Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (24)

24.

В Полша часът бе няколко минути след полунощ.

Луси подмина с колата колона руски камиони от Втората световна война, профуча през облицованите с керамични плочки тунели, дълги цели мили, и навлезе в магистрала Е28. Не спираше да мисли за Червеното съобщение — с каква лекота успя да пусне информацията, изправила на крак правозащитните агенции по цял свят. Естествено, информацията й бе легитимна. Роко Каджиано беше престъпник. И тя го знаеше от години. Но докато не получи сведенията, свързващи името му с най-малко пет престъпления, нито тя, нито другите заинтересовани страни имаха законно основание да предприемат срещу него нещо друго, освен да го мразят.

Един обикновен телефонен разговор.

Луси се бе свързала с Централното бюро на Интерпол във Вашингтон, окръг Колумбия. Легитимира се — разбира се, с действителната си самоличност — и проведе кратък разговор с един американски военен офицер за свръзка на име Маккорд. Следващата стъпка беше проверка в базата данни на Интерпол, за да види дали Каджиано им е известен. Оказа се, че няма дори зелено съобщение, което означаваше просто, че Интерпол се интересува от дадено лице и то трябва да бъде наблюдавано и претърсвано внимателно, когато пресича граници и преминава през международни летища.

Роко Каджиано бе на тридесет и пет години. Не беше арестуван досега и привидно бе натрупал цяло състояние като неособено почтен адвокат по обезщетения от злополуки. Но огромното му богатство и власт идваха от действителните му клиенти — фамилията Шандон, макар те да не бяха точно клиенти, негови собственици и покровители. Поддържаше високия си стандарт на живот, благодарение на тяхната закрила.

— Проследете едно убийство от 1997 година — бе казала Луси на Маккорд, — в навечерието на Нова година в Сицилия. Журналист на име Карлос Гуариньо. Прострелян в главата, тялото му е хвърлено в канализацията. Работил е по разследване на фамилията Шандон, между другото много рисковано начинание. Тъкмо бил взел интервю от адвоката на Жан-Батист Шандон…

— Да, да. Знам за случая. Върколака или нещо подобно.

— Кориците на списания „Пийпъл“, „Тайм“ и прочие. Предполагам, че няма човек, който да не е чувал за серийния убиец Върколака — поясни Луси. — Гуариньо е бил убит часове след разговора си с Каджиано. Следващият е журналист на име Еманюел ла Фльор. Барбизон, Франция, 11 февруари 1997. Работил е за вестник „Монд“. Той също е проявил неблагоразумие да се заеме с журналистическо разследване на фамилията Шандон.

— Защо е този интерес към фамилията, освен че са имали лошия късмет да бъдат родители на Жан-Батист?

— Организирана престъпност. Огромна групировка. Няма доказателства, че е оглавявана от бащата, но е факт. Носят се слухове. Репортерите понякога се оставят да бъдат заслепени от сензацията и похвалите. Ла Фльор е пил няколко питиета с Каджиано часове преди тялото му да бъде открито в градината до замъка на художника Жан Франсоа Миле, не си правете труда да го търсите. Умрял е преди повече от сто години.

Това не беше проява на сарказъм. Просто не искаше името на художника да предизвика внезапен интерес.

— Ла Фльор е бил прострелян в главата и десетмилиметровият патрон е бил изстрелян от оръжието, използвано при убийството на Гуариньо — обясни тя. Имаше и друго. Информацията идваше от писмото на Жан-Батист Шандон. — Веднага ще ви го изпратя по имейла — обеща им тя.

Подобно препращане би било немислимо преди, но компютъризираната комуникационна мрежа на Интерпол разполагаше с повече от достатъчно защити и системи за проследяване на хакери, че да подсигури безопасното движение на информация. Луси го знаеше. Когато Интерпол започна да използва интернет, лично генералният секретар я беше поканил да се опита да проникне в системата. Не успя. Не успя да стигне по-далеч от първата защита и тайно беше бясна, че се провали.

Генералният секретар я повика развеселен. Прочете й списък с имената, които бе използвала, паролите и дори местонахождението на компютъра й.

— Не се тревожи, Луси. Няма да изпращам полицията.

— Merci beaucoup, Monsieur Hartman — отвърна тя на генералния секретар, който бе американец.

Още от Ню Йорк, както и в Лондон и Берлин, а сега и при преминаването през полската граница, полицията проявяваше повишена бдителност и тя го долавяше, макар че никой не прояви интерес към младата американка с наетия мерцедес. Според полицията тя определено нямаше вид на терористка, от което следваше, че не бе такава. Но Луси като нищо би могла да бъде терористка и беше пълна глупост да проявяват интерес към нея само заради националността, младостта, външния вид и усмивката й, която можеше да бъде чаровна и подкупваща, стига да поискаше.

