Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (2)

2.

Нощта в блатистия лиман напомняше на Джей Тали за група креолски музиканти, в която гигантски жаби изпълняват басите, дървесни жаби пищят като електрически китари, а цикади и щурци дращят по дъски за пране и скрибуцат на цигулки.

Той насочи светлината на електрическия фенер към мрака и в черната вода просветнаха и потънаха изкривените от артрит очертания на стар кипарис и очите на алигатор. Снопът светлина гъмжеше от зловещия звън на комарите, докато „Бейстелт“ се носеше с изключен извънбордов мотор. Джей седеше на капитанската седалка и от време на време хвърляше небрежен поглед към жената в трюма под краката му. Когато преди няколко години тръгна да си купува моторница, именно „Бейстелт“ възбуди въображението му. Трюмът под палубата бе достатъчно дълъг и дълбок, за да побере над петдесет и пет кила риба или жена с форми по неговия вкус.

Големите й, пълни с ужас очи блестяха в тъмнината. На дневна светлина те бяха сини — наситено, красиво сини. Тя ги присви от болка, докато Джей я галеше със снопа светлина от фенера, като започна от зрялото й красиво лице и стигна до лакираните с червен лак нокти на краката. Беше блондинка, някъде между четиридесет — четиридесет и пет годишна, макар и да изглеждаше по-млада, дребна, но със заоблени форми. Трюмът беше обзаведен с оранжеви корабни възглавнички, мръсни и покрити с черни петна от стара засъхнала кръв. Джей бе проявил загриженост, даже човечност, като завърза китките и глезените й по-хлабаво с жълтото найлоново въже, за да не спре кръвообращението й. Напомни й, че въжето няма да охлузи кожата й, ако не се съпротивлява.

— И без това няма смисъл да се бориш — обясни той с баритоновия си глас, сякаш създаден за красивата му външност на русокос бог. — Няма дори да ти запушвам устата. Защото е излишно и да викаш, нали така?

Тя кимна, което го разсмя, защото това означаваше „да“, а тя искаше да каже „не“. Но той знаеше колко объркани са мислите и действията на хората, когато са ужасени. Винаги се удивляваше колко неподходяща е тази дума. Допускаше, че докато Самюел Джонсън се е потил над многобройните издания на своя речник, не е имал представа какво чувства едно човешко същество, когато предусеща смъртта.

Очакването създаваше безумна паника у всеки неврон, у всяка клетка на тялото, далеч надхвърляща обикновения ужас, но дори и Джей, който говореше свободно доста езици, не разполагаше с дума, която да описва точно страданието на жертвите му.

Разтърсване от ужас.

Не.

Той изучаваше жената. Тя бе агне. В живота имаше два вида хора: вълци и агнета.

Решимостта на Джей да опише идеално начина, по който се чувстват неговите агнета, се бе превърнала в непоколебимо натрапчиво търсене. Хормонът епинефрин (или адреналинът) бе алхимията, която превръщаше нормалната личност в по-низша форма на живот без повече контрол или логика от набучена жаба. Освен физиологичната реакция, която предизвикваше действията „бий се или бягай“, описвани от криминолози, психолози и тем подобни експерти, се явяваха и допълнителните елементи от миналия опит и въображението на агнето. Колкото повече насилие бе изпитало посредством книгите, телевизията, филмите или новините например, толкова по-ясно щеше да си представи кошмара на онова, което може да последва.

Но тук въпросът бе в думата. Идеалната дума. Тази вечер тя му се изплъзваше.

Той се просна на палубата и се заслуша в бързите вдишвания на своето агне. Цялото трепереше, тъй като земетръсът на ужаса (поради липса на идеалната дума) бе променил всяка негова молекула, създавайки нетърпим хаос. Пресегна се и докосна ръката й. Студена бе като камък. Притисна два пръста отстрани на шията й, напипа сънната артерия и с помощта на фосфоресциращия циферблат на часовника си измери пулса й.

— Горе-долу сто и осемдесет — осведоми я той. — Недей да получаваш инфаркт. Веднъж една взе, че го направи.

Тя се взираше в него с разширени като пълнолуние очи и долната й устна трепереше.

— Говоря сериозно. Недей да получаваш инфаркт! — Не се шегуваше, това бе заповед. — Поеми дълбоко въздух! — Тя вдиша с изнемогващи дробове. — По-добре ли си?

— Да. Моля…

— От какъв зор всички агънца сте толкова дяволски учтиви?

Мръсната й аленочервена памучна риза бе разкъсана отпред вече дни наред и той разгърна предницата, за да разголи пищните й гърди. Те трепереха и блещукаха на бледата светлина. Той прокара ръка по закръгления им овал и я плъзна надолу по повдигащия се гръден кош и вдлъбнатината на плоския корем чак до отворения цип на джинсите.

— Съжалявам — опита се да прошепне тя и една сълза се търкулна по мръсната й буза.

— Ето, пак се почна. — Той се облегна назад като в трон. — Наистина ли вярваш, че ако си учтива, ще промениш плановете ми? — Учтивостта възпламени бавно тлеещата омраза. — Знаеш ли какво означава за мен учтивостта?

Явно очакваше отговор.

Тя се опита да оближе устните си, но езикът й бе сух като хартия. Виждаше се как пулсът й бие учестено като малка птичка, заклещена в шията й.

— Не. — Тя се задави от думата и сълзи потекоха към ушите и косата й.

— Слабост — поясни той.

Няколко жаби отново засвириха. Джей изучаваше голотата на своята пленничка. Бледата й кожа блестеше от светещото устройство срещу комари — дребен жест на хуманност от негова страна, предизвикан от отвращението му към червените подутини. Комарите кръжаха като сива хаотична вихрушка, но не кацаха. Той отново се надигна от стола и й даде глътка вода от бутилката. Повечето се разля по брадичката й. Нямаше никакво желание да я опипва. Вече трета нощ я извеждаше с моторницата, защото се нуждаеше от уединение, за да разговарят и да се вглежда в голотата й с надеждата, че ще се превърне в Кей Скарпета, и накрая побесняваше, понеже нямаше как да стане. Беснееше, защото Скарпета нямаше да бъде учтива, защото Скарпета не можеше да бъде слаба. Една бясна част от него се боеше, че е неудачник, защото хващаше само агнета и защото все не успяваше да намери идеалната дума, думата.

Осъзнаваше, че тя няма да го осени с това агне, както не го беше осенила и с останалите.

— Взе да ми писва — отбеляза той пред агнето. — Ще те попитам отново. Последен шанс. Каква е думата?

Тя преглътна тежко и гласът й му напомни звука на счупена ос, докато жената се опитваше да помръдне езика си, за да проговори. Той чуваше как езикът й лепне на небцето.

— Не разбирам. Съжалявам…

— Зарежи учтивостта, чу ли ме? Колко пъти да ти го набивам в главата?

Малката птичка се заблъска по-бързо в шията й и сълзите потекоха свободно.

— Коя е думата? Кажи какво чувстваш. Само не ми казвай, че си уплашена. Ти си учителка. Трябва да имаш в речника си повече от пет думи.

— Чувствам… чувствам примирение — произнесе тя с ридание.

— Чувстваш какво?

— Няма да ме пуснеш оттук. Вече го знам.