Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (97)

97.

Както често се случваше при спешни ситуации, положените усилия се осуетяваха от банални дреболии. Сенатор Лорд не бе от хората, които се колебаеха да позвънят сами, когато се налагаше. Той не страдаше от мания за величие и намираше, че отнема по-малко време, ако се заеме с даден проблем, вместо да го обяснява на някой друг. Щом затвори слушалката на уличния телефон, той се върна в колата си и подкара на север, като се свърза с главния си съветник.

— Джеф, трябва ми номера на директора на „Полунски“. Веднага.

Да си води записки, докато шофира в най-натоварения трафик по магистрала 1–95, беше специално умение, което сенаторът бе принуден да усвои още преди години.

Той натисна погрешен бутон и не успя да чуе главния съветник.

Опита няколко пъти да се свърже повторно с него, но нямаше сигнал. Когато най-сетне се свързва, му даде заето. Джеф също се опитваше да го набере.

— Затвори телефона! — кресна сенаторът, без да има кой да го чуе.

Двадесет минути по-късно секретарката продължаваше да се опитва да открие директора. Сенатор Лорд долови — това се бе случвало и преди — че не бе убедена, че лицето, с което разговаряше по телефона, действително е сенатор Франк Лорд, един от най-влиятелните и видни политици в страната. Обикновено важните личности караха други, не толкова важни личности, да ги свързват по телефона.

Сенаторът се съсредоточи върху пътното задръстване и ядосаните шофьори, докато чакаше да го свържат. Никой човек с поне малко акъл в главата или по-точно никой, който бе сигурен с кого разговаря, нямаше да го остави да чака на телефона. Това бе наградата за унижението, на което се подлагаше, за да си свърши работата сам, в това число да взима сам дрехите си от химическо чистене, да спира в някой магазин, за да напазарува, и дори да прави сам резервациите си в ресторанта, независимо от проблемите, които си имаше с шефовете на заведенията, които изобщо не си отбелязваха, сигурни, че обаждането е фалшиво или че някой се опитва да ги изиграе, за да получи най-добрата маса.

— Съжалявам — обади се най-сетне секретарката, — но не мога да го открия. Този предобед е много зает, тъй като довечера предстои екзекуция. Мога ли да му предам съобщение?

— Как се казваш?

— Джоди.

— Не, Джоди, не можеш да му предадеш съобщение. Необходим ми е спешно.

— Ами — тя се поколеба, — номерът ви не показва, че се обаждате от Вашингтон. Не мога просто така да го измъкна от важна среща и после да се окаже, че е някой друг.

— Нямам време за това. Открий го. Или поне, за бога, извикай неговия заместник!

Пак натисна погрешен бутон и му отне петнадесет минути, докато отново се свърже със секретарката. Тя не си бе на бюрото. Друга млада жена вдигна телефона и той загуби връзка и с нея.