Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (14)

14.

— Какво правиш там вътре?

Надзирателят удари по вратата. През решетките на прозорчето отново го гледаха две тъмни подигравателни очи.

— Пак си със залепнал за кенефа задник. Ей, червата ти ще вземат да изпаднат някой ден!

Жан-Батист чу стъпки, които се отдалечаваха по металния коридор. Отвън се носеха виковете на други затворници с вечните им оплаквания и цветисти ругатни.

Като изключим Жан-Батист, 245 мъже чакаха своя ред, докато адвокатите продължаваха с обжалванията и правеха всичко възможно да склонят местните съдилища или Върховния съд на САЩ да отменят присъдата или поне да убедят някой съдия да отсъди в тяхна полза и да постави извършване на ДНК анализ или нещо от сорта. Жан-Батист знаеше какво е извършил и се призна за виновен въпреки спектакъла, разигран от неговия адвокат Роко Каджиано, също собственост на фамилията Шандон.

Енергичното оспорване на самопризнанията му беше зле изигран театър от страна на Роко Каджиано. Който се придържаше към инструкциите му, точно както на пръв поглед правеше и Жан-Батист с тази разлика, че Жан-Батист бе много по-добър актьор. Фамилията Шандон вярваше, че най-добре е техният отвратителен син да умре.

— За какво ти е да лежиш десет години в килия на смъртник? — убеждаваха го те. — За какъв дявол искаш да те пуснат на свобода в общество, което ще те преследва като чудовище?

Отначало Жан-Батист не можеше да приеме факта, че семейството му желае неговата смърт. Сега вече го бе приел. Логично бе. Какво му пукаше на семейството дали той ще умре, след като въобще не се интересуваха дали е жив? Просто нямаше избор. Ясно бе. Ако не се беше признал за виновен, баща му щеше да се погрижи да бъде убит, докато трае следствието.

— Затворът е толкова опасно място — увещаваше го кротко баща му на френски по телефона. — Нали помниш какво стана с канибала Джефри Дамър? Беше пребит до смърт с дръжката на парцал за миене или май на метла.

Жан-Батист беше съкрушен и всичките му надежди рухнаха. Той разчиташе на ума си и започна педантично да обмисля опасното си положение, докато го местеха със самолет в Хюстън. Ясно си спомняше табелата „Добре дошли в Хъмбъл“ и хотела от веригата „Холидей Ин“, уж с игрище за голф. Стори му се абсурдно, тъй като не забеляза никакво игрище, само окапали листа, изсъхнали дървета, провиснали телефонни кабели, които му се сториха безкрайни, опърпани борове, магазинчета за хранителни стоки, каравани, обезглавени сгради и панелни жилища. Автоколоната зави на север от 59-та улица и всички федерални и местни агенти се държаха с него като с Франкенщайн.

А той седеше съвсем прилично на задната седалка на белия форд, окован във вериги като Худини. Автоколоната зави по безлюден път, обрасъл с храсталаци, които преминаха в гора от двете страни, и когато пристигнаха в сектор „Полунски“ на тексаския затвор, Жан-Батист забеляза как слънцето превзе сивите небеса и грейна ясен ден. Прие го като знак.

И зачака търпеливо. Постоянно си представяше как по негова воля се посипва дъжд от метеори или прииждат огромни батальони. Колко бе просто! Хората са глупаци! Създаваха такива глупави правила! Ченгетата на затвора можеха да му отнемат радиото или да го накажат, но никой не можеше да неутрализира неговия магнетизъм, нито законното му право да изпраща и получава нецензурирана поща. Ако напишеше върху плик или пакет „Съдебна поща“ или „Поща за медиите“, нито един служител на затвора не можеше да го отвори. Жан-Батист изпращаше писма до Роко Каджиано. От време на време и той получаваше поща. Това бе най-хубавата част, особено след като мадам Скарпета му писа наскоро, защото не можеше да го забрави. Тя беше толкова близо до екстаза и заради собствената си глупост се лиши от благоволението на Жан-Батист, измами сама себе си. Безкористното му желание бе да накара прекрасното й тяло да се отдели от душата. Смъртта й щеше да бъде перфектна. Накрая обаче бе осъзнала ужасната си грешка и сега му се извиняваше.

Отново ще се видя с теб.

Жан-Батист разполагаше с достатъчно информация, за да съсипе цялата фамилия Шандон.

Щом това бе нейното желание, защо не? Когато го посетеше, той щеше да намери начин да завърши освобождаването й, да я благослови с онова, което тя желаеше. Екстаз. Екстазът!

Той разкъса писмото й на малки късчета и изяде всяка негова дума, като дъвчеше толкова настървено, че чак си нарани венците.

Жан-Батист се надигна от тоалетната, без да си прави труда да пусне казанчето, и издърпа панталоните си нагоре.

— Кой е там?

Бялата фланела с шпиц деколте имаше на гърба си надпис „СО“ — смъртно отделение — изписан с големи черни щамповани букви.

Още един знак. Той бе неин само сега, а тя бе негова завинаги. Затворническите му дрехи бяха просмукани от пот и воняха. Потеше се постоянно и миришеше на мръсно животно. Усмихна се при мисълта за последния осъден на смърт, който бе екзекутиран преди няколко седмици — възрастен мъж на име Пит, убил полицай в Атланта. Пит бе убивал проститутки в течение на години, без да му се случи нищо лошо. Нападал жертвите си по паркинги или даже насред улицата. Но нарушил статуквото, като намушкал тринайсет пъти един полицай.

