Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (116)

116.

Джей вдигна ръка от кормилото, за да удари Бев, но се отказа.

— Ти си тъпа. Знаеш ли го? — произнесе той с леден тон. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Не стана както трябваше.

Радиото в черокито продължаваше с новините в шест вечерта, докато той караше към кея „Джакс Боут“.

— „… Д-р Сам Лание, шеф на следствената служба на Батън Руж все още не е приключил с аутопсията, но източници, близки до следствието, твърдят, че жертвата е тридесет и шест годишната Ребека Милтън от Закари. Причината за смъртта не е официално потвърдена, но според някои източници тя е починала от прободни рани. Полицията не смята, че убийството е свързано с обявените за изчезнали жени през последната година…“

— Глупаци! — Джей загаси радиото. — Имаш късмет, щом така смятат.

Четири малки кученца спяха на слънчевата светлина, влизаща през задния прозорец на джипа. На задната седалка бяха натоварени четири каси с бира. Бев се бе потрудила здравата днес, след като остави Джей да слезе в сърцето на университетския град. Той не й каза за какво отива там, нито какво се кани да прави цял ден, а само й нареди да го вземе от същото място в пет и половина. Можеше да търси брат си, избягалия затворник. А можеше просто да се шляе нагоре-надолу и да се радва, че се е отървал от Бев и рибарската колиба. Сигурно бе тръгнал на лов за хубави студентки. Бев си го представи как прави секс с някоя от тях. Ревността й се разпали и я задуши.

— Не трябваше да ме изоставяш цял ден — настръхна тя.

— Какво си мислеше? Че ще я отвлечеш и ще я закараш в лодката посред бял ден?

— Само в началото. После се сетих, че няма да се зарадваш.

Той не отговори, съсредоточен върху шофирането, като внимаваше да не превишава скоростта или да не извърши друго нарушение, така че му се наложи да спре.

— Даже не приличаше на нея. Беше с черна коса. Дори не знам дали е била студентка.

Бев не бе съумяла да устои на вътрешния си импулс. Разполагала бе с достатъчно свободно време, за да открие хубавата жена, на която бе хвърлила око в „Уол Март“. След като я бе следвала по петите цяла нощ, установи, че агнето не живее в къщата в Гардън Дистрикт, а има малко жилище в Закари. Кварталът беше тъмен. Бев взе да се безпокои, че агнето може да стане подозрително и зави по една странична улица, преди да й се открие добра видимост към къщата.

Този предобед сновеше с джипа, оглеждайки се за зеления „Форд Експлорър“, докато накрая реши, че само защото колата не е паркирана на алеята, не означава, че не е в гаража. Но се оказа, че явно е наблюдавала погрешна къща. Вече влязла вътре, нямаше връщане назад.

Само че никога не бе предполагала, че тъкмо това агне ще се бие като вълчица. В момента, когато чернокосата жена отвори вратата, Бев бръкна в брезентовата си чанта и извади пистолета. Но бе блъсната с такава сила, че оръжието изхвърча от ръката й. Бев се претърколи на пода и измъкна комбинирания универсален нож от калъфа на колана си. Успя да отвори нещо, което й се стори като острие, и гонитбата започна. Сякаш продължаваше и продължаваше с мили. Докато жената тичаше и крещеше, падна и се удари в една стена, което даде на Бев възможност да я сграбчи за косата и да удари главата й в мазилката. Започна да я рита, когато тя се свлече на пода.

Тогава обаче онази се изправи на крака и я ръгна с все сила в рамото. Изглежда Бев също бе крещяла, но не помнеше със сигурност. В главата си чуваше грохот като от товарен влак, само нанасяше удари с острието и я гонеше, а кръвта пръскаше лицето й. Не можеше да е продължило повече от минута-две. Бев закова жената на пода в спалнята и продължи да я ръга. Но вече не бе сигурна дали изобщо се бе случило.

Докато не чу да го повтарят по радиото. Докато не си припомни кървавия тирбушон на ножа. Намушкала бе жената с отварачката за бутилки. Как е могло да се случи?

Тя погледна Джей, който караше покрай заложни къщи и магазини за леки коли. Подминаха един мексикански ресторант и й се прииска да спрат.

Начос със сметана, сирене, чили.

Пицарии, магазини за авточасти, още магазини за коли, после пътят се стесняваше и от двете му страни се нижеха пощенски кутии, докато се движеха обратно към „Джакс“ и стигнаха до лимана.

— Можем да спрем и да си купим пържени фъстъци — предложи Бев.

Джей не си направи труда да й отговори.

— Е, прави каквото знаеш. Ти и твоя шибан Батън Руж. Тръгнал си да търсиш гадния си брат. Защо не почакаш да се стъмни. Ще стане по-лесно.

— Млъквай!

— А ако не е там?

Ледено мълчание.

— Е, ако е там, сигурно се крие в онази изба, от която те полазват тръпки, за да докопа тайните пари. Можем да си вземем малко мангизи, бейби. Колко пари изхарчих за бира…

— Казах ти да млъкнеш!

Колкото по-студено бе държанието му, толкова по-горда се чувстваше Бев с червените охлузвания, подутини и дълбоки драскотини по ръцете, краката, гърдите и други части на тялото си, където беше наранена по време на онова, което тя наричаше бой.

— Ще вземат проби от тъканта под ноктите й — най-сетне проговори Джей. — И ще открият ДНК-то ти.

— Те нямат моето ДНК — отвърна Бев. — Никой не е вземал ДНК-то ми, преди да се ометем от Додж. Тогава бях почтена дама, която държеше къмпинг до Уилямсбърг, не помниш ли?

— Почтена колкото задника ми.

Бев се усмихна. Раните бяха нейните медали за храброст и сила. Не бе предполагала, че можеше да се бие така. Даже можеше да се опълчи и на Джей в най-скоро време. Перченето й бързо намаля. Никога нямаше да успее да надвие Джей. Щеше да я убие с един удар в слепоочието. Той й го каза. Един удар и ще пробие черепа й, защото жените нямали здрави черепи. Дори и тъпите като Бев, както се бе изразил.

— Какво си й направила? Знаеш какво питам. Дрехите ти са целите в кръв отпред. Да не си я възсядала като мъж?

— Не. — Не беше негова работа.

— Как тогава дрехите ти са окървавени от врата до чатала, а? Възсядала си едно кървящо момиче и си се клатила?

— Няма значение. Те не свързват случая с останалите — отговори Бев.

— Коя дума казваше тя?

— Как коя дума? — Бев реши, че Джей бе започнал да откача.

— Когато ти се молеше. Сигурно те е молила да спреш. Каква дума използваше, за да го опише?

— Какво да опише?

— Какво означава да си толкова адски уплашен от болката и смъртта! Коя дума казваше?

— Не знам. — Бев се мъчеше да си припомни. — Май че каза „защо“.