Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (17)

17.

Бентън Уесли бе успял да си намери подходящо жилище на една улица в Бийкън Хил с горди стари тухлени постройки и красиви дървета.

Неговият апартамент се намираше в грозна бежова панелна сграда, с пластмасови столове по балконите и ръждясала ограда от ковано желязо около потискащо тъмен преден двор, обрасъл в растителност. Двамата с Марино изкачиха зле осветеното стълбище, което миришеше на урина и застоял цигарен дим.

— Мамка му! — задъха се Марино. — Не можа ли да намериш бордей поне с асансьор? Не исках да кажа онова за умирането. Никой не иска да умира.

На петата площадка Бентън отключи издрасканата сива метална врата към апартамент 56.

— Повечето хора вече ме мислят за умрял.

— По дяволите! Не казвам нищо както трябва. — Марино изтри потното си лице.

— Имам „Дос Еквис“ и газирана вода. — Гласът на Бентън сякаш повтори щракането на бравата. — И естествено, пресен сок.

— Няма „Будвайзер“?

— Настани се удобно.

— Имаш „Будвайзер“, нали? — В гласа на Марино се долавяше болка. Бентън явно не си спомняше нищо за него.

— Знаех, че ще дойдеш, естествено, че имам „Будвайзер“ — обади се Бентън от кухнята. — Напълнил съм целия хладилник.

Марино се огледа и избра да седне върху една грозна кушетка с дамаска на цветя. Апартаментът бе мебелиран и носеше мрачната патина на многобройните еднакво немарливи наематели, минали през него. Бентън вероятно не бе живял на прилично място, откакто умря и стана Том и Марино си зададе въпроса как педантичен и изтънчен човек като него може да търпи това. Бентън произхождаше от богато семейство от североизточните щати и винаги бе бил материално задоволен, макар че нямаше сума, с която можеше да откупи свободата си от ужасите на своята професия. На Марино му се струваше невероятно, че Бентън живееше в апартамент, наеман преди това от купонясващи студенти и хора от низшите слоеве на средната класа. Не можеше да си представи, че го вижда с набола брада, размъкнати джинси и тениска, и да знае, че няма дори собствена кола.

— Поне си в добра форма — забеляза Марино и се прозина.

— „Поне“ означава, че това е най-доброто, което можеш да кажеш за мен. — Бентън се наведе и извади от стария хладилник две бири.

Студените бутилки се удряха една в друга, докато отваряше някакво чекмедже и търсеше „църковния ключ“, както Марино наричаше отварачката за бира.

— Имаш ли нещо против, ако пуша? — попита Марино.

— Да. — Бентън отвори и затвори вратата на някакъв шкаф.

— Окей, значи ще получа припадък и ще си глътна езика.

— Не казах, че не можеш да пушиш — Бентън прекоси сумрачната мизерна дневна и подаде на Марино една „Будвайзер“, — а само, че имам нещо против.

Връчи му една водна чаша, която да използва вместо пепелник.

— Значи си във форма и нито пушиш, нито пиеш — върна се отново към темата Марино, после отпи голяма глътка бира и пусна доволна въздишка, — но животът ти е скапан.

Бентън седна срещу Марино. Пространството помежду им беше запълнено от издраскана масичка с плот от изкуствено дърво, върху която бяха подредени списания и дистанционното на телевизора.

— Няма нужда да паднеш от небето, за да ми кажеш, че животът ми е скапан. Ако си дошъл за това, по-добре изобщо да не беше идвал. Прецака програмата, изложи ме на риск…

— Изложих и себе си на риск — натърти Марино.

— Канех се да отбележа този факт. — Бентън внезапно се запали и очите му заблестяха. — И двамата дяволски добре знаем, че това не засяга само мен. Ако ставаше дума само за мен, щях да ги оставя да се прицелят и да стрелят.

Марино си играеше с етикета на бирената бутилка.

— Върколака е готов да изплюе камъчето за цялата си фамилия, великите Шандон.

Бентън четеше вестниците по няколко пъти на ден и ровеше из интернет, за да сглоби парчетата от миналото на Върколака. Вече знаеше всичко за Жан-Батист, уродливия убиец, сина на Шандон — великия мосю Шандон, близък приятел с парижката аристокрация и глава на най-влиятелната, най-опасната организирана престъпна групировка в света. Жан-Батист знаеше достатъчно за семейния им бизнес и за онези, които изпълняваха жестоката задача да изпратят всеки, който трябваше, зад решетките или на носилката към смъртната камера.

