Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (118)

118.

Ник започна да им разказва за антикварния магазин на майка си. Обясни им, че майка й е била собственичка, но е работила в него само по няколко часа, за да се грижи за семейството си. Каза им, че майка й се е познавала с Шарлот Дард.

Ник се загледа в чашата си с кафе.

— Ако още веднъж бутна това нещо в микровълновата, дали утре ще получа делириум тременс от кофеина?

— Майка ти и Шарлот Дард са били приятелки? — попита Марино. — Мамка му! Ако нямаш нищо против, мога ли да попитам защо, по дяволите, не си споменавала това преди?

— Честен кръст — отвърна Ник, — просто не се бях сещала за нея до този момент. Предполагам, че съм блокирала много неща в съзнанието си. Почти никога не мисля за майка или поне не го правех, докато не започнаха да изчезват жени. Сцената на местопрестъплението… Онова, което е сторил на Ребека Милтън. И сега…

Тя се изправи, за да притопли кафето си. Микровълновата печка работи шумно около минута, след което вратата се отвори и тя се върна на дивана с чаша димящо кафе, вече негодно за пиене. Миришеше на прегоряло.

— Ник — попита Скарпета, — фамилията Робилард на мъжа ти ли е?

Тя кимна.

— А какво е моминското ти име?

— Майо. Майка ми се казваше Ани Майо. Ето защо малко хора знаят, че съм нейна дъщеря. А и с времето хората забравят. Ченгетата, които помнят смъртта й, никога не ме свързват с нея. Аз също си трая. — Тя отпи от кафето, без да усеща вкуса му. — Нейният антикварен магазин се беше специализирал в продажбата на цветни стъкла, врати, щори и най-различни добре запазени вещи, които си струваха, стига човек да знаеше какво търси. Много от мебелите бяха изработени от кипарис. Шарлот Дард беше нейна клиентка и по онова време пренареждаше къщата си и купуваше доста неща от магазина на мама, така се сприятелиха. Без да бъдат особено близки. — Тя спря, ровейки в паметта си. — Мама ни разправяше за тази богата жена със спортна кола и колко красива щяла да стане къщата й, когато всичко бъде готово. Предполагам, че покрай г-жа Дард търговията е вървяла доста добре. Татко никога не е изкарвал много пари като гимназиален учител. — Тя се усмихна тъжно. — А мама наистина се справяше много добре и беше пестелива. Баща ми сега живее предимно от онова, което мама бе спечелила благодарение на своята изобретателност с магазина.

— Г-жа Дард е злоупотребявала с лекарства — вметна Скарпета. — Починала е от свръхдоза, нещастен случай или убийство. Подозирам последното. Предполага се, че е страдала от загуби на съзнанието малко преди да умре. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Това се знае от целия град — отвърна Ник. — Беше най-спряганата тема в Батън Руж. Починала внезапно в една стая в мотел „Райски земи“. Звучи ми като име на гробище. Близко до Чоктоу, много скапана част на града. Носеха се слухове, че е имала връзка и се е срещала с мъжа там. Не знам нищо повече от онова, което се тиражираше в новините.

— А да знаеш нещо за съпруга й? — попита Луси.

— Добър въпрос. Не съм чувала някой да го е виждал. Не е ли странно? Знае се само, че е някакъв аристократ и пътува постоянно.

— Виждала ли си негова снимка? — попита Руди.

Ник поклати глава.

— Значи не присъства в новините.

— Не, наистина държи да остане в сянка.

— Нещо друго? — попита Марино.

— Там нямаше ли някаква странна връзка? — Руди погледна към Скарпета за потвърждение. — Фармацевт, който бил заподозрян, а Роко Каджиано му бил адвокат?

Марино стана за още кафе.

— Помисли — подкани я Луси.

