Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (7)

7.

— Искрено се надявам, че не се чувствате толкова зле, колкото мен — каза Ник на Скарпета.

Двете седяха в хола на апартамента на Скарпета в хотел „Мариот“ и чакаха румсървиса. Бе девет часът сутринта и Ник за втори път се осведомяваше как е Скарпета. Баналният й въпрос се дължеше отчасти на поласканото й неверие, че жената, на която толкова силно се възхищаваше, я бе поканила на закуска.

Защо точно мен? Въпросът подскачаше в главата на Ник като топче от лотариен тираж. Сигурно ме съжалява.

— Чувствам се по-добре — отвърна усмихнато Скарпета.

— Всичко е заради Попай и виното му. Явно е донесъл нещо по-лошо и от отрова.

— Не мога да си представя нещо по-лошо — произнесе Скарпета едновременно с почукването на вратата, — освен истинската отрова. Извинявай.

Тя стана от дивана. Закуската пристигна на масичка с колелца. Скарпета подписа чека и остави бакшиш. Ник отбеляза, че е щедра.

— Стаята на Попай, номер сто и шест, е като канал — обясни Ник. — Вечер всеки носи по едно стекче бира, слага го във ваната и стой, та гледай. От осем нататък Попай само мъкне десеткилограмови торби с лед. Добре че е на първия етаж. Ходих веднъж.

— Само веднъж за десет седмици? — Скарпета я гледаше изпитателно.

Когато се върнеше в родната Луизиана, вероятно щеше да се сблъска с най-ужасните убийства в живота си. Досега не бе споменала нито дума за това и Скарпета се тревожеше за нея.

— Когато учех в медицинския колеж „Джон Хопкинс“ — припомни си Скарпета, докато наливаше кафе в чашата й, — бях една от трите жени в курса. Дори и някъде да е имало вана, пълна с бира, не съм разбрала. Какво ще желаеш?

— Много сметана и захар. Не е редно вие да ми сервирате, а аз да седя. — Тя се надигна от стола си.

— Стой си. — Скарпета постави кафето на Ник върху масата. — Има кроасани и много странни на вид понички. Вземи си каквото пожелаеш.

— Само че вие не сте били провинциалистка от малко… градче. — Ник се запъна на думата „затънтено“. — Маями не е точно малка кална локва в Луизиана, но всички останали от курса са от големи градове.

Тя насочи внимание към чашката с кафе на Скарпета — колко стабилно я държеше в ръката си, докато я поднасяше към устните си. Забеляза, че Скарпета пие кафето си без сметана и не проявява интерес към храната.

— Когато шефът ми съобщи, че управлението ме праща в академията с пълна стипендия, не мога да ви опиша как се почувствах — продължи Ник, разтревожена, че говори само за себе си. — Направо не можех да повярвам. Струваше ми адски усилия да се отделя от дома си за три месеца. След което пристигам тук, в Ноксвил, и се оказвам в една стая с Реба. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че ми беше приятно, освен това се чувствам ужасно, като седя тук и се оплаквам. — Тя отпи нервно от кафето си, постави го на масата, след което отново го взе в ръка, като стискаше с всичка сила салфетката в скута си. — И то на вас.

— Защо?

— Да си кажа право, искаше ми се да ви впечатля.

— Е, впечатлена съм.

— Не обичате да ви хленчат. — Ник вдигна очи към нея. — А пък и хората невинаги се отнасят добре към вас.

Скарпета се разсмя.

— Опитваш се да ми спестиш истината ли?

— Лошо се изразих. Хората са завистливи. А вие не се отказвате от битките. Всъщност исках да кажа, че не се оплаквате.

— Попитай Роуз за това. — Скарпета изглеждаше развеселена.

Умът на Ник даваше заето. Сигурно се предполагаше, че познава Роуз, но името нищо не й говореше.

— Роуз е секретарката ми — поясни Скарпета и отпи от кафето.

Последва неловко мълчание, после Ник попита:

— А какво стана с другите две?