До този момент Жан-Батист излежаваше присъдата си в тексаския затвор при засилени мерки за сигурност, без да обели дума. Бентън се бе забъркал с фамилията Шандон и мощната й мрежа и сега на хиляди мили оттук мосю Шандон си пиеше изтънчените вина и не се съмняваше, че Бентън е платил най-високата и ужасна цена. Мосю Шандон беше преметнат, но само донякъде. Бентън „умря“, за да спаси както себе си, така и другите от истинска смърт. Но плащаше цената на Прометей. Все едно бе прикован с вериги към скала. И не можеше да оздравее, защото вътрешностите му бяха разкъсвани ежедневно.

— Върколака — така Марино обикновено наричаше Жан-Батист — казва, че ще посочи с пръст всекиго, от татенцето до икономите, но само при определени условия. — Марино се поколеба. — Хич не се майтапи с нас, Бентън. Наистина е готов.

— Знаеш ли го със сигурност? — попита направо Бентън.

— Да. Факт е.

— Как ти го каза? — Погледът на Бентън придоби характерната напрегнатост.

— Писма.

— Знаем ли на кого е писал, освен на теб?

— На Скарпета. Писмото й беше изпратено до мен. Не съм й го давал, защото не виждам смисъл.

— Кой друг?

— На Луси.

— И нейното ли беше изпратено до теб?

— Не. Директно до офиса й. Понятие си нямам как е научил адреса и името й. Тоест до „Последния участък“, при положение, че всички мислят, че работи в „Инфосърч Сълюшънс“.

— Откъде може да знае, че с Луси наричате компанията й „Последния участък“? Ако се разровя в интернет ще открия ли някъде да се споменава „Последния участък“?

— Не и в този смисъл, за който говорим.

— А ще открия ли „Инфосърч Сълюшънс“?

— Със сигурност.

— Тя има ли официално обявен служебен телефон?

— „Инфосърч Сълюшънс“ имат.

— Значи знае и къде официално работи. Обадил се е на телефонни услуги и оттам е получил адреса й. Всъщност в днешно време можеш да откриеш почти всичко в интернет и за по-малко от петдесетачка можеш да си купиш даже и необявени в указателя номера на клетъчни телефони.

— Не ми се вярва Върколака да си е взел компютър в килията — отвърна раздразнено Марино.

— Роко Каджиано може да го снабди с всякаква информация — напомни Бентън. — Служебният телефон на Луси му е бил необходим, тъй като е планирал да я обезвреди. Но после Жан-Батист го е помолил.

— Звучиш ми като човек, който е в течение на новините. — Марино се опита да отклони разговора от Роко Каджиано.

— Прочете ли писмото му до Луси?

— Тя ми съобщи за него. Не искаше да ми го изпраща по факса или електронната поща. — Този факт също смущаваше Марино. Явно Луси не искаше той да вижда писмото.

— Има ли писма до някой друг?

Марино сви рамене и отпи от бирата.

— Не знам. С теб явно не си кореспондира — направи опит да се пошегува той.

Бентън не се усмихна.

— Защото си мъртъв бе. — Марино очевидно реши, че Бентън не е разбрал шегата. — Така или иначе, ако в затвора някой осъден обозначи писмата си с надпис „Съдебна поща“ или „Поща за медиите“, надзирателите нямат право да ги отварят. Тъй че ако Върколака си има приятелчета адвокати или журналисти и си кореспондира с тях, информацията е поверителна.

Марино продължи да чопли етикета върху биреното шише и да приказва, все едно че Бентън не знаеше какви са правата на затворниците, нищо че бе разпитвал стотици престъпници през кариерата си.

— Единственото място, което остава да проверим, е списъкът на посетителите му. Много от хората, с които плъховете си кореспондират, идват и на посещения. Върколака има списък. Я да погледна — губернаторът на Тексас, президентът…

— Президентът на Съединените Щати? — Запазена марка на Бентън беше да приема всяка информация сериозно.

— Тъй де — отвърна Марино.

Той се нервираше, когато гледаше жестовете и реакциите на Бентън от миналото, на онзи Бентън, с когото бе работил и който му беше приятел.

— Кой друг? — Бентън се надигна, за да вземе бележник и химикалка от спретнатата купчина с листа и списания до компютъра върху кухненската маса.

Сложи си очилата с телени рамки — много малки, в стил Джон Ленън, каквито никога не би носил в предишния си живот. Когато отново седна, написа датата, часа и мястото върху чистия лист. Марино можа да разчете само думата „престъпник“ от ситния почерк на Бентън, понеже го гледаше на обратно.

