя не влагаше нищо и Марино го знаеше. Закачаха се още от времето, когато Скарпета бе главен патолог във Вирджиния.

Изникнал внезапно до бюрото, Били дишаше тежко. Още нямаше година, целият бе бял с голямо кафяво петно по средата на гърба, а долната му челюст напомняше на Скарпета за зъбците на багер. Той седна в краката й и я погледна.

— Нямам нищо за…

— Не произнасяйте тази дума! — възкликна Роуз.

Били нямаше проблеми с езиковата бариера, когато ставаше дума за „чао-чао“ и „ядене“. Освен това знаеше какво значи „не“ и „седни“, въпреки че се правеше, че не ги разбира, тъй като инатът му бе наследствен.

— И да не си взел да дъвчеш нещо тук — предупреди го Скарпета.

През последния месец Били гризеше и отчупваше цели парчета от рамките на вратите и в основата на стените, особено в спалнята на Скарпета.

— Тази къща не е твоя и аз ще трябва да плащам за ремонта, когато се изнеса оттук — размаха тя пръст към него.

— Щеше да бъде по-лошо, ако къщата бе ваша — отбеляза Роуз, докато кучето продължаваше да се взира в Скарпета и да маха с опашка.

Роуз вдигна тънката купчина с поща от бюрото и я подаде на шефката си с думите:

— Аз се оправих със сметките. Има няколко лични писма, обичайните списания и прочие. А това е от Луси.

Тя подаде на Скарпета голям кафяв плик. Името и адреса й бяха изписани грижливо с черен флумастер. Отгоре с главни букви бе написано „Лично“. Скарпета имаше навика да разглежда марките, а тази изглеждаше странно.

— Пощенският код не е от нейната част на града — отбеляза тя. — Луси винаги изпраща писмата от офиса си с експресна поща. Не помня някога да ми е изпращала нещо с обикновена поща.

Роуз не изглеждаше впечатлена.

— „Безсмислената последователност е проклятието на дребните умове“ — цитира тя Ралф Уолдо Емерсън. Впрочем това бе неин любим цитат. Разтърси плика. — Едва ли има нещо опасно вътре — подразни я тя. — Ако чувствате, че ви е налегнала параноя, мога да го отворя вместо вас, но тук пише „лично“…

— Не се притеснявай. — Скарпета пое плика заедно с останалата поща от Роуз.

— И д-р Лание от Батън Руж остави съобщение. — Роуз чукна по клавиатурата, за да поправи още една печатна грешка. — Отнася се за случая Шарлот Дард. Каза, че ще получите докладите и всичко останало в понеделник. Звучеше напрегнат. Иска да узнае незабавно всичко, което откриете.

— Смятам, че в този случай има нещо по-сериозно от свръхдоза. — Скарпета погали меките петнисти уши на Били. — Причината за смъртта й не е напълно изяснена. И това е много неприятно. Още по-лошото е, че случаят е отпреди осем години — произнесе тя.

— Не мога да разбера защо изведнъж му придават такова значение, сякаш си нямат достатъчно неразкрити убийства и съмнителни смъртни случаи. При толкова отвлечени жени! Господи!

— Не разбирам и защо изведнъж е станал толкова важен — отвърна Скарпета. — Но така или иначе е факт и се чувствам задължена да направя каквото мога.

— Защото никой друг няма да си мръдне пръста.

— Аз ще си мръдна пръста, нали, Били-Били?

— Вижте, доктор Ехо. Смятам, че има нещо, което главният следовател няма намерение да ви каже.

— Дано не е така — отбеляза Скарпета на излизане от стаята.