Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (98)

98.

— Повръща ми се от тази история! — заяви Ник на баща си.

Бе пристигнала с колата до старата тухлена сграда на полицейското управление на Батън Руж, но не я допуснаха по-нагоре от фоайето на първия етаж.

Когато обясни, че има евентуална улика по случаите, някакъв цивилно облечен следовател благоволи да се появи. Огледа монетите в плика. Погледна снимките, направени с „Полароид“ на паркинга на „Уол Март“, изслуша безучастно устните обяснения и теорията на Ник, като непрекъснато си гледаше часовника. Тя му предаде монетите срещу разписка, сигурна, че когато се върне в така наречения „щаб“, ще има да се майтапят с нея.

— Всички работим по убийствата, а тези задници дори не искат да разговарят с мен! Съжалявам! — Понякога Ник забравяше, че баща й мрази ругатните. — Може би знаят нещо, което би ни помогнало за нашите случаи в Закари. Но има си хас да ми го кажат! Нямат нищо против да им предам всичко, което знам, но обратното нещо не се случва.

— Изглеждаш ми страшно уморена, Ник — каза й той, докато хапваха бъркани яйца и пирожки с пикантни наденички.

Бъди бе зает с играчките и телевизора в своя измислен свят.

— Още една пирожка? — предложи баща й.

— Не мога. Но ти наистина приготвяш най-вкусните пирожки, които съм яла.

— Всеки път го казваш.

— Защото всеки път е вярно.

— Бъди внимателна. Онези момчета в Батън Руж не харесват такива като теб. Търсят слава.

— Я ми го обясни по-добре. — Ник намаза с масло още една бисквитка. — Винаги когато готвиш ти, преяждам.

— Хората, които търсят славата, са готови да излъжат, да измамят и да откраднат — напомни баща й.

— А през това време жените продължават да умират. — Ник загуби апетит и остави бисквитката в чинията си. — Кой е по-лош? Онзи, който го извършва, или мъжете, които искат слава на всяка цена и не се интересуват от жертвите или от нещо друго?

— Радвам се, че не работиш при тях. Щях да се тревожа много повече за твоята безопасност, отколкото сега. И то не заради този психопат, който още е на свобода, а заради колегите ти.

Тя се огледа в скромната кухня от своето детство. Нищо в къщата не бе пипано или подобрявано, откакто майка й умря. Готварската печка бе електрическа, бяла, с четири котлона. Хладилникът също бе бял, както и кухненските плотове. Майка й имаше идея да я преобрази по френски образец като вилите наоколо и се канеше да намери старинни мебели и синьо-бели завеси, както и по-интересни плочки за стените. Но нямаше тази възможност. Тъй че кухнята си остана бяла, просто бяла. Ако някой домакински уред се повредеше, Ник бе сигурна, че баща й щеше да откаже да го изхвърли. Готов бе да яде купешка храна всяка вечер, ако се наложеше. Ник се измъчваше, че баща й не може да се откъсне от миналото. Мълчаливата скръб и гневът го държаха като свой заложник.

Тя избута стола си назад. Целуна баща си по главата и очите й се напълниха със сълзи.

— Обичам те, татко. Грижи се добре за Бъди. Обещавам ти в най-скоро време да стана добра майка.

— Ти и сега си добра майка. — Той я погледна от мястото си, докато едва чоплеше яйцата. — Не е важно колко време отделяш, а как го отделяш.

Ник се замисли за майка си. Животът й беше кратък, но всяка минута от него беше хубава. Така изглеждаха нещата сега.

— Ех, ето че се разплака. Ще ми кажеш ли какво, за бога, става с теб, Ник?

— Не знам. Не знам. Както си гледам работата, изведнъж ме избива на плач. Сигурно е заради майка, както ти казах. Всичко, което се случва тук, ми напомня за нея или може би отключва някакъв капан в мозъка ми. Капан, който не съм знаела, че съществува, но от чиято тъмнина се страхувам до смърт, татко. Моля те, пусни светлината! Моля те!

Той се надигна бавно от масата, разбираше за какво говори и въздъхна.

— Не си причинявай това, Ник — каза той мрачно. — Вече знам какво причини това на мен. Спрях да живея. Знаеш, че е така. Когато се прибрах вкъщи онази вечер и видях… — Той се прокашля, опитвайки се да спре сълзите. — Почувствах, че нещо в мен се скъсва, сякаш бях скъсал някакъв мускул в сърцето си. Защо се връщаш към тези спомени?

— Защото те са истината. И може би спомените, които имам, са още по-лоши, защото не знам какви са истинските.

Той кимна и пак въздъхна.

— Качи се на тавана. Под килимчетата, дето са натрупани в ъгъла, ще намериш малко синьо куфарче. То беше нейно. Купи си го с лотарийните талони.

— Спомням си — прошепна Ник, представяйки си как майка й излиза през вратата със синьото куфарче в ръка, за да посети леля си в Нашвил след операцията на окото й.

— Кодът на заключалката не беше въведен, защото майка ти казваше, че не можела да помни цифри. Нула-нула-нула, точно като чисто нов. — Той отново прочисти гърлото си, втренчен в някаква точка. — Онова, което търсиш, е вътре. Някои неща не ми принадлежаха, но и аз бях като теб. Просто исках да знам. Освен това преподавах на дъщерята на полицейския началник, тъй че ползвах някои облаги, които се срамувам да призная. Обещах му, че ще й пиша по-добра оценка, отколкото заслужаваше, и ще й дам препоръка за университета. За наказание получих онова, за което бях помолил — продължи той. — Недей да сваляш тези неща тук, долу. Не искам никога повече да ги виждам.