В отделението се носеха слухове, че когато лекарят пуснал смъртоносния коктейл по интравенозната тръбичка и той се понесъл по вените на Пит като бърз влак в тунел, смъртта му настъпила точно за две минути и петдесет и шест секунди. Трима лекари се редуваха при изпълнението на екзекуциите — отново според разкази, почерпени от медиите и от осъдени, завърнали се от Хънтсвил след отлагане на екзекуцията. Един педиатър, един сърдечен хирург и една жена, започнала практиката си като семеен лекар преди няколко години. Тя била най-безчувствената от всички екзекутори. Влизала в помещението с черната си чанта, свършвала си работата и напускала невъзмутимо и арогантно, без да разговаря с никого.

Жан-Батист се възбуждаше при мисълта за невидима лекарка в малка тайна стаичка, застинала в очакване на сигнала да убие здраво привързаното му тяло. Той не се плашеше от смъртта на тялото си, тъй като умът бе негова душа и тя не можеше да бъде унищожена. Умът му бе електричество, флуид. Можеше да го отделя от тялото си. Той бе част от Бога. Изтегнат върху леглото, Жан-Батист изпусна дълбока въздишка и впереният му в тавана поглед продължи с ясновидските си пътешествия. През повечето време се връщаше мислено в Париж, където се носеше незабелязано и долавяше ясни звуци със съзнанието си. Само преди ден бе посетил отново Париж. Валеше ситен дъжд и гумите свистяха по мокрия паваж, а далечното бучене на колите звучеше изненадващо гърлено като къркорене на стомах. Дъждовните капки бяха диаманти, разпилени по седалките на паркираните мотоциклети. Една жена с букет от лилии мина покрай него и той заплува в парфюма й.

Колко наблюдателен бе станал! Винаги, когато душата му посещаваше Париж — най-красивия град на света, забелязваше поредната стара сграда, обвита в зелена мрежа и мъжете, почистващи варовика от вековните напластявания със струи сгъстен въздух. Възстановяването на кремавото лице на Notre Damme бе отнело години. Жан-Батист измерваше времето според свършената работа. Никога не оставаше в Париж повече от няколко дни и всяка нощ се отправяше към Gare de Lyon, сетне към Quai de la Rapee, за да се полюбува на Института по съдебна медицина, където се извършиха аутопсиите на някои от по-ранните му избраници. Представяше си лицата и телата на жените и си припомняше имената им. Изчакваше да премине някое речно корабче и когато последната вълничка от килватера залееше обувките му, той се събличаше гол върху студените камъни на Quai de Bourbon.

Цял живот бе предизвиквал тъмното студено течение на Сена да измие от него проклятието на le Loup-Garou.

Върколака.

Нощното къпане не излекува хипертрихозата му — изключително редкия вроден дефект, заради който тялото му бе покрито с козина. Жестокостта обаче не спираше дотам, а добавяше към нея деформирано лице, уродливи зъби и закърнели гениталии. Жан-Батист се потопи в реката. Носеше се по течението покрай Quai d’Orleans и Quai de Bethune към източния край на остров St. Louis. Там, на Quai d’Anjou, се издигаше четириетажната сграда от седемнадесети век с резбовани врати и позлатени улуци, в която прочутите му родители живееха в неприличен разкош. Когато полилеите от кристал и сребро светеха, значи родителите му бяха вътре, но те често се събираха с приятели или пиеха последното си питие в хола, който не се виждаше откъм улицата.

По време на тези безтелесни пътувания той можеше да влиза във всяка стая на къщата. Движеше се свободно където си поискаше. Предишната нощ, когато посети остров St. Louis, дебелата му майка имаше няколко нови гънки тлъстина под брадичката си, а очичките й изглеждаха като стафиди на фона на подпухналото й лице. Беше увита в черна сатенена роба и на дебелите си като пънове крака бе обула сатенени чехли. Пушеше силни френски цигари, докато се оплакваше и бръщолевеше на мъжа си, който през това време следеше новините, говореше по телефона или преглеждаше пощата.

Както Жан-Батист можеше да чува без уши, така и баща му можеше да оглушее, когато искаше. Нищо чудно, че търсеше разтуха и удоволствия в прегръдките на многобройни красиви млади жени и само се водеше женен за мадам Шандон. Жан-Батист бе чувал още като малък, че хипертрихозата се предава по наследство, но бе убеден, че тя се дължеше на алкохолизма на майка му. Тя не направила усилие да намали пиенето, докато била бременна с него и неговия брат близнак, който се бе нарекъл Джей Тали и бе имал късмета да излезе от утробата на майка им три минути след Жан-Батист. Брат му се бе родил като съвършен образец на мъжествеността — една златна скулптура на изваяно тяло с леко златисто окосмяване, което улавяше светлината, а лицето му бе оформено от истински майстор. Той заслепяваше всеки, когото срещнеше и единствената утеха на Жан-Батист бе, че Джей Тали, чието истинско име бе Жан-Пол Шандон, в действителност не беше такъв, какъвто изглеждаше. И по тази причина бе още по-лош от Жан-Батист.

Жан-Батист не беше забравил, че няколкото минути, разделящи неговото раждане от това на брат му, щяха да бъдат достатъчни за предстоящата му смърт на 7 май. Горе-долу няколко минути бе и времето, през което избраниците му оставаха живи, докато кръвта им оплискваше стените с хълмове и долини — приличаха на абстрактната картина, която някога бе видял и жадуваше да си купи, но нямаше нито пари, нито място, където да я окачи.

— Кой е там? — провикна се той.