Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (107)

107.

Небето над Батън Руж бе набраздено от черни димни облаци с различна височина и на тъмния хоризонт висеше перленосив смог.

В далечината нощта бе осветена от пламтящите светлини на нефтохимичните заводи.

Настроението на Албърт Дард се повишаваше, докато новата му приятелка шофираше по Ривър Роуд, недалеч от футболния стадион на Държавния университет на Луизиана. Край един красив завой на река Мисисипи той посочи към металния портал с тухлени колони пред тях.

— Ето тук. Това е — обясни Албърт.

Живееше в имение, разположено поне четвърт миля навътре от пътя, където над гъсти дървета стърчаха масивен покрив и няколко комина. Скарпета спря колата и Албърт слезе, за да набере кода на бутоните под звънеца, след което металния портал се отвори. Тя караше бавно към вилата в обновен класически стил с овални прозорци и масивна предна веранда. Старите дъбови дървета бяха надвесили клони над имението, сякаш го закриляха. Единствената кола, която се забелязваше, бе старо бяло „Волво“, паркирано отпред на павираната площадка.

— Баща ти вкъщи ли е? — попита Скарпета, когато сребристият „Линкълн“ под наем спря на паветата.

— Не — отвърна тъжно Албърт, докато паркираха.

Излязоха от колата и изкачиха стръмните тухлени стълби. Албърт отключи вратата, деактивира алармата срещу крадци и двамата влязоха в реставрираната къща отпреди войната с ръчно оформени корнизи от тъмен махагон, изрисувани прозорци и антични ориенталски килими, овехтели и грозни. През прозорците, скрити зад тежки завеси, захванати с шнурове с пискюли, се процеждаше светлина, а извито стълбище водеше към втория етаж, откъдето се чуха бързи стъпки.

— Това е леля ми — каза Албърт при вида на слизащата по стълбите жена с крехки като на птичка кости и тъжни тъмни очи, чиято ръка се плъзгаше по лъскавия дървен парапет.

— Аз съм г-жа Гидон — каза тя и се насочи с леки бързи стъпки към входното антре.

С чувствените си устни и деликатни ноздри г-жа Гидон можеше да мине за красива, ако лицето й не беше толкова сурово и дрехите — толкова строги. Високата яка бе закопчана със златна брошка. Носеше черна дълга пола и недодялани черни обувки с връзки, а черната й коса бе опъната назад. Изглеждаше над четиридесетгодишна, макар че бе трудно да се определи възрастта й. Кожата й беше без бръчки, прозрачно бледа, сякаш не бе виждала слънце.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? — усмивката на г-жа Гидон бе скована като спарения неподвижен въздух.

— Да! — Албърт сграбчи ръката на Скарпета. — Моля ви, останете да пийнете чай. Има и бисквити. Вие сте новата ми приятелка!

— На теб не ти се полага чай — заяви г-жа Гидон. — Веднага се качвай в стаята си. И си вземи куфара. Аз ще ти кажа кога да слезеш.

— Не си тръгвайте — помоли Албърт Скарпета. — Мразя те — извика той на г-жа Гидон.

Тя не му обърна внимание, тъй като явно бе чувала това и преди.

— Малък глезльо. Много е уморен и капризен, защото е късно. А сега кажи довиждане. Боя се, че повече няма да се видите с тази любезна дама.

Скарпета си взе сърдечно довиждане с него.

Той се помъкна сърдито по стълбите, като погледна няколко пъти назад. Сърцето й се сви от болка. Когато чу стъпките му по дървения под на горния етаж, Скарпета погледна строго неприятната домакиня.

— Колко студено се отнасяте към едно малко момче, г-жо Гидон. Що за хора сте с баща му, да разчитате непознат човек да го доведе вкъщи?

— Разочарована съм. — Във властното й държание нямаше следа от колебание. — Мислех, че учен с вашата известност би проверил фактите, преди да изказва мнение.