Сега Скарпета изглеждаше объркана.

— Другите две жени от колежа.

— Едната се отказа. А другата май се омъжи и въобще не е практикувала медицина.

— Чудя се как ли се чувстват сега. Сигурно съжаляват.

— Навярно и те се питат същото за мен — отвърна Скарпета. — Сигурно си мислят, че и аз съжалявам.

Ник зяпна от учудване.

— Вие?

— Всяко нещо иска жертви. На хората им е много трудно да те приемат, ако си различен. Обикновено не си даваш сметка за това, докато не постигнеш желаното в живота. Тогава оставаш шокирана, че в някои случаи наградата е омраза наместо овации.

— Не се възприемам като различна или мразена. Тук ме подиграваха, но у дома е различно — бързо отвърна Ник. — Само защото работя в малко управление, а не в полицията на Лос Анджелис, не значи, че съм тъпа — внезапно се разпали тя и гласът й затрептя. — Не съм червеноврат блатник, който лази из речната кал.

— Блатник? — намръщи се Скарпета. — Не съм съвсем сигурна, че знам какво означава това.

— Речен рак.

— Да не би някой от курса да те е нарекъл така?

Ник не можа да се въздържи.

— По дяволите, никой от тях не е вкусвал речен рак! Сигурно си мислят, че се влачи по дъното или нещо подобно.

— Ясно.

— Знам обаче какво имате предвид. Поне донякъде — заяви Ник. — В Закари има само две полицайки. Аз съм единствената жена следовател, а работата е там, че всъщност шефът ни не е женомразец. Даже си имаме кметица. Но в повечето случаи съм единствената жена, която пие кафе или се храни в служебното барче. Истината е, че рядко се замислям над това. Но тук, в академията, доста мислих. Прекалено силно се старая да докажа, че не съм селянка, с което дразня всички. Вижте, знам, че трябва да тръгвате. Сигурно искате да си съберете багажа и бързате да не си изпуснете самолета.

— Успокой се — отвърна Скарпета. — Мисля, че не сме приключили разговора.

Ник се отпусна, хубавото й лице се оживи и стройното й тяло не седеше толкова сковано на стола. Когато отново проговори, не звучеше вече напрегната.

— Да ви кажа ли кое е най-хубавото нещо, което някой ми е казвал през всичките тези десет седмици? Реба заяви, че приличам малко на вас. Не беше пияна. Надявам се, че не ви обидих с това.

— По-скоро обиждаш себе си — скромно отговори Скарпета. — Малко по-възрастна съм от теб, ако може да се вярва на написаното в заявлението ти.

— Ставам на тридесет и шест през август. Не е за вярване колко факти помните за хората.

— Работата ми е да знам за хората колкото мога повече. Много е важно да умееш да слушаш. Повечето хора са твърде заети да правят предположения или са прекалено погълнати от себе си, за да слушат. А в моргата пациентите ми говорят съвсем тихо и не ми прощават, ако не ги чуя и не открия за тях всичко, което мога.

— Понякога не изслушвам Бъди, когато съм бясна или уморена. — В очите й се мярна тъга. — Повече от всеки друг би трябвало да знам какво е усещането. Рики изобщо не си правеше труда да ме изслуша, това бе и една от причините да не се разбираме. Една от многото причини.

Скарпета подозираше, че бракът на Ник не върви или се е разпаднал.

Хората, които бяха нещастни в личния си живот, излъчваха неудовлетвореност и се изолираха. В случая с Ник признаците бяха налице, особено гневът, който си мислеше, че скрива.

— Толкова ли са зле нещата? — попита Скарпета.

— Разделени сме и се развеждаме. — Ник се пресегна към чашата с кафе, но после се отказа. — Слава богу, че баща ми живее наблизо, в Батън Руж, иначе не знам как щях да се справя с Бъди. Рики би ми го отнел, само и само да ми отмъсти.

— Да ти отмъсти? За какво? — продължи с въпросите Скарпета, имаше причина да бъда настоятелна.