Прекалено умна бе да носи оръжие. Тактическата палка щеше да й свърши работа, ако се натъкнеше на някой мръсник, набелязал я като обект за кражба или друго посегателство. Нямаше проблем да пренесе палката в Германия. Използваше изпитан трик, прилаган успешно от бакалите — пробута я като залежала стока в чантата за тоалетни принадлежности. Сред неразборията можеха да се открият маша, четка за навиване на косата, сешоар и прочие. Изпрати я като колет до евтиния хотел до летището на едно от фалшивите си имена. На същото име в същия хотел имаше резервирана и предплатена стая. Луси пристигна с колата до хотела, паркира в една странична улица, получи си пратката при регистрирането в хотела, поразхвърли стаята, окачи табелка „Не ни безпокойте“ на вратата и след половин час беше отново в колата.

В случай че при дадена мисия се налагаше по-сериозно оръжие, пистолетът и патроните се мушваха в сак, все едно беше изгубен багаж с небрежно залепен самолетен стикер, който се оставяше на рецепцията от някоя свръзка. Повечето свръзки не я познаваха и не знаеха коя е. Познаваше я само ядрото на екипа. Тя имаше тях и те имаха нея. Това беше достатъчно.

Издърпа мобилния си телефон и натисна повторно набиране.

— Вече съм на път — произнесе тя, Руди Мюзил вдигна. — Остава час и петнайсет минути, ако не карам много бързо.

— Недей! — До слуха й достигна звукът на пуснат високо телевизор.

Луси хвърли поглед към стрелката на скоростта, която с лекота прехвърли 120 километра в час. Може и да бе смела, но не и съзнателно безразсъдна. Нямаше никакво намерение да се забърква с полицията по пътя към най-известния пристанищен град в Полша. Американци не се срещаха често в Шчечин. За какво им е да ходят там? Освен ако не искаха да разгледат концентрационните лагери близо до града. Вече от години германците преграждаха пътя на чужди плавателни съдове към пристанището на Шчечин. Те всекидневно крадяха поминъка на града, където безработицата и икономическата депресия разяждаха някогашния бисер на архитектурата, културата и изкуството.

Малко от някогашната слава на Шчечин бе възстановена след Втората световна война, по време на която Хитлер се бе заел да заличи Полша от картата и да изтреби народа й с бомбардировки. Жителите на града едва си изкарваха прехраната. Малцина можеха да си позволят лукса да имат хубаво жилище, да карат добра кола, да се обличат добре, да си купуват книги или да ходят на почивка. Тъжно е, че в Полша никой друг, освен руската мафия и престъпните групировки нямаха пари. С много редки изключения това бе тъжната истина.

Луси непрекъснато оглеждаше магистралата, усмивката й изчезваше, а очите й се присвиваха напрегнато.

— Пред себе си виждам стопове. Не ми харесва — каза тя по мобилния телефон. — Някой намалява скоростта. — Тя отпусна педала за газта. — Спира насред идиотската магистрала. Няма как да мина.

— Не спирай. Заобиколи я — каза Руди.

— Закъсала кола. Рядко ще видиш американска лимузина по тези места.

Луси заобиколи дългия бял „Линкълн“. Шофьорът и спътникът му излязоха навън и Луси потисна импулса си да спре и да им помогне.

— Мамка му! — измърмори тя разочаровано.

— Дори не си го помисляй! — предупреди я Руди, тъй като добре познаваше склонността й към риска и желанието й да спасява света.

Тя натисна педала и лимузината остана в мрака зад гърба й.

— На рецепцията по това време няма никой. Знаеш накъде отиваш, нали? — попита Руди.

Не биваше да има никакви грешки.

Луси непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, обезпокоена, че лимузината може да я настигне и да се окаже проблем. Стомахът й се сви. Ами ако хората зад нея действително се нуждаеха от помощ? Тя ги изостави сами насред тъмната магистрала Е28. Можеше да ги помете камион.

В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да завие обратно при първия изход от магистралата. Често го правеше заради изгубени кучета и костенурки, пресичащи магистралите и улиците. Винаги натискаше спирачка, ако има катерици и излизаше навън да види птиците, ударили се в предното стъкло. Но хората бяха друго нещо. Не можеше да си позволи риска.

— Няма как да пропуснеш хотел „Радисън“ — инструктираше я Руди. — Не паркирай в двора, където спират рейсовете.

Руди се шегуваше. Излишно е да допусне, че Луси би паркирала в „Радисън“.