Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blow Fly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Стръв за алигатори

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2004

Редактор: Анна Христова

ISBN: 954-585-521-5

История

  1. — Добавяне

12.

Жан-Батист Шандон седеше в позата на „Мислителят“ на Роден върху тоалетната от неръждаема стомана със свлечени около косматите си крака бели затворнически панталони.

Надзирателите си правеха шеги с него. Непрекъснато. Усещаше ги, вперил поглед в заключената стоманена врата на килията. Металните пръти на малкия прозорец се привличаха от желязото в кръвта на Жан-Батист. Животинският магнетизъм бе научен факт, който в днешно време рядко се споменаваше, а преди векове бе отричан почти напълно, макар и да имаше документирани случаи на намагнетизирани предмети, поставяни върху болни или увредени части на тялото, които преустановявали всички симптоми на болестта и възстановявали здравето на болния. Жан-Батист бе изучил подробно доктрината на прочутия лекар Месмер, чиято система на лечение бе красноречиво изложена в неговия труд „Спомени за откриването на животинския магнетизъм“.

Оригиналният труд, отпечатан за пръв път на френски език през 1779 година, се бе превърнал в библия за Жан-Батист. Преди да конфискуват книгите и радиото му, той запаметяваше дълги откъси от Месмер, тъй като беше горещ привърженик на идеята за универсалния магнитен флуид, който влияеше както върху приливите и отливите, така и върху хората.

— „Аз притежавах обикновени познания за магнита: неговото действие върху желязото, способността на телесните течности да усвояват този минерал… — цитираше едва чуто Жан-Батист, докато седеше върху тоалетната чиния — и подготвях пациента чрез продължително поемане на храни, съдържащи желязо.“

Тези храни представляваха железен тоник, никой не знаеше това по-добре от Жан-Батист. Ако само можеше да открие подходящия за него железен тоник, щеше да бъде излекуван. Преди да влезе в затвора, правеше опити да топи железни пирони във вода за пиене, да яде ръжда, да спи с парчета желязо под леглото и възглавницата, да носи нитове, болтове и магнити в джобовете на панталоните си. Накрая стигна до извода, че неговият железен тоник е желязото в човешката кръв, но така и не успя да поеме достатъчно от нея преди затвора, а в килията изобщо не можеше да си я набавя. В редките случаи, когато се ухапеше и смучеше кръвта си, това не променяше нищо — все едно да пиеш собствената си кръв, за да се излекуваш от анемия.

Франц Антон Месмер бил осмиван от религиозните и научни кръгове, точно както и Жан-Батист бе обект на постоянни подигравки. Истински вярващите показвали фалшив скептицизъм или използвали псевдоними, за да избегнат обвиненията в шарлатанство. Например „Философия на човешкия магнетизъм“, публикувана през 1837 година, бе написана от Джентълмена от Филаделфия, но се предполагаше, че под това име се крие Едгар Алън По. Книгите с подобна тематика накрая попадали в университетските библиотеки и често пъти били изхвърляни, което позволи на Жан-Батист да се сдобие с малка, но изумителна колекция от тези никому ненужни трактати.

Той трепереше над книгите си до маниакалност. Докато се напъваше върху тоалетната чиния, пулсът му се учести. Книгите, донесени от Франция, му бяха отнети като наказателна мярка, когато понижиха статута му от първо на трето ниво, защото мастурбираше и злоупотребяваше с храната. Жан-Батист прекарваше голяма част от времето си върху тоалетната чиния, което за надзирателите бе равносилно на мастурбиране.

Два пъти в един и същи ден — вече не помнеше преди колко време — той не можа да се справи с подносите с храната, които надзирателите бутаха през отвор в долната част на вратата. Храната се разля, изпоцапа всичко и инцидентите бяха сметнати за умишлени. Лишиха го от всички привилегии, естествено, и от книгите му. Разрешиха му само един час седмично за раздвижване. Това нямаше значение. Нали можеше да пише писма. Охраната остана смаяна.

— Как ще пише писма, като е сляп? — учудиха се надзирателите.

— Не се знае със сигурност. Понякога е сляп, а понякога не.

— Значи се преструва?

— Луд за връзване бе, човече.

Жан-Батист можеше да прави лицеви опори, клякания, да скача трупешката, когато си поискаше, в килията с площ шестнадесет квадрата. Броят на посещенията от външния свят бяха сведени до минимум. Това също нямаше значение. Кой изобщо би го посетил, като изключим репортерите, разните доктори, които му правеха психопрофили и всевъзможните научни светила, желаещи да го изучават, сякаш бе нова форма на вирус? Затварянето на Жан-Батист в килията, униженията и предстоящата смърт, бяха превърнали душата му в ярка светлина, осеяна с бели петънца.

Постоянно бе в състояние на намагнетизиране и сомнамбулизъм и чрез ясновидството си стигаше до прозрения и без да има очи. Имаше уши, но те не му бяха нужни, за да чува. Можеше да узнае, без да знае, и да иде навсякъде, без участието на тялото си, наказало го по рождение. Жан-Батист не познаваше друго чувство, освен омразата. Преди да се опита да убие жената — патолог по съдебна медицина във Вирджиния — и да бъде заловен от полицията, интензивен поток от омраза течеше през другите хора, после през него самия и се връщаше обратно към другите, с което безкрайната верига се затваряше. Яростните му изстъпления бяха неизбежни и той не смяташе, че тялото му носи някаква отговорност за тях, затова и не страдаше от угризения.