— Баща му и майка му са в списъка. Голям майтап, какво ще кажеш?

Химикалката на Бентън спря да пише. Той вдигна очи:

— Ами неговият адвокат? Роко Каджиано?

Марино допи бирата си.

— Роко — натърти Бентън. — Ще ми кажеш ли?

По лицето на Марино пробягна смесица от гняв и срам.

— Не забравяй, че не ми е никакъв, не съм го отгледал, не го познавам и не искам да го знам. Бих му спукал черепа като едното нищо, както и на останалите боклуци.

— Генетично той е твой син, независимо дали ти харесва или не — отвърна невъзмутимо Бентън.

— Даже не помня рождения му ден. — Марино пропъди мисълта за единствения си син с махване на ръка и глътка от бирата.

Роко Марино, който смени фамилията си на Каджиано, се бе родил лош. Той беше срамната мръсна тайна на Марино — абсцес, който не бе разкривал пред никого до появата на Жан-Батист Шандон на сцената. През по-голяма част от живота си Марино бе вярвал, че ужасните житейски избори на Роко бяха насочени лично към него — най-жестокото наказание, което би могъл да наложи на бащата, когото презираше. Колкото и да беше странно, Марино намираше известна утеха в това. По-добре лична вендета, отколкото унизителната и болезнена истина, че Роко е напълно безразличен към него. Действията на Роко нямаха нищо общо с Марино. Той се присмиваше на Марино, на собствения си баща, смяташе го за неудачник, който се облича като прасе, живее като прасе и се е превърнал в прасе.

Повторната поява на Роко в живота на Марино беше съвпадение. „Дяволски смешно съвпадение“ по думите на самия Роко, който се бе спрял пред вратата на съдебната зала, колкото да обмени няколко думи с баща си след призоваването на Жан-Батист Шандон в съда. Роко бе нагазил дълбоко в организираната престъпност, веднага щом порасна достатъчно, за да започне да се бръсне. Беше адвокатът, който метеше улицата на фамилия Шандон много преди Марино изобщо да чуе за нея.

— Знаем ли къде Роко прекарва времето си в последно време? — попита Бентън.

Очите на Марино потъмняха.

— Има вероятност, голяма вероятност, съвсем скоро да узнаем.

— Тоест?

Марино се облегна назад, сякаш разговорът му доставяше удоволствие и гъделичкаше егото му.

— Тоест тоя път има закачени тенекиени кутии за задника си, но не го знае.

— Тоест?

— Интерпол го е обявил за издирване, а той и хабер си няма. Луси ми го каза. Уверен съм, че ще го пипнем, него и останалите задници.

— Ние?

Марино отново сви рамене, отпи последната глътка от бирата си, оригна се и се накани да се надигне за нова.

— Ние, добрите. А Роко го е загазил, защото ще се мотае на някое летище и малката червена сигнална лампичка ще светне на компютъра, и докато се усети, ще се окаже с чифт лъскави белезници или може би с автомат AR-15, насочен в главата.

— За какви престъпления? Досега винаги се е измъквал от мръсотиите. Това е част от чара му.

— Знам само, че в Италия има издадена заповед за арестуването му.

— Кой ти каза?

— Луси. Бих дал всичко, за да насоча AR-15 в главата му, само че аз със сигурност ще дръпна спусъка — произнесе Марино. Вярваше си, макар и да не можеше да си го представи. Просто образите не се появяваха.

— Той ти е син — напомни му тихо Бентън. — По-скоро се подготви психически, в случай че изобщо имаш нещо общо с онова, което може да му се случи. Имаш ли законното право да издирваш него или когото и да било от хората на Шандон? Или в момента работиш под прикритие за ФБР?

Пауза. Марино мразеше федералните.

— Окото ми няма да мигне. — Опитваше се да покаже равнодушие, но нервите му се бяха изопнали от гняв и страх. — Освен това нямам представа къде може да е. Някой друг ще го залови, след което ще бъде екстрадиран в Италия, ако изобщо го доживее. Не се съмнявам, че фамилията Шандон ще го измъкне, преди да си е отворил устата.

— Кой друг? — продължи Бентън. — Кой друг е в списъка?

— Няколко журналисти. Не съм ги чувал и доколкото знам май не съществуват. О, да, има един, който си го бива. Братът на Върколака, красавецът Жан-Пол Шандон, сиреч Джей Тали. Ще ми се копелето да се появи в затвора на посещение и да му арестуваме задника, та да прави компания на грозния задник на брат си.

