Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (90)

90.

Скарпета хвана най-ранния полет до международното летище „Джордж Буш“ в Хюстън и като отчете часовата разлика, се приземи в 10:15 ч.

Оттам пътуването с кола до Ливингстън, почти право на север, отнемаше един час и четиридесет минути. Нямаше намерение да наема кола и да търси пътя до затвора. Това бе мъдро решение. Макар и да не ги брои, маршрутът минаваше през безброй завои, като най-дългата отсечка бе по магистрала 59.

Скарпета бе запазила самообладание. Толкова хладнокръвно се държеше само когато даваше показания пред съда, докато адвокатите на защитата дебнеха като хищници, за да надушат кръвта й. Рядко я бяха ранявали. Никога фатално. Потънала дълбоко в убежището на аналитичния си ум, тя мълча през целия път. Не размени нито дума с шофьорката, след като й каза накъде да кара. Таксиджийката бе от бъбривите, тъй че Скарпета я предупреди още с влизането си в черния „Линкълн“, че не желае да разговаря, тъй като има работа.

— Нямате проблем — отвърна жената, облечена в черен униформен костюм с фуражка и вратовръзка.

— Можете да си свалите фуражката — каза й Скарпета.

— О, благодаря — отвърна тя с облекчение и моментално го направи. — Не мога да ви опиша как мразя това нещо, но повечето пътници държат да съм униформена.

— А аз бих предпочела обратното.

Затворът се извиси пред погледа й — модерна крепост, подобна на чудовищен товарен кораб, с редици от прозорци под равния покрив, върху който стояха двама работници, които ръкомахаха и се озъртаха. Обширните тревни площи наоколо бяха плътно оградени с телени мрежи, които блестяха на слънцето като люспи на риба. Охраната във високите кули следеше терена с бинокли.

— Да си призная, това отпред ме изнервя — промърмори таксиджийката.

— Не се притеснявайте — успокои я Скарпета. — Ще ви покажат къде да паркирате и ще останете в колата. Не ви съветвам да обикаляте наоколо.

— Ами ако ми се наложи да ида до тоалетната? — разтревожи се тя, като намали скоростта пред будката на охраната. Оттук започваха засилените мерки за сигурност и може би една от най-страшните задачи, с които Скарпета се бе нагърбвала.

— Тогава сигурно ще трябва да попитате някого — отвърна разсеяно тя, като свали прозореца и подаде на униформения надзирател шофьорската си книжка, служебното удостоверение, лъскавата месингова полицейска значка и личната си карта, които държеше в черен портфейл.

Когато напусна поста си в Ричмънд, постъпи лошо като Марино. Не си върна значката. Никой не помисли да й я иска. Или по-скоро никой не посмя. Можеше вече да не е шеф в буквалния смисъл, но онова, казаното от Луси снощи беше вярно. Никой не можеше да й отнеме онова, което бе, нито начина, по който си вършеше работата. Скарпета знаеше колко добър професионалист е, макар че никога не би го казала.

— При кого идвате? — попита полицаят, връщайки й документите.

— Жан-Батист Шандон. — Името му почти я задави.

Надзирателят се държеше доста свободно, като се имаше предвид обстановката и отговорността, която носеше. Ако съдеше по държанието и възрастта му, вероятно работеше в системата на затвора от дълго време и почти не забелязваше злокобния свят, в който работеше. Отново влезе в будката и провери някакъв списък.

— Госпожо — каза той, след като отново се появи навън и посочи към затвора, — отидете с колата дотам и някой ще ви упъти къде да паркирате. Служителят от информацията на затвора ще ви посрещне отвън.

Тексаският флаг сякаш приветстваше Скарпета. Небето бе като синьо стъкло, а температурата й напомняше за есента. Птиците водеха своите разговори, природата продължаваше своя ход, недосегаема за злото.