След две години, прекарани в очакване на смъртната присъда, Жан-Батист живееше в състояние на постоянен магнетизъм и враждебността към околните вече не го гнетеше. Което не означаваше, че не би убивал отново. Ако имаше възможност, би разкъсвал жените живи, както правеше в миналото, но вътрешното му електричество не се зареждаше от омраза и похот. Би убивал красиви жени, за да отговори на свой вътрешен, по-висш повик, за да затвори един пречистващ кръг, едновременно необходим и божествен. Екстазът му щеше да потече през избраните от него. Тяхната болка и смърт щяха да бъдат красиви, а те щяха да изпитват вечна благодарност към него, когато умовете се отделят от телата им.

— Кой е там? — отправи той въпрос към противния спарен въздух.

Жан-Батист придърпа ролката с тоалетна хартия към нара и си представи как пред погледа му се простира меко бяло шосе, което ще го отведе извън опушените каменни стени. Днес може би щеше да посети Бюн и любимата си пещера с изба от дванадесети век във владението на мосю Камбре, където щеше да вкуси бургундски вина от бъчви по негов избор, без да си прави труда да всмуква въздух и сетне да изплюва виното в каменната купа, както му е редът, когато опитваш от подобни съкровища. Не би похабил дори капка! Ха! Я да видим от кои благородни бургундски лозя ще пробваме този път? Той докосна изкривените си устни с показалец.

Баща му, мосю Шандон, притежаваше лозя в Бюн. Той произвеждаше и изнасяше вина. Жан-Батист бе тънък познавач, макар и да го бяха лишили от тях, когато го затвориха в подземието и сетне го прогониха от фамилния дом. Тясната му връзка с Бюн се дължеше на развихрената му фантазия и подробните разкази на чаровния му брат за бургундските вина, които му напомняха, че е бил ограбен и вече не съществува. Ха! На Жан-Батист не му бе нужен език, за да усети вкуса им. Той познаваше самоувереното Clos de Vougeot, както и мекото, елегантно, със сложни нюанси Clos de Mouches. 1997 година беше благодатна за червеното Clos de Mouches, a бялото от 1980 имаше лешников дъх и бе несравнимо. Ах, ами хармонията на Echezeaux! Но най-любимото му — кралят на бургундските вина, бе силното и плътно Chambertins. От двеста и осемдесетте бутилки от реколта 1999 мосю Шандон прибра за себе си в пещерата сто и петдесет, а Жан-Батист не вкуси нито капка. Но след едно от убийствата си в Париж, той ограби жената и празнува с бутилка Chambertins 1998, което имаше вкус на рози и минерали и му напомняше за кръвта й. Ами бордото? Най-доброто е може би Chateau Hayut Brion от 1984.

— Кой е там? — отново се провикна той.

— Млъкни и престани да си играеш с тоалетната хартия! Вдигни я!

Не бе нужно да поглежда, за да види ядосаните очи, надничащи през решетката на вратата.

— Навий я както трябва и спри игричките с тоя миничеп!

Очите се скриха, оставяйки след себе си хладен въздух. Жан-Батист трябваше да замине за Бюн, там нямаше такива очи. Трябваше да открие следващата си избраница, да изтръгне грешното й зрение и да смаже мозъка й, за да не помни отвращението, което е изпитала при вида му. После тялото й — нейното владение — ставаше негово. Хълмовете й с чувствените чепки грозде ще му принадлежат. Ще бъде изследовател в пещерата й и ще си проправя път сред тъмните влажни стени, които стават все по-хладни с времето. Кръвта й ще е хубаво червено вино от реколтата, за която жадува. Ще се плиска и стича по ръцете му, ще сплъсти косата му и ще накара зъбите му да тръпнат от удоволствие!

— Кой е там?

Рядко получаваше отговор.

На надзирателите им бе дошло до гуша от лудия мутант Жан-Батист Шандон и очакваха с нетърпение края му. Върколака от френски произход с неговия деформиран пенис и космато тяло бе отблъскващ. Лицето му бе асиметрично, сякаш двете половини не са били подравнени, когато е сглобявано в утробата. Едното му око бе по-ниско от другото, а дребните му бебешки зъби бяха редки и заострени. Доскоро се бръснеше всеки ден. Вече не го правеше. Това бе негово право. През последните четири месеца преди екзекуцията осъденият не бе длъжен да се бръсне. Можеше да отиде в камерата с дълга коса и брада.

Но другите осъдени нямаха тънки къдрави кичури, които да покриват всеки сантиметър от телата им, с изключение на лигавиците, дланите и стъпалата. Жан-Батист не се бе бръснал от два месеца и почти седемсантиметрова козина покриваше слабото му източено тяло, лицето и врата. Другите осъдени се шегуваха, че жертвите на Жан-Батист умирали от страх, преди да е успял да ги направи на хамбургери.

— Хамбургер! Помогни й!

Целта бе подигравките да бъдат чути от Жан-Батист. Освен тях получаваше и жестокости под формата на бележчици или както ги наричаха „хвърчила“, които се промушваха под вратите от килия на килия като верижни писма, докато не стигнеха до крайния получател. Той винаги сдъвкваше бележките на каша и ги гълташе. Имаше дни, в които получаваше по десет. Лафът на затворниците бе, че усещал вкуса на всяка дума.

— Жалко, че няма да завържем косматия му задник за електрическия стол, тогава щеше добре да се изпече — бе дочул разговора на надзирателите.

— Да, ама тогава бутовете му щяха да се размиришат на изгоряла козина.

— Не е честно да не ги бръснем до голо като топчета за пинг-понг, преди да си получат иглата.

— Не е честно, че вече не ги пекат. Сега е прекалено лесно, по дяволите! Едно боцване и хайде нани-на!

— Виж какво, поне Върколака ще си получи сока добре изстуден.