Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (47)

47.

Ник вече няколко пъти изпращаше докладни до полицейския спецекип в Батън Руж, за да подсети мъжете и жените — най-вече мъжете, че „Уол Март“ и другите големи магазини като него са отлично място за един убиец да издебва жертвите си.

Никой нямаше да обърне внимание на спряла на паркинга кола, независимо от часа на денонощието, а от кредитните карти се виждаше, че всяка от изчезналите жени бе пазарувала или от „Уол Март“, или от друг голям магазин в Батън Руж и Ню Орлиънс. За Айви Форд бе сигурно. В съботата, преди да изчезне, тя бе пазарувала именно от „Уол Март“ до университета.

Спецекипът не се свърза нито веднъж пряко с Ник, но някой явно се бе обадил на шефа й, защото той я откри в служебната лавка, преди да замине за Ноксвил и най-ненадейно заяви:

— Почти всеки пазарува в „Уол Март“, „Самс Клъб“, „Кмартс“, „Кост-Кос“ и така нататък, Ник.

— Да, сър — отвърна тя, — почти всеки.

Батън Руж бе извън района й и единственият начин да бъде променен този факт е върховният щатски прокурор да каже „майната им на границите“. Но тя не разполагаше с достатъчно убедителна причина да моли за това, както и той нямаше достатъчно убедителна причина да удовлетвори молбата й. Ник не беше от хората, които искат разрешение, освен ако случаят пред нея не се изпречваше като подвижен мост и нямаше друга възможност, освен да натисне спирачката или да заобиколи. В последно време работеше под прикритие и се доверяваше на инстинкта си, който често пъти я водеше при „Уол Март“ до Университета, близо до къщата на баща й в Олд Гардън. Не бе трудно да се досети в коя част на магазина би се навъртал убиецът, ако си търсеше жертва. Женското бельо възбуждаше сетивата му, особено ако потенциалната жертва повдига сутиените или бикините, разглеждайки моделите и различните размери, както правеше пълната жена с къса прошарена коса няколко минути преди да напусне магазина с откраднати стоки, напъхани в ръкава на шлифера й. Ник нямаше да докладва за дребната кражба, тъй като имаше много по-важна задача в дневния си ред. Тя остави количката за пазаруване в преддверието и излезе от магазина, като оглеждаше мимоходом всеки мъж наоколо.

Паркингът бе доста добре осветен от високи лампи. Стотината коли в него бяха паркирани плътно една до друга, сякаш за да си правят компания. Забеляза дебелата джебчийка да се приближава бързо към тъмносин шевролет с регистрационни номера на щат Луизиана. Ник запомни номера на колата, докато вървеше в същата посока като жената, без да дава вид, че я гледа. Ник не забеляза наоколо никой с вид на потенциален сериен убиец.

Отново я боднаха угризения заради чувството й на разочарование. Мисълта, че изобщо можеше да чувства съжаление, че някоя жена няма да стане поредната жертва, бе толкова отвратителна, че Ник не би споделила греховните си надежди с никого; дори й беше трудно да ги признае пред себе си. Потиснала бе тази истина толкова надълбоко, че ако случайно я поставеха пред детектор на лъжата и й зададяха въпроса „Чувствате ли разочарование, когато проследявате потенциална жертва и убиецът не направи опит или не успее да я отвлече?“, Ник не би изпитала нито напрежение, нито щеше да се поколебае. Пулсът й щеше да запази същата честота, когато отговори „Не“. Колкото по-кратък е отговорът, толкова по-малък шанс имаше нервната й система да я издаде.

Тя не се приближи към колата си — петгодишен тъмнозелен „Форд Експлорър“, тайно оборудван с подвижна сигнална лампа, пистолет, специална аптечка, електрически кабели, сигнални ракети, пожарогасител, войнишка мешка с бойна униформа, ботуши, допълнителни пълнители и други тактически принадлежности, ръчен скенер, скрит под таблото, и зарядно за мобилния й телефон, който работеше и като радиостанция. Голяма част от снаряжението бе купила със собствени средства. В живота винаги бе подготвена за най-лошото.

Жената ровеше из мръсна брезентова плажна чанта на около десетина крачки от шевролета. Определено не се вместваше в портрета на жертвите. Но Ник не се доверяваше на така наречените модели и медицински наблюдения. Помнеше как Скарпета наблягаше на факта, че психопрофилите са опасни, тъй като съдържат маса грешки. Човек не правеше едно и също нещо всеки път по еднакъв начин и ако не друго, то жената бе сама в тъмен, относително пуст паркинг в покрайнините на голям град, което я правеше потенциална жертва на престъпници.

Суетеше се с ключовете и ги изпусна. Спря се, за да ги вдигне, загуби равновесие и падна, при което извика силно и се хвана за лявото коляно.

Озърна се безпомощно наоколо, забеляза Ник и я помоли:

— Помогнете ми!

Ник се затича и клекна до жената.

— Не мърдайте. Къде ви боли?

Ник подуши спрея срещу насекоми и телесната й миризма. В ума й се стрелна мисълта, че ключовете от колата върху паважа нямат вид да са от относително новия „Шевролет“.

— Май съм си разтегнала нещо в коляното — каза жената и впери поглед в Ник.

Акцентът й бе южняшки, определено напевен. Не беше тукашна и ръцете й бяха груби и захабени като на човек, свикнал с тежка физическа работа, например отваряне и чистене на миди. Ник не забеляза никакви украшения по нея, нито дори часовник. Жената повдигна удареното коляно и разгледа жестоката морава подутина върху капачката. Синината не е скорошна. Ник изпита инстинктивно отвращение от тежката миризма на жената, лошия й дъх и нещо в държанието, което не можа да определи, но намери за обезпокоително. Тя се изправи и отстъпи назад.

— Мога да извикам линейка — предложи Ник. — Не виждам с какво друго бих могла да помогна, мадам. Не съм лекар.

Върху лицето на жената се появи сурово изражение.

— Не, не ми трябва линейка. Както ви казах, падам непрекъснато. — Тя направи опит да се изправи.

— Тогава защо ви е ударено само едното коляно?

— Винаги така падам.

Ник стоеше на разстояние. Нямаше намерение да предлага друга помощ. Жената бе мръсна, вероятно психичноболна, а Ник избягваше да се забърква с такъв тип хора. Може да е заразна, непредсказуема, дори агресивна при физически контакт. Вече се бе изправила, като щадеше левия си крак.

— Не се безпокойте, ще си взема кафе и ще почина малко — каза тя. — Ще се оправя.

Тя закуцука, отдалечи се от шевролета и се върна обратно в магазина.

Ник омекна. Бръкна в джоба на джинсите си и се затича след жената.

— Вземете — подаде й петдоларова банкнота.

Жената се усмихна и живите й тъмни очи проблеснаха срещу Ник.

— Да ви поживи Бог! — Тя стисна парите. — Вие сте агънце.