— Добре. — Ник пое дълбоко въздух. — Сетих се нещо. Мисля, че Шарлот Дард беше поканила мама на коктейл. Помня го. Мама никога не бе ходила на подобни тържества. Тя не пиеше, беше стеснителна и се чувстваше не на място сред хайлайфа. Тъй че беше голямо събитие, когато реши да отиде. Партито беше организирано в плантацията им, плантацията на Дард. Мама отиде, за да поощри бизнеса в магазина. Както и от уважение към най-добрата си клиентка г-жа Дард.

— Кога се случи това?

Ник се замисли.

— Малко преди мама да бъде убита.

— Колко малко? — уточни Руди.

— Не знам. — Ник отново преглътна тежко. — Дни, доколкото си спомням. Беше облякла онази рокля, ходи специално да си я купи. — Тя отново затвори очи и в гърлото й заседна ридание. — Беше розова с бяла гарнитура. Още висеше на вратата на гардероба, когато беше убита. Просто я беше оставила там, за да й напомня, че трябва да я занесе на химическо чистене.

— Майка ти е починала две седмици преди Шарлот Дард — отбеляза Скарпета.

— Интересна работа — изтъкна Марино, — г-жа Дард е била толкова зле, имала е тежки припадъци и никой да не се замисли, че в такова състояние решава да организира шумно градинско парти?

— И аз това си помислих — натърти Руди.

— Вижте какво — обади се Марино, — карах почти двадесет часа, за да стигна дотук. После хванах въздушна болест в хеликоптера заради Луси. Трябва да поспя. В противен случай нищо чудно да стигна до заключението, че се налага да арестуваме Дядо Коледа за нещо си.

— Не съм виновна, че си хванал „въздушна“ болест — изтъкна Луси. — Върви да си лягаш. Трябва да се наспиш, за да си красив. Аз пък си мислех, че ти си Дядо Коледа.

Марино се надигна от дивана и излезе, поемайки към голямата къща.

— И аз няма повече да ви задържам. — Скарпета стана от стола си.

— Време е да си вървя — каза Ник.

— Не е необходимо. — Скарпета се опита да помогне.

— Мога ли да ви попитам само още едно нещо? — обърна се Ник.

— Разбира се. — Тя се чувстваше толкова уморена, че мозъкът й отказваше да работи.

— Защо е трябвало да я пребива до смърт?

— Защо някой е пребил Ребека Милтън до смърт?

— Нещата не са станали, както е предвиждал.

— Майка ти би ли му се противопоставила? — попита Луси.

— Би му издрала очите.

— Може би това е отговорът. Моля те да ми простиш. В момента не мога да ти бъда от полза. Прекалено уморена съм.

Скарпета напусна малката дневна и затвори вратата на спалнята си.

— Как си? — Луси се премести на дивана и погледна Ник. — Това е много тежко, ужасно тежко. Нямам думи колко е тежко. Ти си смела, Ник Робилард.

— Баща ми не можа да го преживее. Отказа се от живота. Заряза всичко.

— Какво например? — попита внимателно Руди.

— Ами обичаше професията си на преподавател. Обичаше и водата някога. И двамата с мама. Имаха си малка рибарска хижа, където никой не ги безпокоеше. На едно никакво място, наистина никакво. Оттогава не е стъпвал там.

— Къде?

— Лиманът Дъч.

Руди и Луси се спогледаха.

— Кой знаеше за него? — попита Луси.

— Всеки, с когото майка ми е бъбрила за него. Беше доста приказлива. За разлика от татко.

— Къде се намира лиманът Дъч? — попита Луси.

— До езерото Морепас. На река Блайнд.

— Би ли могла да го намериш сега?

Ник се учуди.

— Защо?

— Просто отговори на въпроса ми. — Луси докосна полека рамото на Ник.

Тя кимна. Двете се гледаха изпитателно.

— Добре тогава. — Луси не отместваше очи от нейните. — Утре. Някога летяла ли си с хеликоптер?

Руди се изправи.

— Трябва да тръгвам. Като пребит съм.

Той знаеше. По свой начин го приемаше. Но нямаше да гледа.

Луси го погледна, осъзна, че той разбира, но не напълно.

— Утре ще се видим, Руди.