Бентън спря да пише, погледът му се оживи за миг при споменаването на Джей Тали.

— Значи допускаш, че е още жив? Сигурен ли си?

— Нямам причини да мисля другояче. Предполагам, че си живее живота под семейното крило и движи фамилния бизнес.

Докато произнасяше това, на Марино внезапно му хрумна, че Бентън може би знае, че Тали е онзи Шандон, който се представи за американец, стана агент към Алкохол, цигари и огнестрелни оръжия и бе назначен като свръзка с щабквартирата на Интерпол във Франция. Марино прехвърли наум всичко, публикувано по случая Жан-Батист. Имаше смътното чувство, че някъде се споменаваше за връзка между Скарпета и Джей Тали, когато тя и половината свят смятаха Джей за голяма клечка — агентът красавец, който говореше половин дузина езици и бе учил в Харвард. Не бе нужно Бентън да разбере за Скарпета и Тали. Марино адски се надяваше никога да не узнае.

— Някъде съм чел за Джей Тали — заяви Бентън. — Той е много умен, много шлифован, изключително садистичен и опасен. Имам сериозни съмнения, че не е мъртъв.

— Ъъъ… — Мислите на Марино се пръснаха като подплашени птици. — Какво си чел?

— Не е тайна, че той е братът близнак на Жан-Батист. Двуяйчен близнак. — Лицето на Бентън остана безизразно.

— Това е най-невероятната история, която съм чувал. — Марино поклати глава. — Представяш ли си, той и Върколака, родени само с няколко минути разлика? Да не говорим за кофтите карти, които е извадил единия брат, докато другият, Тали, е получил всички аса.

— Той е жесток психопат — изтъкна Бентън. — Не бих нарекъл това „аса“.

— Техните ДНК проби са толкова сходни — продължи Марино, — че трябвало да направят десетки, за да разберат, че става дума за ДНК на двама различни хора. — Марино млъкна, леко изнервен, като продължи да чопли етикета на бирата. — Не искай от мен да ти обяснявам за шибаните ДНК проби. Скарпета беше стигнала до всички тези изводи…

— Кой друг е в списъка? — прекъсна го Бентън. Лицето на Марино се превърна в маска. — Списъкът на посетителите.

— Тоя списък е боклук. Сигурен съм, че никой друг не го е посещавал, освен адвоката му.

— Тоест синът ти Роко Каджиано. — Бентън не даде възможност на Марино да пренебрегне факта. — Някой друг? — настоя той, докато си водеше бележки.

— Излиза, че и аз съм вътре. Много мило. След което новото ми другарче ми изпраща писмо. Едно за мен и едно за Скарпета, което не съм й дал.

Марино стана да си вземе още една бира.

— Искаш ли?

— Не.

Марино взе якето си, бръкна в единия, после в другия джоб и извади сгънати листове.

— Случайно ги нося със себе си. Фотокопия, включително и на пликовете.

— Списъкът. — Бентън не се отклоняваше от темата. — Няма начин да не носиш и копие от списъка.

— Не ми е нужно копие от този скапан списък. — Марино показа признаци на раздразнение. — Какво общо имаш ти с този шибан списък? Мога да ти кажа точно кои са в него. Хората, които вече споменах, плюс двама репортери. Карлос Гуариньо и Еманюел ла Фльор.

Произношението му беше ужасно и Бентън го помоли да каже имената буква по буква.

— Вероятно живеят в Сицилия и Париж.

— Действителни лица ли са?

— В интернет нямаше следа от имената им, а Луси е проверила.

— Щом Луси не може да ги открие, значи не съществуват — реши Бентън.

— В списъка с посетителите на Върколака — додаде Марино — е и самата Джейми Бъргър, която щеше да го гони до дупка, ако в Ню Йорк се бе стигнало до процес заради журналистката, която Върколака преби. Бъргър е екземпляр и половина и се познава със Скарпета. Приятелки са.

Бентън знаеше всичко това и не реагира. Водеше си бележки.

— И накрая е някакъв си тип на име Робърт Лий.

— Името ми звучи съвсем реално. Да не би случайно бащиното му име да започва с буквата „Е“? — попита суховато Бентън. — Да е имало някаква кореспонденция между Жан-Батист и този Робърт Лий, освен ако господин Лий не е умрял преди около стотина години?

— Мога само да ти кажа, че е в списъка на посетителите. Пощата му не се отваря от затвора, така че нямам никаква идея на кого пише писъмца или от кого получава любовни послания.