Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (114)

114.

Теренът между летището на Батън Руж и езеро Морепас бе осеян с блата, речни ръкави и малки притоци, които караха Луси да се чувства несигурна.

Дори и с надуваемите възглавници, пак би се тревожила при евентуално принудително кацане. Как щяха да стигнат после до тях бе напълно логичен въпрос, а и въобще не искаше да си представя влечугите, дебнещи из тъмните води, по калните брегове и в сенките на драпираните с мъх дървета. В багажното отделение винаги носеше със себе си комплект за екстремни ситуации, който включваше радиостанции, вода, протеинови блокчета и спрей срещу насекоми.

Замаскирани сред гъстите дървета, се мяркаха заслони за лов на патици и тук-таме по някоя рибарска колиба. Луси намали скоростта и се сниши, но пак не забеляза признаци за човешка дейност. На места се виждаше по някоя дребна самотна лодка, вероятно надуваема, тъй като само такава би могла да премине през тесните плитчини, които от въздуха приличаха на мрежовидни кръвоносни съдове.

— Виждаш ли алигатори долу? — попита тя Марино.

— Не търся алигатори. И долу няма нищо.

Когато притоците започнаха да се вливат в по-големи реки и Луси съзря едва забележима синя линия на хоризонта, разбраха, че наближават цивилизацията. Денят бе мек, тук-таме имаше облачета и времето беше хубаво за водни спортове. Наизлезли бяха много лодки и рибари, и туристи зяпаха към хеликоптера. Луси внимаваше да не лети прекалено ниско и избягваше действия, които да приличат на претърсване на околността.

Тя бе просто пилот, насочил се нанякъде. Зави на изток и започна да се оглежда за река Блайнд. Накара и Марино да направи същото.

— Защо според теб са я нарекли Сляпа река? — подхвърли той. — Защото не може да се види, ето защо.

Колкото по на изток се придвижваха, толкова повече рибарски хижи съзираха, бяха добре поддържани, със закотвени лодки на кейовете пред тях. Луси видя един канал, направи завой и го проследи на юг. Накрая той се разширяваше в река и се вливаше в езерото. От реката се разклоняваха безброй канали и Луси кръжеше, слизайки все по-ниско, без изобщо да открие рибарска колиба наоколо.

— Ако Тали е поставил ръката на куката за стръв, имам чувството, че се крие недалеч оттук.

— Добре, ако си права и продължаваш все така да кръжиш, той може да ни види — отвърна Марино.

Те се насочиха обратно, като продължаваха да оглеждат. Взираха се в многобройните антени и внимаваха да не прелетят над някой нефтохимичен завод, за да не бъдат спрени. Луси забеляза няколко яркооранжеви хеликоптери „Дофин“ от типа, който използваше бреговата охрана. Сега тя бе към националната служба за сигурност и постоянно следеше за терористи. Летенето над нефтохимичен завод не бе особено умен ход в днешно време. А да налетиш на тридесетметрова антена бе още по-глупаво. Луси намали скоростта до деветдесет възела, без да бърза да се прибира на летището. Запита се дали сега е моментът да каже истината на Марино.

Нямаше да има възможност да го погледне в очите, докато е във въздуха и внимава за евентуални пречки по пътя. Стомахът й се сви и пулсът й се ускори.

— Не знам как да ти го кажа — започна тя.

— Не е нужно да казваш нищо. Аз вече знам.

— Откъде? — прозвуча объркана и уплашена.

— Аз съм детектив, забрави ли? Шандон изпрати две запечатани писма — едното до теб, другото до мен, и двете в плик на Националната юридическа академия. Ти така и не ми даде да прочета твоето. Каза ми, че било пълно с откачени глупости. Можех да настоя, но нещо ми подсказа да не го правя. След което ти изчезна, изчезна и Руди и няколко дни по-късно научих, че Роко е мъртъв. Питам само, Шандон ли ти каза как да го намериш и той ли ти даде достатъчно информация, за да заковете Роко с червеното съобщение?

— Да. Не ти показах писмото. Боях се, че сам ще заминеш за Полша.

— За да направя какво?

— Ти как мислиш? Ако го беше открил в онази хотелска стая и накрая се беше изправил срещу него, какво щеше да направиш?

— Сигурно същото, каквото направихте вие с Руди.

— Мога да ти кажа всички подробности.

— Не искам да знам.

— Може би ти наистина нямаше да го направиш сам, Марино. И слава богу, че не се наложи. Той ти беше син. И в някакво много скрито кътче на сърцето си го обичаш.

— Не ме боли толкова, че е мъртъв, колкото, че никога не съм го обичал.