Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (46)

46.

Луси се затича в тъмнината и болката, която усети в гърдите си, не се дължеше на физическото усилие. Мерцедесът бе притихнал до уличния тротоар и тя не успя да види Руди през замъгленото стъкло. Ключалките изщракаха нагоре и тя отвори вратата откъм шофьора.

— Мисията завършена? — попита той мрачно. — Недей да включваш още двигателя.

Луси му разказа за срещата си с пияния и хотелския персонал, и обясни как се е справила. Той не каза нищо. Усети неодобрението и раздразнението му.

— Похвали ме поне малко. Мисля, че сме окей.

— Да, с оглед на обстоятелства — принуден бе да признае Руди.

— Никой няма причина да ме свърже със стаята на Роко или със смъртта му — продължи Луси. — Гарантирам ти, че хотелският персонал няма да припари до стаята му при окачена на вратата табела с надписа „Не ни безпокойте“. Вътре ще нахлуят още мухи през открехнатия прозорец. Ако бъде открит след три или четири дни, ларвите ще са го наяли до неузнаваемост. В случай, че не го знаеш, мухите месарки налитат и на лайна. Освен това кръвта му е с високо съдържание на алкохол и няма причина някой да си помисли за нещо друго, освен самоубийство, а хотелът ще поиска да се отърве колкото се може по-бързо от разлагащия се труп и червеите. Съдебният патолог ще реши, че Роко е бил мъртъв от много по-отдавна, отколкото твърди румсървисът. Ако приемем, че поръчката му за вечеря се свързва с точен час, а аз мисля, че по всяка вероятност няма да стане така — поръчките не се обработват на компютър. Знам го със сигурност.

— Със сигурност? Как по дяволите можеш да си сигурна?

— Толкова ли тъпа ти изглеждам? Обадих се. Още преди дни. Казах им, че съм представител на „Хюлет Пакард“ и проверявам компютрите им и че компютърът, използван за румсървис, се нуждае от ъпгрейдване. А те не разбраха за какво им говоря и ми обясниха, че не използват компютри за румсървиса, а само за инвентара. Продължих да им говоря за предимствата от използването на ейчпи павилиън 735 с процесор „Интел Пентиум“, с осемдесет гигабайта хард диск и всичко останало за поръчките на румсървиса… Цялата работа е, че няма компютърен запис на часа, в който Роко е поръчал вечерята, ясно?

Руди помълча известно време и сетне се обади:

— Използват ли „Хюлет Пакард“ в този хотел?

— Нямаше проблем да разбера. Обадих се в търговския им офис. Да, използват.

— Тук си се справила добре. Дори пияният или някой друг да ти е обърнал внимание, начинът, по който сме инсценирали смъртта на Роко, ще ги наведе на мисълта, че е бил мъртъв много преди да се появиш.

— Точно така, Руди. Справили сме се. Роко вече е нападнат от гадинките. Огромното количество ларви ще произведе топлина и ще ускори разлагането. Ще прилича на самоубийство, при това извършено много по-рано, отколкото биха си представили. — Тя запали двигателя и сложи ръка върху неговата. — Сега вече можем ли да изчезваме оттук, по дяволите?

— Не можем да си позволим повече грешки, Луси — капитулира той. — Просто не можем.

Тя се отлепи ядосана от тротоара.

— Истината е, че поне двама души в този хотел мислят, че си черноборсаджийка или те смятат за проститутка, а човек не може да те забрави лесно, независимо за каква те взема. Това сигурно няма значение, но… — Той не довърши изречението.

— Но може и да има. — Луси караше внимателно, като следеше огледалата за обратно виждане и оглеждаше тъмните сенки по тротоарите.

— Точно така, може и да има.

Тя се вгледа в очите му и забеляза смяната на настроението му. Вече е поомекнал и съжалява, задето е бил груб.

— Стига, Руди! — Луси се пресегна и докосна бузата му с любов. Наболата му брада й напомни за котешки език. — Вече сме на път и всичко е наред. — Тя стисна силно ръката му. — Лошо се получи, Руди, наистина лошо, но накрая всичко излезе добре. Справихме се — повтори тя.

Когато единият от тях или и двамата се страхуваха, не си го признаваха, но го усещаха по това, че имаха нужда един от друг. Всеки изпитваше остра необходимост да се допре до другия. Луси вдигна ръката му и я приближи до устните си, където я задържа.

— Недей — промълви той, — и двамата сме уморени и с изопнати нерви. Не е най-подходящото време да… не държиш кормилото с две ръце. Луси, недей — промърмори той, докато тя целуваше пръстите, кокалчетата и дланта му.

Докато любеше едната му ръка, мушна другата под черната си ленена блуза.

— Луси, спри… о, боже… не е честно. — Той разкопча колана на седалката. — Не искам да изпитвам такива чувства, по дяволите!

Луси продължи да кара.

— Но изпитваш. Поне понякога, нали?

Луси погали косата, врата му и мушна ръка под яката на ризата, напипвайки мускулите на гърба му. Караше бързо, без да го поглежда.