Той излезе и леките му стъпки отекнаха по стълбите.

— Не бъди безразсъдна — каза Луси на Ник. — Правиш ми впечатление на човек, склонен към безразсъдство, може би дори си го проявявала.

— Бях се заела със собствена операция — призна тя. — Обличах се като потенциална жертва. Всъщност имам външност на потенциална жертва.

Луси я измери внимателно от горе до долу, преценявайки я, все едно не го бе правила през цялата вечер.

— Да, с тази руса коса, телосложение, интелигентна външност. Но поведението ти не е като на жертва. Енергията ти личи. От друга страна, това би могло да бъде още по-голямо предизвикателство за убиеца. По-вълнуващо е. По-голяма победа.

— Имах погрешна мотивировка. — Ник се самобичуваше. — Не че не съм искала да бъде заловен. Повече от всичко желая да го хванат. Но си признавам, че съм по-агресивна, по-твърдоглава, дори се излагам съзнателно на риск, да, просто защото спецекипът не желаеше да приеме момиче като мен от някакви си провинциални градчета. Въпреки че може би единствена съм завършила Академията по криминалистика и съм обучавана от най-добрите. Включително и от леля ти.

— Когато си се излагала на риск, забелязвала ли си нещо особено?

— „Уол Март“, където бе отвлечена Катрин. Бях там часове преди да се случи. Едно нещо все не ми излиза от съзнанието. Някаква жена, която се държеше особено, падна на паркинга и каза, че си била навехнала коляното. Нещо ме загложди. Аз се отдръпнах и не й помогнах да се изправи. Очите й ми се сториха някак особени и страшни. И ме нарече агънце. Викали са ми какво ли не, само не и агънце. Помислих я за побъркана бездомница.

— Опиши ми външността й. — Луси се опита да запази спокойствие, да не позволи на уликите да се впишат в случая, вместо да стане обратното.

Ник я описа.

— Знаеш ли, интересното беше, че я видях в магазина няколко минути преди това. Ровеше из евтиното бельо и крадеше.

Луси едва сдържаше възбудата си.

— Никой досега не е помислил, че убиецът може да е жена или поне да има съучастничка. Бев Кифин — каза тя.

Ник стана за още кафе и ръката й се разтрепери. Реши, че е от кофеина.

— Коя е Бев Кифин?

— В списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници е.

— Мили боже! — Ник седна на дивана, този път по-близо до Луси. Искаше да е по-близо до нея, без да знае защо. Близостта й я зареждаше с енергия и я възбуждаше.

— Обещай ми, че няма повече да обикаляш на своя глава. Смятай се зачислена към моя спецекип, става ли? Всички действаме заедно. Леля ми, Руди, Марино.

— Обещавам.

— Не ти трябва да се забъркваш с Бев Кифин, която вероятно води отвлечените жени на партньора си Джей Тали, номер едно в списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници.

— И се крият там? — Ник не можеше да повярва. — Тези двамата се крият там?

— Не бих могла да измисля по-добро място. Казваш, че баща ти имал рибарска колиба, която зарязал след убийството на майка ти. Има ли вероятност Шарлот Дард да е знаела къде се намира?

— Все още си е там. Баща ми не я продаде. Мястото трябва да е подивяло. Възможно е г-жа Дард да е знаела за нея, тъй като майка ми си падаше много по реставрираната стара покъщнина, която продаваше в магазина, особено по старата, дълго употребявана дървения, която препоръчваше за облицовка на камини, декоративни греди и така нататък. Особено харесваше старите масивни греди и колове, върху които се строяха рибарските колиби. Не знам какво може да е споделила с г-жа Дард, но тя си беше доверчива по природа. Вярваше, че всеки има добри качества. Истината е, че беше изключително приказлива.

— Можеш ли да ми покажеш къде се намира рибарската колиба, която баща ти е зарязал?

— В лимана Дъч, до устието на река Блайнд. Мога да ви я покажа.

— От въздуха?

— Сигурна съм.