Ларш Кеплер
Пясъчния човек (46)

45

След като говори с лекаря на Рейдар, Юна се връща в стаята на Микаел. Оставя якето си на закачалката зад вратата, придърпва си единствения стол и сяда до леглото.

На всяка цена трябва да накара Микаел да му разкаже каквото си спомня.

Час по-късно болният се събужда. Отваря бавно очи и примижава срещу ярката светлина. Когато Юна го успокоява, че баща му е извън опасност, той пак ги затваря.

— Трябва да ти задам един въпрос — започва със сериозен тон Юна.

— За сестра ми — казва Микаел.

Юна поставя смартфона си на нощното шкафче до леглото и го включва на запис.

— Микаел, налага се да те попитам нещо много важно — знаеш ли кой ви държеше в плен?

— Не беше така.

— Как?

— Той просто искаше от нас да спим, това е. Трябваше да спим.

— Кой?

— Пясъчния човек — прошепва Микаел.

— Какво каза? — пита Юна.

— Нищо… не мога да продължа…

Юна поглежда към телефона си, за да се увери, че разговорът им наистина се записва. После продължава:

— Стори ми се, че спомена Пясъчния човек. Имаш предвид онзи таласъм, който приспива децата, така ли?

Микаел го поглежда право в очите и прошепва:

— Той е истински! Мирише на пясък… И през деня продава барометри.

— Как изглежда?

— Винаги идва по тъмно.

— Е, все нещо си забелязал, нали?

Микаел поклаща глава и се разридава, мокрейки възглавницата със сълзите си.

— А този Пясъчен човек има ли друго име? — пита Юна.

— Не знам. Той никога не казва нищо. Никога не е говорил с нас.

— Можеш ли да го опишеш?

— В мрака само съм го чувал. Пръстите му са направени от порцелан и когато вади пясъка от торбата, те се удрят един в друг и звънят, и…

Устните на болния се движат, но от тях не излиза глас.

— Не те чувам добре — казва Юна.

— Той хвърля пясък в очите на децата и миг по-късно си заспал — изрича малко по-силно Микаел.

— Откъде знаеш, че е мъж? — настоява инспекторът.

— Чувал съм го да кашля.

— Но никога не си го виждал, така ли?

— Никога.