— Дълга история. Продължава вече от година и става все по-зле, не че преди беше добре.

— Горе-долу откакто онези жени започнаха да изчезват от вашия край. — Скарпета най-сетне подхвана темата. — Искам да знам как се справяш с този проблем, защото ако го оставиш, той ще те надвие. И то, когато най-малко очакваш. Ти нито веднъж не отвори дума за тези случаи, поне не и откакто аз съм тук. Десет жени за четиринадесет месеца. Изчезнали от домовете си, от коли, паркинги, всичките в околностите на Батън Руж. Предполага се, че са мъртви. Мога да те уверя, че наистина са мъртви. Ще ти кажа и че са били убити от един и същи човек, който е умен, много умен. Достатъчно интелигентен и опитен да спечели доверието им, след това да ги отвлече и накрая да се отърве от телата им. Убивал е преди и пак ще убива. Последната жертва е изчезнала преди четири дни в Закари. Което прави два случая само в Закари — първият беше преди няколко месеца. Ще трябва да се заемем с тях, Ник. Това са серийни убийства. Десет жени.

— Не са десет. В Закари са само две. Не се водя към спецекипа — подчерта Ник със сдържано огорчение. — Не тичам с големите момчета. Те не опират до помощта на дребни провинциални полицайчета като мен или поне така вижда нещата федералният прокурор.

— Какво общо има тук федералният прокурор? — изненада се Скарпета. — Тези случаи не са в юрисдикцията на федералните власти.

— Уелдън Уин е не само егоистичен задник, но и тъпак. Няма нищо по-лошо от това, някой арогантен тъпак да е облечен с власт. Отвличанията се отразяват нашироко в медиите, постоянно присъстват в новините. А той иска да бъде част от тях и се надява един ден да стане федерален съдия или сенатор. Права сте. Знам какво ме чака, като се завърна, но мога да работя само по двете изчезвания в Закари, макар и да съм наясно, че имат връзка с останалите осем.

— Интересното е, че отвличанията започват да се преместват все по на север от Батън Руж — отбеляза Скарпета. — Може би е решил, че първоначалният район е прекалено рискован.

— Единственото хубаво нещо е, че Закари не е в юрисдикцията на батънружката полиция. Тъй че великите и всемогъщи спецекипи не могат да се бъркат в моите случаи.

— Разкажи ми за тях.

— Момент да помисля. Най-скорошният случай. Какво знам за него. Какво знаят всички за него. Два дни преди Великден, само преди четири дни е изчезнала четиридесетгодишна учителка на име Гленда Марлър. Преподава в гимназията — същата, в която съм учила и аз. Руса, синеока, красива, много умна. Разведена, без деца. Та във вторник вечерта тя се отбила в крайпътния ресторант и си взела свинска пържола, царевични питки и зелева салата с майонеза за вкъщи. Била с „Хонда Акорд ’94“, синя на цвят, с която е видяна да се отдалечава южно от Мейн стрийт. После изчезва, а колата й е намерена изоставена на паркинга на гимназията. Естествено, версията на спецекипа е, че е имала среща с някой от нейните ученици, че случаят не е свързан с останалите, че някой го имитира. Глупости на търкалета!

— На паркинга на гимназията — отбеляза замислено Скарпета. — Значи е разговарял с нея, опознал я е, преди да я качи в колата си, може да е питал къде работи и тя да му е казала. Иначе трябва да я е проследил.

— Кое от двете е според вас?

— Не знам. Повечето серийни убийци проследяват жертвите си, но няма твърди правила, независимо какво мислят полицейските психиатри, когато им правят психопрофили.

— Другата жертва — продължи Ник — е изчезнала точно преди аз да пристигна тук. Името й е Айви Форд. Четиридесет и две годишна, блондинка, синеока, привлекателна, работи като касиерка в банката. По това време децата й били в колежа, а съпругът й отсъствал — бил е в командировка в Джаксън, Мисисипи, тъй че тя била сама вкъщи, когато някой се появил на вратата. Както обикновено, никакви признаци на борба. Нищо. А тя изчезва безследно.

