Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (5)

5.

— Втора фаза на развитие — каза гордо Ник, отговаряйки на забравения въпрос за ларвата Лари.

Ченгетата на масата поклатиха глави и си размениха смразяващи погледи. Ник умееше да дразни колегите си и през последните два и половина месеца непрекъснато го правеше. В някои отношения тя напомняше на Скарпета за Луси, която през първите двадесет години от живота си бе обвинявала несправедливо хората, че са я обидили и бе изтъквала собствените си качества до степен на ексхибиционизъм.

— Много добре, Ник — похвали я Скарпета.

— Кой покани тази разбирачка? — Реба, която отказваше да се прибере в „Холидей Ин“, бе откровено гадна, когато не дремеше над чинията си.

— Според мен Ник не е пила достатъчно и страда от делириум тременс, затова й се привиждат разни ларви, които пълзят навсякъде — обади се детективът с лъскавата глава.

Начинът, по който гледаше Ник, бе повече от красноречив. Освен че бе натегачката на курса, той си падаше по нея.

— Сигурно си мислиш, че фаза е позиция на бейзболното игрище — опита се да бъде остроумна Ник, но не можа да се отърве от сериозното си настроение. — Виждаш ли тази малка ларва, която дадох на д-р Скарпета?

— А, най-сетне си призна.

— Тя е във втората фаза от развитието си. — Ник бе наясно, че трябва да се спре. — Вече веднъж е сменила кожата си, след като се е излюпила.

— Ами? Откъде знаеш? Да не си била там? Видя ли със собствените си очи как Лари си сваля кожата? — настоя детективът с бръснатата глава и й смигна.

— Ник си е опънала палатка в моргата и си нанка там заедно с всичките си пълзящи приятелчета — обади се някой.

— Щях да го направя, ако трябваше.

Никой не го оспорваше. Ник бе известна с дръзките си престои в огромната, облицована с дърво учебна морга на университета в щата Тенеси. Вътре се изучаваше разлагането на дарените човешки трупове, за да се определят многобройни важни факти, свързани със смъртта, и не на последно място часът на настъпването й. Шегуваха се, че тя ходи в моргата така, сякаш се отбива у дома да види как са техните.

— Обзалагам се, че Ник е кръстила всяка ларва, муха, буболечка или лешояд там.

Заядливите закачки продължаваха, докато Реба не изпусна шумно вилицата си.

— Ям стек алангле! — възмути се тя на висок глас.

— Има и малко зеленинка от спанака, приятелко.

— Колко жалко, че не си поръча ориз…

— Още не е късно! Ей, сервитьорката! Донеси на тази дама една хубава купа с ориз, обилно полят със соса от месото.

— Какви са тези малки черни точици, които приличат на очички? — Скарпета отново поднесе стъкленицата към светлината на свещта с надеждата, че студентите й ще се усмирят, преди да са ги изритали от ресторанта.

— Очи са — настоя ченгето с бръснатата глава. — Нали така?

Реба започна да се клати на стола си.

— Не, не са очи — натърти Скарпета. — Хайде, преди няколко минути ви го подсказах.

— На мен ми приличат на очи. Малките лъскави черни очички на Магила.

През последните десет седмици сержант Магил от Хюстън се бе сдобил с прякора Магила Горила заради косматото си мускулесто тяло.

— Хей! — скочи той. — Питайте моята приятелка дали имам очички като на ларва. Като ме погледне в очите — продължи Магил, — направо припада.

— И аз това казвам, Магила. Като те погледнах в очите, припаднах и едва ме свестиха.

— Трябва да са очи. Как иначе ларвата ще вижда накъде върви, по дяволите?

— Това са дихателни отвори, а не очи — отговори Ник. — Ето какво представляват малките черни точици. Нещо като малки шнорхели, с които ларвата диша.

— Шнорхели?

— Бихте ли ми го подали, д-р Скарпета? Искам да видя дали няма маска и плавници.

Една кльощава щатска следователка от Мичиган бе подпряла главата си на масата и се тресеше от смях.

— Следващия път, като намерим муха, трябва да погледнем дали отгоре не стърчат шнорхели…

Смееха се до припадък, Магила се изхлузи от стола си и се свлече на пода.

— Ох, мамка му! Ще взема да повърна от смях — заливаше се той.

— Шнорхели!

Скарпета се предаде и се облегна мълчаливо назад. Ситуацията бе излязла от контрол.

— Хей, Ник, не знаех, че си тюлен от военноморските сили!

Веселбата продължи, докато управителят на „Пържолата“ не застана мълчаливо на вратата — знак, че компанията в задния салон смущава останалите клиенти.

— Окей, момчета и момичета — каза Скарпета. В гласа й имаше заплашителна нотка. — Стига толкова!

Веселбата стихна като изключена сирена, това сложи край на шегите с ларвата, след което последваха още подаръци за Скарпета: космическа химикалка, която уж може да пише в „дъжд, виелици и дори ако случайно я изпуснете в гръден кош по време на аутопсия“, мини вълшебно фенерче, „за да виждате в онези трудно достъпни места“ и тъмносиня бейзболна шапка, украсена със златни ширити като генералска.

— Салюти за генерал д-р Скарпета!

Всички й отдадоха чест и проследиха внимателно реакцията й. Посипаха се недодялани шеги като сачми от ловджийска пушка. Магила напълни чашата й с вино от картонената бъчонка с пластмасова канелка. Скарпета се опасяваше, че евтиното шардоне вероятно е правено от грозде, расло по най-ниската част на склоновете, и има утайка. Дано бе късметлийка виното да е поне на четири месеца. Утре щеше да има тежък махмурлук. Сигурна беше.