Ларш Кеплер
Пясъчния човек (92)

91

В девет часа персоналът изключва осветлението на стаите. Сага е седнала на ръба на леглото си. Микрофонът е все така скрит в подгъва на долнището й. Добре е да го държи подръка, докато й се предостави възможност да го постави някъде в дневната. Защото без него мисията й се обезсмисля. Тя седи и чака. Не след дълго в мрака просветва сив правоъгълник. Това е дебелото стъклено прозорче на вратата. Предметите в стаята се сдобиват с очертания насред мъгливия пейзаж. Сага се изправя, отива в най-тъмния ъгъл на стаята, ляга на студения под и започва да прави коремни преси. Когато стига до триста, тя се претъркулва, опъва леко коремните си мускули и превключва на лицеви опори.

Изведнъж се изпълва с усещането, че я наблюдават. Нещо изглежда по-различно отпреди. Тя спира тренировката си и поглежда към вратата. Стъкленото прозорче е по-тъмно, върху него е легнала някаква сянка. Сага бързо бръква под подгъва на панталоните си и вади подслушвателното устройство, но неволно го изпуска на пода.

Чува стъпки, после някакво метално стържене от другата страна на вратата.

Сага плъзва бързо ръка по пода, намира бръмбара и го мята в устата си точно в мига, в който лампата в стаята й светва.

— Застани върху кръста! — изрича някаква жена със суров глас.

Сага е все още на четири крака с микрофона в уста. Изправя се на крака, но много бавно, опитвайки се да събере слюнка.

— Хайде, бързичко!

Но тя не бърза. Влачи се бавно към кръста в средата на стаята, като зяпа първо към тавана, после отново към пода. Накрая спира върху указаното място, обръща равнодушно гръб на вратата, вдига очи към тавана и гълта. Остра болка раздира гърлото й, когато микрофонът минава през него.

— Вече се запознахме — изрича провлечено мъжки глас. — Тук аз заповядвам и аз отговарям за твоето лечение!

— Искам да се срещна с адвокат! — отвръща безстрастно тя.

— Съблечи горнището си и се приближи бавно към вратата! — казва първият глас.

Сага изхлузва горната част на затворническия си екип, пуска я на пода, обръща се и се насочва бавно към вратата само по износения си спортен сутиен.

— На място! — заповядва жената. — Вдигни нагоре ръце с длани напред и отвори широко уста!

Металната решетка във вратата се отваря и Сага очаква да получи малката пластмасова чашка с обичайните си хапчета.

— За твое сведение реших да променя лечебния ти план — изрича самодоволно мъжът с провлечения глас.

Сага го вижда как пълни спринцовка с някаква млечнобяла течност и изведнъж осъзнава с пълна сила какво означава да бъдеш под властта на тези хора.

— Подай си лявата ръка през отвора! — отсича жената.

Сага си дава сметка, че не може да не се подчини, но сърцето й забива като лудо, когато изпълнява. Нечия здрава ръка сграбчва нейната, а докторът разтрива с палец мускула в долната част на ръката й. Тя едва успява да потисне естествената си паническа реакция, диктуваща й да започне да се бори.

— Както видях, предписали са ти „Трилафон“ — казва ехидно лекарят и й хвърля неразгадаем поглед. — По осем милиграма три пъти дневно. Обаче аз реших да опитам нещо друго…

— Не искам — смотолевя тя.

И се опитва да дръпне ръката си, но надзирателката я държи здраво. Толкова здраво, че би могла дори да я счупи, ако си пожелае. Притиска ръката й надолу с такава сила, че Сага се изправя на пръсти.

Налага си да диша равномерно. Но с какво ще я тъпчат, за бога? От връхчето на иглата пада млечнобяла капчица. Тя пак прави опит да дръпне ръката си. Палецът на доктора разтърква отново тънката кожа над мускула й. Следва убождане и иглата прониква в него. Сага не може да помръдне ръката си. По цялото й тяло се разлива странен хлад. Тя се вглежда в ръцете на лекаря, докато изтегля иглата, а после поставя малък памучен тампон върху мястото, за да спре кървенето. Едва тогава й позволяват да дръпне ръката си и да се отдалечи от двете фигури зад дебелото стъкло.

— Сега върви да седнеш на леглото! — заповядва безмилостно надзирателката.

Мястото на убождането на иглата започва да я сърби, а после внезапно пламва. Из тялото й се разлива необичайна, неудържима умора. Сага няма сили даже да вдигне ризата си от пода — прави крачка напред и се спъва в нея.

— Дадох ти малко „Стесолид“, за да се поотпуснеш — подвиква доволно докторът.

Стаята около нея се разлюлява. Сага протяга ръка, за да се подпре на стената, но не може да я стигне.

— Мамка му! — промърморва уплашено.

Умората преминава в тотално изтощение и я превзема напълно. Точно когато си казва, че трябва да прилегне на леглото, краката й я предават. Тя се срива тежко на пода, през тялото й преминават конвулсии.

— Съвсем скоро ще се върна — продължават докторът отвън. — Мислех си, че бихме могли да опитаме един невролептик, който понякога върши чудеса. Нарича се „Халдол депо“.

— Не искам — прошепва Сага, докато се опитва да се обърне настрани.

Отваря очи и се опитва да надвие замайването. Единият й крак пулсира от падането. От ходилата й нагоре по тялото пълзи някакво странно гъделичкане, което я прави все по-сънлива. Няма сили да се изправи. Мислите й се забавят. Прави нов опит да надигне глава, но безсилието я превзема напълно.