— Нищо не изчезва без следа — каза Скарпета, която разиграваше наум всеки сценарий и разсъждаваше върху очевидното: жертвата е нямала причина да се страхува от своя нападател, докато не е станало прекалено късно.

— Къщата на Айви Форд още ли е под охрана? — Беше изминало доста време и Скарпета се съмняваше.

— Семейството продължава да живее в нея. Не знам как хората се връщат в домовете си, когато там се е случило нещо толкова ужасно.

Ник бе на път да каже, че тя лично не би го сторила. Но нямаше да е истина. Самата тя го бе направила преди години.

— Колата на Гленда Марлър е била задържана и основно прегледана, нали?

— Разполагам с пълния доклад по случая. Много време й посветихме. Моите момчета свалиха всеки отпечатък, който можаха да открият. Влязоха в системата за идентифициране на пръстови отпечатъци и ги сравниха с вкараните там, но нищо не съвпадна. Лично аз мисля, че който е отвлякъл Гленда Марлър, никога не е влизал в колата й. Така че отпечатъците му няма да са вътре. А върху дръжките на вратите намерихме само нейните.

— А ключовете й, портмонето, личните вещи?

— Ключовете бяха на стартера, а бележникът и портмонето й бяха захвърлени на около шест метра от колата.

— Някакви пари в портмонето?

Ник поклати отрицателно глава.

— Но чековата й книжка и кредитните карти бяха непокътнати. Не беше от хората, които носят много пари в брой. Не намерихме нищо, а знам, че е имала поне шест долара и тридесет и два цента, защото толкова е рестото от десетдоларовата банкнота, с която е платила в ресторанта. Накарах момчетата да проверят, защото колкото и да е странно, торбичката с храната не беше в колата. Тъй че нямаше касова бележка. Върнахме се обратно и накарахме управителя да извади касовата й бележка.

— Значи излиза, че извършителят е взел и храната й. — Това беше странно, по-типично за кражба с взлом или обир, но доста необичайно за тежко престъпление на психопат. — Имаш ли информация, дали при случаите с останалите осем изчезнали жени е имало обири?

— Според слуховете портмонетата им са били изпразнени от наличните пари и захвърлени наблизо.

— И в нито един от случаите няма отпечатъци?

— Не съм сигурна.

— Тогава може би ДНК пробата от кожните клетки на извършителя там, където е пипал портмонето, ще покаже нещо?

— Не знам какво е свършила полицията на Батън Руж, тъй като те не дават никаква информация. Но момчетата от моя отдел взеха проби от всичко възможно, включително и от портмонето на Айви Форд, и успяха да отделят нейния ДНК профил, както и още един. Но не беше в базата данни на ФБР. Сигурно знаете, че Луизиана тъкмо започва да създава своя ДНК база данни. Получаваме толкова много откази, че засега е по-добре изобщо да забравим за нея.

— Но все пак разполагате с неидентифициран профил — каза заинтригувано Скарпета, — макар че той може да бъде на всекиго. Ами децата и съпругът й?

— Не съвпада с техните.

Скарпета кимна.

— Тогава трябва да си зададете въпроса кой друг е имал причина да пипа портмонето на Айви Форд? Кой друг, освен убиеца?

— Задавам си го по двадесет и четири часа в денонощието.

— А другият случай, Гленда Марлър?

— Доказателствата са в щатската полицейска лаборатория. Резултатите от анализа ще отнемат известно време, въпреки че ги натискат да побързат.

— Във вътрешността на колата използван ли е алтернативен светлинен източник?

— Да. И пак нищо, нищо, нищо, нищо — отвърна Ник обезсърчено. — Няма местопрестъпления, няма трупове — като в някакъв кошмар. Поне един труп да беше открит. Шефът на следствената служба е голяма работа. Сигурно сте чували за него? Д-р Сам Лание.

Скарпета не го познаваше.