Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (40)

40.

Когато се върна обратно при бариерата на „Ю Ес Еър“, Марино бе обхванат от особена възбуда.

Полетът му беше отложен с още един час поради времето. Изведнъж му се отщя да се прибира у дома при Трикси, да се събуди на сутринта и да осъзнае какво се е случило в Бостън. Мисълта за малката къща с навес, за колата в работническия квартал, го накара да потъне в още по-дълбоко съжаление и желание за съпротива. Ако само можеше да определи врага. Нямаше причина да продължава да живее в Ричмънд. Ричмънд бе миналото. Да се остави да бъде изхвърлен от Бентън също не му изглеждаше много логично. Въобще не биваше да си тръгва от апартамента му.

— Знаете ли какво означава „поради времето“? — попита Марино младата червенокоса жена, която седеше до него и си пилеше ноктите.

Има две прояви на невъзпитание, които Марино просто не понасяше: пърденето на публично място и стържещия звук от пилене на маникюр, придружен от разнасящ се прах от нокти.

Пилата продължи да стърже.

— Означава, че не са решили дали да ни вдигнат задниците от Бостън. Схванахте ли? Няма достатъчно пътници, за да си оправдаят полета. Явно губят пари, предпочитат да не пътуват и обвиняват за това времето.

Пилата застина в ръцете на жената и тя се огледа към дузината празни пластмасови столове.

— Не можете да седите тук цяла нощ — продължи Марино. — Я елате да си намерим една мотелска стая.

Известно време жената не вярваше на ушите си, след което стана и се отдалечи възмутено.

— Прасе! — изрече тя.

Марино се усмихна и отново възвърна цивилизования си вид, след като скуката му се разсея поне за кратко. Хич нямаше да чака някакъв полет, който я се състои, я не! Мислите му отново се върнаха към Бентън. В мозъка му се загнездиха гняв и параноя. Усещането за безпомощност и отхвърляне си пробиваха път и го задушаваха, блокираха мислите му и го изпълваха с умора, сякаш не бе спал от дни. Вече едва издържаше. Прииска му се да се обади на Луси, но нямаше представа къде е. Сподели само, че трябва да се свърши някаква работа и й се налага да пътува.

— Каква работа? — полюбопитства Марино.

— Обикновена.

— Понякога се питам защо изобщо работя за теб.

— Аз пък изобщо не се питам. Даже не се замислям — отвърна му Луси по телефона от офиса си в Манхатън. — Защото ме обожаваш.

Излезе от летището и спря едно такси, като буквално застана пред него и размаха ръце, без да обръща внимание на опашката и дузината изморени вкиснати чакащи.

— Дигата — каза той на шофьора — до откритата рок сцена.