Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (63)

63.

Луси не бе вземала душ и обичайната й работа в агенцията бе прекъсвана от моментни състояния на свръхизтощение и посттравматичен стрес, които отказваше да признае.

Сякаш бе спала с дрехите си, което беше факт — при това два пъти. Веднъж в Берлин, когато полетът беше отменен и след това на Хийтроу, когато се наложи с Руди да чака три часа, за да се качат на борда на самолета. Приземиха се на летище „Кенеди“ само преди час, след осемчасов полет. Поне нямаха багаж за губене — малкото им вещи бяха натъпкани в неголям сак, който се носеше и през рамо. Преди да напуснат Германия, си взеха душ и се отърваха от дрехите, които носеха в стая 511 на хотел „Радисън“ в Шчечин.

Луси изтри всички отпечатъци от тактическата палка и без да забавя крачка, я метна през открехнатия прозорец на един очукан мерцедес, паркиран в тиха тясна уличка, претъпкана от спрели коли. Собственикът на мерцедеса щеше да има да се пули — и да се чуди как е попаднала на предната седалка и защо.

— Весела Коледа! — промърмори Луси, докато двамата с Руди вървяха забързано в ранната утрин.

Утрото бе твърде тъмно и хладно за мухи месарки, но докато станеше следобед и тях отдавна вече нямаше да ги има там, мухите в Полша щяха да се разбудят. Много от отвратителните крилати насекоми щяха да открият леко открехнатия прозорец на Роко Каджиано и да закръжат упорито в стаята, за да пируват с вкочанения труп. Мухите щяха да са заети със снасянето на стотици, може би хиляди яйца.

Зак Манъм, завеждащият личен състав в агенцията на Луси, нямаше нужда от друго доказателство. Беше сигурен, че шефката му не е на себе си и че нещо много лошо трябва да се случило там, откъдето току-що се бе върнала, защото тя издаваше силна телесна миризма. Дори когато двамата тренираха по цели часове в гимнастическия салон и пробягваха много мили заедно, Луси не миришеше на пот, не и по този начин. В момента издаваше острата миризма на страх и стрес, която се появяваше след леко изпотяване под мишниците, което обаче бе лепкаво и концентрирано, просмукваше се силно в дрехите и с времето ставаше все по-неприятно и доловимо. Реакцията бе придружена от сърцебиене, ускорено дишане, пребледняване и свити зеници. Манъм не познаваше физиологията на тази реакция, която се научи да разпознава още в началото на кариерата си като детектив в окръжната прокуратура на Ню Йорк, но не му и трябваше.

— Иди отдъхни малко — не спираше да й повтаря той.

— Престани! — изръмжа тя накрая, докато вниманието й бе погълнато от грамадното дигитално записващо устройство върху бюрото на Манъм.

Тя сложи слушалките и отново натисна „play“, като настрои силата на звука.

За трети път прослушваше загадъчното съобщение, което тяхната свръхмодерна система за идентифициране на телефонни обаждания бе свела до сектор „Полунски“, докато системата за сателитно проследяване сочеше, че разговорът е проведен едва ли не пред входа на сградата или дори в самата сграда. Тя удари бутона за изключване и се тръшна на стола изтощена и нервирана.

— По дяволите! По дяволите! — извика накрая. — Нищо не разбирам! Да не си прецакал нещо, Зак?

Тя разтърка клепачите си, по които бе останала спирала за мигли и направо я подлудяваше. За да изиграе ролята на съблазнително младо същество, която пасваше идеално на хотел „Радисън“ в Шчечин, се бе наплескала с първата попаднала й спирала за мигли, а тя ненавиждаше спиралите и не си беше взела нищо за почистване на грима, тъй като бе скарана с козметиката. Тъй че направо изми лицето си със сапун и очите й се зачервиха и подуха, сякаш бе пила цяла нощ. С редки изключения алкохолът на работното място бе забранен. Затова първите думи, които излязоха от устата на Луси при появата й в офиса преди по-малко от час, бяха, че не е пиянствала, сякаш на Манъм или някой друг дори за секунда би му минала подобна мисъл.

— Нищо не съм прецакал, Луси — отвърна търпеливо Манъм, поглеждайки я загрижено.

Наближаваше петдесетте, имаше здрава физика, висок бе метър и осемдесет, гъстата му кестенява коса беше посребрена по слепоочията и можеше да тушира при нужда силния си бронкски акцент. Манъм беше роден имитатор. Способността му да се слива с всякаква среда бе изумителна. Жените го намираха за неустоимо привлекателен и забавен, което той използваше като предимство в професията си. В Последния участък не съществуваха морални присъди, освен ако даден следовател не прояви глупостта и егоизма да наруши твърдите правила на безупречно поведение. Личните предпочитания не биваха да нарушават границите на мисиите, подлагащи живота на ежедневен риск.

— И аз нямам представа какво става тук. Защо сателитът показва нашата сграда? — настоя той. — Свързах се с „Полунски“ и Жан-Батист е там. Няма как да е бил тук, освен ако не левитира, за бога!

— Искаш да кажеш да пътува извън тялото си — отвърна заядливо Луси, която не бе в състояние да контролира несправедливото си арогантно отношение и това я караше да се чувства още по-зле. — Левитиране означава да се рееш над земята.

Усети безпомощност, тъй като иначе блестящият й логичен ум не успяваше да разгадае какво се е случило в нейно отсъствие.

Манъм я погледна внимателно.

— Той е. Сигурна си, нали?

Луси познаваше гласа на Жан-Батист — мек, почти гальовен, със силен френски акцент. Никога нямаше да забрави този глас.

— Няма начин да не е той — каза тя. — Включи анализа на гласа, макар че знам какво ще покаже. Според мен от „Полунски“ трябва да докажат, че задникът, който държат в смъртното отделение, е наистина Шандон. Може шибаното му семейство да е задвижило нещо. Ако се наложи, ще ида да видя със собствените си очи грозната му мутра.

Мразеше се за това, че го мрази. Един истински следовател не можеше да си позволи да се поддава на емоции, защото преценката му се изкривяваше и последиците бяха смъртоносни. Но Жан-Батист се бе опитал да убие леля й. Ето защо го мразеше. И ето защо трябваше да умре. Мъчително, надяваше се тя. Заради онова, което искаше и се опита да направи, трябваше да почувства безумния ужас, който бе причинил на другите и копнееше да причини на Скарпета.

— Да поискаме нов ДНК анализ? Луси, нужна ни е съдебна заповед. — Манъм бе наясно със съдебните и законови ограничения. Беше ги спазвал толкова дълго, че се тревожеше, когато Луси предлагаше план, който би довел до доказателства, които можеха да провалят дадено дело пред съда.

— Бъргър може да го поиска. — Луси имаше предвид заместник-окръжния прокурор Джейми Бъргър. — Обади й се и я помоли да дойде тук веднага.

Манъм не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурен съм, че си няма друга работа и ще се зарадва на подобно разнообразие.